Решение № 3426 от 10.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3426 гр. София, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100513528 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Й. К. М. срещу решение от 24.04.2023 г. по гр.д. №66997/2022 г. на Софийския районен съд, 157 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от 2194,59 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, аб. №266276, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 18.10.2022 г., до окончателното изплащане, сумата от 329,09 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 29.09.2022 г., както и сумата от 23,51 лв., представляваща стойност на услуга по дялово разпределение за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 18.10.2022 г., до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №56466/2022 г. по описа на СРС, 157 състав, както ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че по делото не е установено, че е потребител на топлинна енергия и вещен ползвател на имота, 1 респ., че е доставяна топлинна енергия до имота и такава е ползвана, респ. доставеното количество. Поддържа, че по делото не е установено датата на публикуване на сумите в сайта на ищцовото дружество, както и че липсват основания за присъждане на сумите за дялово разпределение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Бруната” ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 27.06.2023 г., с което е оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ответника за изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано от процесуалния представител на ответника с частна жалба от 12.07.2023 г., в която е посочено, че съдът неправилно не и е присъдил разноски за оказана правна помощ в заповедното производство. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като ответникът бъде осъден да и заплати адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Ответната страна „Топлофикация София” ЕАД в законоустановения срок оспорва частната жалба.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявените искове за главницата за топлинна енергия, за лихва за забава върху главницата за топлинна енергия са отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявеният установителен иск за лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

2

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите. От представените заповед №Р8-42-1071/07.05.1983 г. на СНС и удостоверение за наследници, изх. №326/06.11.2012 г., издадено от СО, район „Триадица“, се установява, че ответникът е собственик на процесния апартамент през процесния период. Налице е изходяща от наследодателя на ответника до ищеца молба от 09.12.1990 г. за откриване на партида за процесния недвижим имот.

При тези данни, следва да се приеме, че между страните е възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по продажба на топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел и СРС.

Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. От заключението на СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото разпределение е извършено от „Бруната“ ООД правилно и съобразно нормативните изисквания. От заключението на СТЕ се установява, че общата дължима сума 3 за топлинна енергия за процесния период след приспадането на сумата за доплащане по изравнителните сметки е в размер на 2348,93 лв. Вещото лице сочи още, че топломерът, монтиран в АС, е преминавал на периодичен метрологичен контрол.

За процесния период са действали Общите условия, влезли в сила през мес.08.2016 г., за които на съда е служебно известно, че са публикувани през мес.07.2016 г.

Съгласно чл.32 ал.1 ОУ/2016 г., м есечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71 НТ, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а съгласно ал.2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на същата разпоредба, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл.33 ал.1 предвижда, клиентите заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на същата разпоредба, лихва за забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако на се заплатени в срока по ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни суми по чл.32 ал.1. От всичко това следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от издаване на фактурата по чл.32 ал.2.

Съгласно чл.61 ал.1 Наредба №16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на ТЕ между потребителите в сграда в режим на ЕС се извършва възмездно.

Съгласно чл.22 ал.2 ОУ, клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. В настоящия случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена /по делото са събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени изравнителни сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на уредите/, като стойността и за процесния период възлиза на сумата от 23,51 лв.

С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваната му част.

По частната жалба:

С молба от 10.05.2023 г. процесуалният представител на ответника е поискал съдът да измени решението в частта за разноските, като му се присъди адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в заповедното производство.

4

С обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските – за депозирането на възражение по чл.414 ГПК в заповедното производство на длъжника не се дължат разноски отделно от исковото производство.

По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това.

Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.

Възражение по чл.414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл.422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. За подаването на възражение по чл.414 ГПК и за защитата срещу иска по чл.422 ГПК възнагражденията обективно биха могли да бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл.422 ГПК. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението, тъй като то е само формална предпоставка, но без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл.414 ГПК.