Решение № 929 от 19.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 929 гр. София, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна М.ова

П. Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Станимира И.а Въззивно гражданско дело № 20221100502108 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20201197/21.10.2021г. по гр.д. № 31436 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 127-ми състав е признато за установено на основание на чл. 108 от ЗС по отношение на В. Г. А., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. *******. ******* че В. В. Б., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. ******* е собственик на куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката”, като В. Г. А., ЕГН ********** е осъден да предаде на В. В. Б., ЕГН ********** владението върху куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката” и В. Г. А., ЕГН ********** е осъден да заплати на В. В. Б., ЕГН ********** на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 400лв., представляващи съдебни разноски по делото.

С Решение № 20077610/02.02.2023г. по гр.д. № 31436 по описа за 2020г. н а Софийски районен съд, 127-ми състав е отхвърлена молба вх. № 25017264/01.03.2022г. на В. Г. А., ЕГН ********** по чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение 1 изразяваща се в неизписВ. на номера на паспорта на домашния любимецкуче. порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката”.

Срещу така постановеното Решение от 21.10.2021г. е депозирана въззивна жалба вх.№ 25164424/15.11.2021г. по регистъра на СРС от ответника по исковете В. Г. А., ЕГН ********** в частта в която исковете са уважени.

Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочил е, че неправилно било прието от СРС че по договора за дарение ищцата придобила лично кучето. Свидетелят Д. посочил, че при огледите на кучето и при предаВ.то му били и двете страни по делото, те заедно избрали и получили кучето, отвели го в дома на въззивника и там то било отглеждано от двете страни до раздялата им. В паспорта на кучето като негови собственици били посочени и двете страни по делото. От есента на 2018г. индивидуален собственик на кучето бил въззивникът. Показанията на св. Д., заявил че подарил кучето само на ищеца, не следвало да се кредитират, защото той бил пристрастен и необективен, колега бил на ищеца.

Същевременно следвало да се кредитират показанията на св. Замфирова, като обективни. Този свидетел посочил, че кучето било отглеждано от въззивника в неговия дом, свидетелят му помагала със съвети и литература, грижела се за кучето, докато въззивникът отсъствал от дома си, никога не била виждала ищцата да се грижи за кучето, дори когато страните били двойка. Книжата по прокурорската преписка не подкрепяли твърденията на ищеца. В случая писмен договор за придобиВ.то на кучето не съществувал, поради което и при съобразяВ.то на разпоредбата на чл. 3 от Наредбата за придобиВ., притежание и отглеждане на домашни любимци на територията на СО , изводите на съда че със свидетелски показания може да се докаже придобиВ.то на животното били неправилни. Такива били недопустими съгласно чл. 164, ал.1, т.1 от ГПК. Твърденията на св. Д., че имало уговорка да дари кучето на ищеца когато то било на 10 дни били за обещание за дарение , но то не провеждало ефект съгласно чл. 226, ал.1 от ЗЗД. Едва с предаВ.то на кучето , когато то било на 1 месец, се бил сключил договор за дарение, а това предаВ. било направено по-късно и то и на двете страни. Така двете страни били придобили кучето и това била и причината и двамата да бъдат посочени като негови собственици в паспорта му. Паспортът имал 2 значение не само за ветеринарни нужди, но и удостоверявал собствеността – аргумент от чл. 174, ал.1 и чл. 51, ал. 5 и ал. 4 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. Съгласно чл. 11б е чл. 1а от Наредба № 6/08.10.2013г. за изискванията към средствата за официална идентификация на животните и използВ.то им, условията, реда и контрола по събиране , въвеждане и поддържане и използВ. на информацията в Интегрираната информационна система на БАБХ, идентификационни паспорти се издавали на домашните любимци за официалната им идентификация. Така разписаната нормативна уредба доказвала че паспортът е официален удостоверителен документ, отразяващ собствениците на животното пи другите изискуеми от наредбата данни. Регистрите на БАБХ са вторично отбелязВ. , там се записвали само по един собственик, и обстоятелството, че в тях е посочена само ищцата като собственик на кучето не обосновавала извод, че такъв не е въззивникът. В паспорта на кучето собственици били посочени и двете страни, както и телефонният номер на въззивника, така доказано било че кучето е съсобственост на страните и иска по чл. 108 от ЗС бил неоснователен, защото той го владеел на правно основание, този иск бил и недопустим между съсобственици.

Неправилно СРС не обсъдил електронната кореспонденция между страните. Същата съдържала признание на ищеца , че оставя кучето за отглеждане от въззивника, че кучето е колкото негово, толкова и нейно, че доброволно е оставила кучето за постоянно отглеждане от въззивника. След раздялата на страните ищцата се била грижила за кучето рядко и спорадично, поведението й не било на собственик, никога не го била задържала и прибрала при себе си, искала само от време на време да го вижда. Всички разходи за кучето от 21.09.2017г. до 15.12.2018г. били плащани от въззивника, което се установявало от извлеченията от банковата му карта, протоколи за медицински услуги. По делото било установено, че при придобиВ.то на кучето то било съсобствено между страните на основание на договора за дарение с Д., а след това след раздялата на страните през септември 2018г. ищцата била дарила на въззивника своята ½ идеална част от кучето на , като сама е предоставила на въззивника цялото държане, владение и отглеждане , грижи за същото на въззивника. Иск по чл.

108 от ЗС между съсобственици бил недопустим. Претендирал е разноски.

Въззиваемият - ищец В. В. Б., ЕГН ********** е оспорил жалбата.

Навел е твърдения, че решението било правилно в обжалваната част.

3

Договорът за дарение бил каузална сделка, при която за разлика от останалите такива мотивите и подбудите за сключВ.то й съвпадали с основанието й. В случая дарението било на куче и за него нямало изискВ. за форма. ПредаВ.то на кучето прехвърляло собствеността върху него. В случая дарителят предал на надарения кучето и така ищцата го придобила.

Разпоредбата на чл. 3 от сочената от въззивника Наредба на СО била подзаконов нормативен акт и не можело да въвежда изисквания, които не били поставени в закона, още повече че тя имала действие само на територията на СО. В регистрите на БАБХ само ищцата била посочена като собственик на кучето.

Невярно и противоречащо на логиката било твърдението на въззивника, че в тези регистри се записвал само един от собствениците . При промяна на собствеността новият собственик е длъжен да заяви промяната, но в случая въззивникът не бил предприел такива действия. Това доказвало, че въззивникът не се счита за собственик на кучето. Противоречиви били твърденията в жалбата, защото от една страна се твърдяло че няма дарение, а от друга страна – че то било в полза и на двете страни. Правилно било прието от СРС, че мотивът и подбудата за дарението било същото да е в полза на ищеца, присъствието на въззивника при предаВ.то не променяло същото. Въззивникът признавал, че кучето живее при него, поради което и правилно бил уважен иска и в осъдителната му част.

Претендирала е разноски.

Срещу така постановеното Решение от 02.02.2023г. е депозирана въззивна жалба вх.№ 25164424/15.11.2021г. по регистъра на СРС от ответника по исковете В. Г. А., ЕГН ********** . Изложил е съображения, че решението е неправилно. Посочил е, че паспортът на кучето е официален идентификационен документ за същото и част от индивидуализацията на същото, следвало да бъде посочено в диспозитива на решението. Претендирал е разноски.

Въззиваемият - ищец В. В. Б., ЕГН ********** е оспорил жалбата.

Навел е твърдения, че решението било правилно в обжалваната част.

Оплакванията в жалбата касаели съществото на спора, а не решението по чл.

247 от ГПК Мотивите на СРС в решението по чл. 247 от ГПК изцяло кореспондирали с тези по основното решение, нямало допусната грешка, нямало неяснота за предмета на делото. Претендирала е разноски.

4

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2013421/16.07.2020г. на В. В. Б., ЕГН ********** срещу В. Г. А., ЕГН ********** с която е поискала от съда на основание на чл. 108 от ЗС вр. с чл. 225 от ЗЗД да признае за устантовено че е собственик на основание на договор за дарение от февруари 2017г на куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката” и да осъди ответника да й предаде владението върху него. Посочила е, че придобила кучето на основание на сключен с Д.

Д., за кучето бил издаден паспорт за домашен любимец № *******, сочещ нея като собственик, като на кучето бил поставен и инжектируем чип с № 100223000015314 на 12.04.2017г., тогава била извършена и ваксинация на кучето, в регистъра на БАБХ били записани тези данни. Кучето след придобиВ.то му отглеждала в дома на ответника, с когото тогава живеели заедно на семейни начала в ап. 4 в ж.к. *******, гр. София, така било до раздялата им през септември 2018г., като предимно тя плащала разходите за кучето. След раздялата с ответника напуснала жилището му , като нямала възможност да вземе и кучето и временно предала на ответника фактическата власт върху същото. До началото на 2020г. съвместно с ответника с грижели за кучето, като то оставало и в нейния апартамент, водела го на лекар, разхождала го и го хранела. От началото на 2020г. ответникът отказал да й предоставя фактическа власт върху кучето и контакт с него, опитвала се с телефонни разговори и съобщения през прпиложението „Месинджър“ да го прикани да й предостави животното , изпратила му и нотариална покана за същото, но безрезултатно. Претендирала е разноски.

Ответникът В. Г. А., ЕГН ********** в предоставения срок за отговор е оспорила иска. Навел е твърдения , че ищцата не е собственик на кучето, единствен и изключителен собственик на същото бил ответникът. През февруари 2017г. кучето било придобито от ищеца и от ответника по договор за дарение, сключен с колегата на ищеца Д. Д.. Дарственият акт бил в полза и на двамата и тогава всеки от страните придобил по ½ ид.ч. от кучето. След раздялата на страните през септември 2018г. с ищцата постигнали договорка 5 кучето да остане собственост само на ответника – договор за дарение на собствената към него момент на ищеца ½ ид.ч. от кучето. В паспорта на кучето като негови собственици били посочени и двете страни и така съгласно чл. 3, ал.1 от наредба за придобиВ. притежаВ. и отглеждане на домашни любимци на територия на СО. Доказателство, че от есента на 2018г. само той бил собственик били квитанциите в периода 2017-2010г. за платени такси за кучето. В справката и регистъра на БАХ можело да се посочи само един собственик на кучето и това била причината в тях да фигурира само ищеца. Поредността на записванията на собствениците на кучето в паспорта обяснявало защо в регистъра е посочен първият посочен в паспорта собственик на кучето, който в случая бил ищец. Действително той владеел кучето, но за същото имал основание като него собственик. Той се бил грижил за кучето през целия период, включително и докато живеели заедно с ищеца. След раздялата на страните в много редки случаи давал възможност на ищеца да се грижи за кучето за 1-2 дни , като тогава ищцата получавала храна за кучето. През цялото време кучето живеело в неговия дом, а ищец поради характера й на работа на представител на Витаслим” не можела фактически да се грижи за кучето. Претендирал е разноски.

Разпечатката съдържа 33 от 98 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d9342073-7f47-4c7d-b632-ab6ee345e95b