Решение № 316 от 13.04.2022, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 316 гр. Бургас, 13.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело № 20212100502002 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба, подадена от адв.Пресиана Мушехян от САК, в качеството й на процесуален представител на М. Д. К. от ***, против Решение № 19 от 12.08.2021 г., постановено по гр.д.127/2021 г. по описа на PC гр.Царево, В ЧАСТТА, с която е прието за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616 и М. Д. К., че въззивницата К. дължи на „Банка ДСК“ АД, следните суми: главница - 10424,77 лв; дължима договорна (възнаградителна) лихва - 6399,00 лв за периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г.; обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) - 1062,92 лв за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018 г.; ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 11.10.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, № 3666/12.10.2018 г. по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на Районен съд Бургас, и с което решение въззивницата е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД, сумата в размер на 906,74 лв, за разноски в първоинстанционното производство и сумата от 410,13 лв, за разноски в заповедното производство.

Твърди се, че решението на ЦРС в обжалваната част е неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон в противоречие със събраните по делото доказателства, при несъобразяване с приложимите правни норми и задължителната съдебна практика по реда на чл.290 от ГПК, както и при несъобразяване с фактите по делото.

1

Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че въззивницата има качеството на кредитополучател, тъй като съгласно приетата по делото ССчЕ процесният кредит е усвоен и погасяван по разплащателната банкова сметка на трето неучастващо в процеса лице - Христо Стоянов, срещу което производството по реда на чл.410 ГДК е било прекратено.

Твърди се, че неправилно съдът не е възприел аргументите на ответната страна, че за ответницата процесният договор за кредит е в същност такъв за поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД, тъй като ответницата от една страна не е усвоявала каквато и да било част от паричните средства, чието предоставяне е предмет на посочения по-горе договор за банков кредит, нито е ползвала каквито и да било предоставени на главния длъжник и кредитополучател права, а от друга страна е дала съгласието си да гарантира изпълнението на поетите от кредитополучателя /по чиято сметка е преведена заетата сума и погасяван кредита/ по този договор задължения. По изложените съображения се твърди, че ответницата има ролята само на гарант по изпълнението на дълга от главния длъжник по договора, и като такава носи солидарна отговорност във връзка с изпълнението на главния дълг от Кредитополучателя, но в качеството си единствено и само на поръчител по смисъла на чл.138 ЗЗД.

Поддържа се изложеното алтернативно пред първоинстанционния съд, че ако съдът не приеме, че се касае за Договор за поръчителства, то това би изобщо довело до нищожност на договора за кредит за текущо потребление от 10.12.2009 г., сключен между ищеца и ответницата по смисъл на чл.26 ал.2 ЗЗД – поради невъзможен предмет, тъй като изначално невъзможно би било за ответницата да изпълнява задължения по договор с така декларирания пред ищеца доход.

Сочи се още, че доколкото ответницата следва да се приеме за поръчител по договора за кредит, за нея само е възникнало задължението да плати, но единствено и само при условие, че е спазен и срока по чл. 147 от ЗЗД.

Твърди се още, че обжалваното решение е и непълно, тъй като първоинстанционният съд изобщо не е разгледал и възражението на ответната страна, че Договорите следва да се разглеждат като се вземе предвид разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, т.е да се изследва действителната воля на страните. Изложени са подробни съображения.

На следващо място се твърди, че след като предсрочната изискуемост е настъпила, по твърдение на ищеца, на 12.12.2017 г ., то кредиторът е следвало в 6месечен срок от тази дата да предяви иск, за да запази правата си срещу ответницата. Твърди се, че това в случая не е сторено, тъй като заявлението по чл.417 от ГПК е депозирано в съда н а 11.10.2018 г. - след този срок, поради което ответницата не би могла да отговаря за задълженията по кредита в качеството си на поръчител, тъй като съгласно императивната норма на чл.147 ГПК, в настоящия случай отговорността й се е преклудирала с изтичане на 6 месечният срок по този член. Твърди се, че така изложените възражения не са възприети от съда, като съдът не се е мотивирал. Поддържа се възражението за изтекъл 6 месечен срок 2 по смисъла на чл.147 ЗЗД, считано от 12.12.2017 г., изтекъл преди завеждане на ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на БРС . Твърди се, че ответницата не дължи процесните суми, тъй като към датата на подаване на заявлението по горепосоченото ч.гр.д., правото на кредитора да търси от нея суми по съдебен ред се е преклудирало ех lege.

На следващо място се твърди, че обжалваното решение е и непълно, тъй като решаващият състав не е разгледал и обсъдил в мотивите си подробните възражения на ответницата за неравноправност на редица клаузи в процесния договор. Излагат се твърдения, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения. Цитира се съдебна практика в този смисъл. Излагат се твърдения, че клаузите на чл.8 и чл.9 от договора, са нищожни по силата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не са посочени лихвообразуващите компоненти; не е разписана методология за определяне вида, тежестта и количествените измерения на ценообразуващите компоненти, които да са публични и обективни и да се променят автоматично, а не по волята на банката; не е предвидено промяната на лихвата да настъпва автоматично; не са съставени на ясен и разбираем език, който да позволява потребителя да се информира за икономическите последици от поемането на задълженията по кредита, както и на поръчителя за същото.

Освен това се твърди, че тези клаузи са неравноправни, като те не са уговорени индивидуално.

По отношение на предсрочната изискуемост на кредита се твърди, че по делото не е доказано да са налице законните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост на процесния кредит с оглед на твърденията на ищеца съобразно установеното от ССчЕ, че до 12.05.2015 г. са били налице плащания по кредита, а ищецът още на 08.09.2014 г. е счел процесния договор за предсрочно изискуем по силата на т.19.1 и следващи от ОУ, които се явяват нищожни. Сочи се още, че банката се е съгласила трето лице, не участващо в процеса да обслужва процесния кредит чрез личната си банкова сметка, като по този начин е лишил ответницата от възможността да предприема каквито и да било действия, за да защити правата си, още повече, че ищецът умишлено е лишил ответницата от информация, доколкото по делото не са събрани никакви доказателства ищецът да е уведомил ответницата за нередовно изпълнение на договора от третото лице кредитополучател, както и за последствията от това.

Твърди се още, че първоинстанционният съд изобщо не е разгледал възраженията на ответната страна, че в т.19.1 до т.21 от ОУ не е упоменато от какво зависи волята на банката да се възползва или не от възможността, нито пък при какви условия ще направи кредита частично или изцяло предсрочно изискуем, което остана неуточнено и до приключване на устните състезания в производството.

Отново се излагат твърдения, че договорът за кредит за текущо потребление от 10.12.2009 г. и приложимите към него ОУ са нищожни, поради противоречие с изискванията на чл.11, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Твърди се, че макар съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части да не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от 3 повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, в случая не е налице нито една от тези две хипотези. Ето защо се твърди, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността на целия договор, поради което, съгласно чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, и съгласно чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в случая - с оглед приетата по делото ССчЕ, евентуално дължимата от ответницата чиста стойност на кредита би била 1 771,29 лв, представляваща, разликата между отпуснатия кредит от 15000 лв и платената сума за обслужване на същия в размер на 13 228,71 лв.

Претендира се съдът да отмени обжалваната част от първоинстанционното решение, както и да присъдите на въззивницата изцяло направените разноски за производството пред въззивната инстанция, представляващи внесена д.т. за разглеждане на въззивната жалба и адвокатски хонорар за правна защита и съдействие за 1 адвокат определена по реда на Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Няма искания по доказателствата.

В законовия срок по чл.263 ГПК против въззивната жалба е подаден отговор от въззиваемия „Банка ДСК” АД, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че решението на ЦРС в обжалваната част е правилно, обосновано, изцяло постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Излагат се твърдения, че съдът правилно и обосновано е установил, че е налице валидно сключен Договор за кредит за текущо потребление между страните, по който ответницата и настоящ въззивник, е кредитополучател. Твърди се, че от събраните по делото доказателства е установено, че банката е изпълнила задължението си по договора, като е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 15 000 лв, както и, че от м.януари 2014 г. кредитополучателят е направил непълни и ненавременни вноски, като натрупаната забава на плащанията към 08.09.2014 г. е над 90 дни – основание по чл.19.2 от Общите условия, неразделна част от договора за кредит, целият остатък от кредита да стане предсрочно изискуем, поради което и банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем. Твърди се, че към м.октомври 2014 г. кредитът е бил със забава над 120 дни, поради което са отнети лихвените преференции без право на възстановяване и лихвата по кредита е променена на 14,95 %, съответно първоначалната месечна вноска от 232,45 лв е променена на 237,95 лв.

Твърди се, че Банката е изпълнила задължението си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди сезирането на съда по чл.417, т. 2 от ГПК. Оспорват се твърденията на въззивницата, че няма качеството на кредитополучател, а е поръчител, поради което се твърди, че за нея не важат правилата на ЗЗД относими към поръчителите по договор за кредит. Оспорват се твърденията в жалбата за наличието на неравноправни клаузи в договора и в ОУ към него. Твърди се, че клаузите на договора и на ОУ са съобразени с нормативните изисквания на ЗПК.

Претендира се потвърждаване на решението на PC – Царево в обжалваната част и 4 присъждане на съдебни разноски за въззивното производство, вкл.на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в размер, определен от съда, съгласно реда до чл. 37 от Закона за правната помощ. Също няма искания по доказателствата.

Въззивната жалба е подадена в законовия срок, от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:

Производството пред първоинстанционния РС Царево е образувано по исковата молба на „БАНКА ДСК“ АД за приемане за установено, че ответницата М. Д. К. от *** дължи на ищеца, следните суми: 10 424,77 лв - главница, 6 399,00 лв - договорна (възнаградителна) лихва, дължима за периода от 08.09.2014 г. до 10.10.2018 г., 1 062,92 лв обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 18.05.2015 г. до 10.10.2018 г., 120,00 лв - заемни такси и разноски, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 11.10.2018 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, по ч.гр.д.7272/2018 г. по описа на РС Бургас.