Решение № 4904 от 05.07.2017, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр. София,… 06.2017 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-Б въззивен състав, в открито заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА мл. с-я

СТАНИСЛАВ СЕДЕФЧЕВ при участието на секретар Капка

Лозева като разгледа докладваното от мл. съдия Седефчев в.гр.д. № 9133 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С решение от 09.09.2013 г., постановено по гр.дело № 34236/2012 г. СРС, ГО, 25-ти състав е уважил предявеният от А.Г.Т. и А.Н.Т. срещу „У.Б.“ АД иск за признаване за установено, че клаузите на т.11.1.2 и т.11.1.3 от сключения между тях Договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г., са нищожни на основание чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД. Със същото решение „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на А.Т. и А.Т. на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД сумата от 492,

50 евро, представляваща разликата между договорените анюитетни вноски и дествително заплатените такива за периода 05.05.2011- 16.07.2012 г., ведно със законната лихва от 17.07.2012 до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлен искът над 492, 50 евро, до пълния претендиран размер от 627, 69 евро, както и искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за периода 05.05.2011-16.07.2012 г. в размер от 62,63 лв. както и искът по чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 6122, 67 евро, представляваща разликата между действително заплатените анюитетни вноски и вноските, които би следвало да се заплатят при спазване методологията по т.

4.1.а от договора за периода 05.12.2008-16.07.2012 г., както и акцесорният спрямо него иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане обезщетение за забава в размер от 1032.10 евро за периода 05.12.2008-16.07.2012 г. Със същото решение е оставен без разглеждане предявеният от А.Т. и А.Т. срещу „У.Б.“ АД евентуален иск по чл. 55 ЗЗД в частта до сумата от 492, 50 евро.

Въззивното производството е образувано по жалби и от двете страни. Срещу решението на СРС е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищците в часта, в която предявените от тях искове са отхвърлени или оставени без разглеждане. В жалбата се развиват няколко различни тези относно уговорения начин за определяне размера на възнаградителната лихва по процесния договор и като следствие от това – размерът на недължимо платеното от ищците, който според тях е определен неправилно от първоинстанционния съд. Оспорва се като неправилен изводът на СРС за начален момент на забавата в случаите на неоснователно обогатяване и като последица от това отхвърлянето на акцесорните претенции за мораторна лихва. Излагат се доводи за недопустимост на решението, в частта в която съдът се е произнесъл по трети иск за неоснователно обогатяване, като според въззивниците правилната квалификация на този иск е по чл. 79 ЗЗД, а не чл. 55 ЗЗД, поради което решението в тази част следва да бъде обезсилено.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна, в който се излагат доводи за нередовността и неоснователността на жалбата и се моли същата да не бъде разглеждана тъй като е просрочена, алтернативно – да бъде оставена без уважение.

Срещу решението на СРС е подадена въззивна жалба и от ответника в частите, в които предявените срещу него искове са уважени.

Въззивникът оспорва правния интерес на ищците от предявяване на установителен иск, както и изводите на СРС за неравноправност на процесните клаузи от договора, като смята, че не са налице предпоставките по чл. 143, чл. 145 и чл.

146 ЗЗП, алтернативно са налице изключенията по чл. 144 от същия закон, поради което се иска решението в обжалваните части да бъде отменено, а предявените искове отхвърлени изцяло.

С решение от 07.11.2014 г., постановено по гр.д. №

202/2014 г. по описа на СГС, първоинстанционното решение е обезсилено като недопустимо поради нарушение на правилата за родова подсъдност.

С решение от 15.07.2016 г., постановено по гр.д. № 888/2015 г. по описа на ВКС, I ТО решението на СГС е отменено и делото е върнато за разглеждане по същество от друг състав на въззивния съд.

Софийският градски съд прецени събраните по делото материали и наведените от страните доводи съобразно разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК и прие следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А.Г.Т. и А.Н.Т. срещу „У.Б.“ АД искове за прогласяване за нищожни клаузите на т.11.1.2 и т.11.1.3 от сключения между тях Договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г. и за осъждане на ответника да заплати на ищците сумата от 6122, 67 евро, недължимо платена от тях за периода от 05.12.2008-16.07.2012 г., поради неприлагане на методологията по т.4.1.а от договора, ведно със законната лихва от 17.07.2012 до окончателното плащане на сумата, както и на обезщетение за забава за периода 05.12.2008-16.07.2012 г., в размер от 1032, 10 евро. При условие на евентуалност, ако бъдат отхвърлени осъдителните искове, ищците са предявили искове за осъждане на ответника да им заплати сумата от 627, 69 евро, представляваща разлика между уговорените анюитетни вноски при лихва 6,65% и действително заплатените такива в периода 05.05.2011-16.07.2012 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска (17.07.2012 г.) до окончателното плащане на сумата, както и обезщетение за забава за периода 05.05.2011-16.07.2012 г., в размер от 62,63 лв. При отхвърляне на установителния иск за прогласяване нищожността на горепосочените клаузи от договора, ищците са предявили евентуален иск за осъждане на ответника да им възстанови сумата от 627, 69 евро, заплатена вследствие на извършено в нарушение на договора увеличение на размера на анюитетните вноски от ответника, както и обезщетение за забава в размер от 62,63 лв. за периода 05.05.2011-16.07.2012 г.

Ответникът е оспорил изцяло исковете, твърдейки, че клаузите в договоре не се неравноправни и че изменението в размера на лихвата е извършено в съответствие с договореното между страните.

С обжалваното решение първоинстанционният съд, след анализ на материалите по делото e приел, че процесните клаузи, въз основа на които ответникът е увеличил размера на дължимите от ищците анюитетни вноски са неравноправни и на основание чл. 146 ЗЗП нищожни. Тъй като размерът на вноските е бил изрично договорен между страните в погасителния план, СРС е приел, че главният осъдителен иск следва да бъде отхвърлен и е уважил частично евентуално предявеният иск за връщане на разликата между първоначално договорените между страните анюитетни вноски и заплатените от ищците в определен от ответника завишен размер, като е отхвърлил акцесорният иск за мораторна лихва, тъй като ответникът не е бил в забава в процесния период.

Въззивните жалби срещу решението са подадени от лица с право и интерес от обжалването, в предвидения от закона срок, поради което следва да бъдат разгледани по същество. Неоснователни са доводите на „Уникредит Булбанк“, че въззивната жалба на ищците е просрочена. Съгласно чл. 38 ГПК, съобщенията се връчват на посочения по делото адрес - в молби по делото от

13.06.2013 и 04.07.2013 г. (датата, на съдебното заседание, в което делото е обявено за решаване), ищците са посочили за свой адрес гр. София, жк. „***********като препис от решението на СРС е надлежно връчен на този адрес за пръв път на 31.10.2013 г., а въззивната жалба от ищците е подадена в законоустановения двуседмичен срок от тази дата.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно.

В частта, в която съдът се е произнесъл по трети осъдителен иск за сумата от 627, 69 евро, евентуален спрямо главния установителен иск чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1 ЗЗД и по акцесорния спрямо осъдителния иск, иск за лихва, решението е недопустимо. Не се е сбъднало поставено от ищците вътрешнопроцесуално условие, като предпоставка за разглеждане на евентуалните искове, а именно - отхвърлянето на главния иск за прогласяване на нищожност клаузите на договора, поради което предявените евентуални спрямо него искове е следвало да бъдат оставени без разглеждане, а не отхвърляни. Решението на СРС в тази част е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а в останалата част настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за допустимо.

Неоснователна и в явно противоречие със задължителната практика на ВКС (Определение № 97103 от 16.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 2002/2016 г., I т. о, Решение № 131 от 10.09.2012 г. по т.д.№ 1036/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.) е тезата на въззивника-ответник за недопустимост на постановеното от СРС решение, поради липсата на правен интерес за ищците от предяване установителен иск за нищожност на клаузите от процесния договор. Липсата на правен интерес от установителен иск при възможност за защита на спорното право с осъдителен иск е хипотеза, в която се визира пълна идентичност на правото - предмет на установителен и осъдителен иск, само по който предмет се формира и силата на присъдено нещо. В случая предметът на предявения установителен иск за нищожност на процесната договорна клауза не може да бъде пряк предмет на осъдителен иск (осъдителен иск за нищожност е невъзможен). Такъв предмет може да бъде само вземане за неоснователно обогатяване поради изпълнение на нищожно правно задължение, но силата на присъдено нещо на такова съдебно решение би била ограничена само до съществуването или несъществуването на вземането за неоснователно обогатяване, а не и по преюдициалния въпрос за нищожност на съответната договорна клауза. За да се формира СПН по този въпрос, следва да се предяви именно установителен иск. Интересът от формиране на СПН по въпроса за нищожността на процесните клаузи се обуславя и от обстоятелството, че процесният договор е все още действащ между страните и е в процес на изпълнение, поради което и евентуалното уважаване на осъдителен иск за надплатени до момента от ищците суми не би установило със СПН принципния въпрос дали клаузите на договора са нищожни или ще обвързват страните и в бъдеще. При действащ договор всяка от страните има несъмнен интерес да установи с отделен иск нищожност на договора или на отделни уговорки от него, ако това е предмет на спор с насрещната страна. Такъв спор в случая безспорно е налице, което обуславя и правният интерес от предявения по делото установителен иск.

По съществото на правния спор и в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, въззивният съд намира следното:

Липсва спор пред настоящата инстанция, че на 12.11.2007 г. между „У.Б.“ АД като кредитор и А.Т. като кредитополучател, с А.Т. като солидарен длъжник, е сключен Договор за банков кредит № 413/201, по силата на който ответникът предоставил на ищцата кредит в размер на 66 600 евро за закпуване на недвижим имот и за строително-довършителни работи в него. За усвоения кредит кредитополучателят се задължил да заплаща годишна лихва, представляваща сбор от два компонента- базов лихвен процент /БЛП/ по т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т.11.1.1 при подписване на договора като 1-мес. EURIBOR - 4.157 %, и фиксирана надбавка от 2.493 %, с което към момента на сключване на договора договореният годишен лихвен процент се е равнявал на 6.65 %. Периодът на погасяване съгласно т.4.1а е

12.11.2007 г. - 05.11.2037 г. чрез аниюитетни месечни погасителни вноски.

Съгласно раздел ІІ от договора, озаглавен Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит №413/201 от 12.11.2007 г., за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихва, формирана от БЛП плюс надбавка. (т.11.1). БЛП се определя от УС на банката или оторозирани от него органи/лица въз основа на конкретно посочен индекс, установен в т.10.3 и т.10.4 от Условията на банката по кредити на физически лица, преддставляващи неразделна част от договора (т.11.1.1).