Решение № 2609 от 16.12.2025, Административен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 2609

Добрич, 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Добрич - VI състав, в съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

СИЛВИЯ САНДЕВА

При секретар ИРЕНА ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от съдия СИЛВИЯ САНДЕВА административно дело № 20257100700665 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 145 и следващи от АПК, във вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалба на Н. М., украинска гражданка с временна закрила, [ЛНЧ], в качеството ѝ на майка и законен представител на малолетния Д. В. С., украински гражданин, [ЛНЧ], и двамата живущи в с. Рогачево, община Балчик, комплекс „Екостар 1“, №1, ап. 10.06, срещу Заповед № ЗСПД/Д-ТХ-В/998/26.09.2025 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Балчик (погрешно в жалбата е вписан № ЗСПД/Д-В/998), с която е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. Излагат се доводи за незаконосъобразност на оспорения отказ поради противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Твърди се, че неправилно административният орган е приел, че жалбоподателката не е правоимащо лице съгласно чл. 3, т. 5 от ЗСПД, тъй като е с предоставена временна закрила в България. Сочи се, че по силата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което следва да включва и семейните помощи за деца с оглед Конституцията на РБ и Конвенцията на ООН за правата на детето. Твърди се, че ограниченията по чл. 3, т. 5 от ЗСПД са неприложими поради несъответствието им с вътрешното и общностното право. В съдебно заседание се излагат допълнителни доводи за противоречие на заповедта с трайната съдебна практика. По тези съображения се иска отмяна на обжалвания акт и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по заявлението, както и присъждане на сторените разноски. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на жалбоподателката на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв.

Ответникът – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Балчик (ДСП – Балчик), не изразява становище по основателността на жалбата.

Добричкият административен съд, като взе предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Н. М. и Д. В. С. са украински граждани, със статут на чужденци с предоставена временна закрила по смисъла на чл. 1а, ал. 3 от ЗУБ и с адрес на пребиваване в с. Рогачево, община Балчик. Не е спорно, че Н. М. е майка на Д. С..

С. З. - декларация с вх. № ЗСПД/Д-ТХ-В/998/16.09.2025 г. до директора на ДСП - Балчик жалбоподателката е поискала отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД за малолетния си син. Към заявлението е приложено Удостоверение № 308/09.09.2025 г. от директора на ОУ „А. I“ - гр. Балчик, според което детето е записано за ученик във втори клас на училището за учебната 2025/2026 година.

В отговор на направеното искане е издадена Заповед № ЗСПД/Д-ТХ-В/998/26.09.2025 г. на директора на ДСП – Балчик, с която е отказано изплащането на исканата помощ. Изложени са мотиви, че заявителката не попада в кръга на лицата, които имат право да получават семейни помощи за деца съгласно чл. 3, т. 5 от ЗСПД, защото е със статут на чужденец с предоставена временна закрила и в договора между България и Украйна за социално подпомагане не е предвидено да се изплащат семейни помощи за деца. В ЗУБ или в друг закон не е регламентирано предоставянето на семейни помощи по специалния ЗСПД на чужденците с временна закрила и техните семейства.

Заповедта е връчена на жалбоподателката на 02.10.2025 г., а жалбата срещу нея е подадена на 15.10.2025 г.

При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, адресат на оспорената заповед, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е и основателна по следните съображения:

Обжалваната заповед е издадена от компетентен административен орган съгласно чл. 10, ал. 4, във вр. ал. 5 от ЗСПД, в изискуемата писмена форма, с посочване на фактическите и правните основания за нейното издаване, при спазване на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с неговата цел.

Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.

В разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗСПД е дефинирано кои лица включва семейството, сред които са родителите и техните ненавършили пълнолетие деца.

Детето на заявителката Н. М. е записано във втори клас на училище в гр. Балчик през учебната 2025/2026 година, живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Тези обстоятелства не са спорни по делото.

За да се откаже отпускането на исканата помощ, административният орган е приел, че жалбоподателката не отговаря на условията по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, тъй като тя и малолетният ѝ син Д. са чужди граждани, ползващи се от временна закрила, и предоставянето на семейни помощи за деца не е предвидено в друг закон или международен договор, по който Република България е страна.

Съдът не споделя тези изводи на административния орган.

В чл. 3, т. 1 - 5 от ЗСПД е очертан кръгът на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, като според т. 5 към тях се причисляват бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

От своя страна, нормата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане включва само социалните помощи по този закон.

Очевидно случаят не попада в приложното поле на нито една от двете разпоредби, но това не означава, че жалбоподателката няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, което следва от общия разум на приложимите вътрешни и общностни норми в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденците.

Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето (Конвенцията), която по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ) е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които ѝ противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници.

В преамбюла на Конвенцията е записано, че децата се нуждаят от специални гаранции и грижи, а на семейството като естествена среда за израстването и благосъстоянието на децата трябва да бъде оказвана необходимата защита и съдействие, за да може пълноценно да поеме своята отговорност в обществото. Държавите осигуряват в максимално възможна степен развитието на детето, като съгласно чл. 5 зачитат отговорностите, правата и задълженията на родителите да осигуряват подходящи насоки и ръководство на детето при упражняване на правата му по тази конвенция.

Разпоредбата на чл. 3, § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия член държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки.

Най-добрите интереси на детето е сложно и динамично понятие и неговото съдържание трябва да се определя поотделно за всеки случай, като се вземат предвид конкретното положение на детето, индивидуалната му среда и непосредствени нужди. Целта на това понятие е да се гарантира пълното и ефективно ползване на всички признати в Конвенцията права. Ръководещ принцип при неговото прилагане е, че ако разпоредбата позволява повече от едно тълкуване, следва да се избере това тълкуване, което най-ефективно обслужва най-добрите интереси на детето. Правата, прогласени в Конвенцията и факултативните протоколи към нея, съставляват рамката на тълкуване.

Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е уредено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно съображения 15 и 16 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица (Директивата), задействана с Решение за изпълнение (EС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. за установяване съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна и за въвеждане на временна закрила на тези лица за срок от една година, удължен с Решение за изпълнение (ЕС) 2024/1836 на Съвета от 25.06.2024 г. до 4 март 2026 година, задълженията на държавите – членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се от временна закрила, следва да са справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея. В отношенията си с тези лица държавите – членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията. В чл. 3, § 2 от Директивата е предвидено, че държавите прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация, а чл. 13, § 2 гласи, че държавите създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила.

Според съображение 16 от Решението за изпълнение от 04.03.2022 г. временната закрила следва да позволи на разселените лица от Украйна да се ползват в целия Съюз от хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на защита. В съображение 17 е посочено, че решението е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директивата. Ако националната схема е по-благоприятна, държавата – членка може да се продължи да я прилага, доколкото Директивата предвижда възможност държавите – членки да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила, а ако е по-неблагоприятна, държавата – членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директивата.