Решение № 177 от 10.10.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Велико Търново, 10.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЯНКО ЯНЕВ

Членове:

ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА

ГАЛИНА КОСЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ГАЛИНА КОСЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500216 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 72/ 23.02.2023г. по гр. д. №495/2022 год. ОС- Плевен е признал за установено на основание чл.422 ГПК, че Н. П. Х., ЕГН ********** от гр. Плевен, ***********, дължи на „Банка ДСК“ АД, гр.София, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.

“Московска“№19, следните суми: главница 60 010,90лв., ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението 28.04.2016г. до окончателното й изплащане; договорна лихва в размер на 28 825,51лв. за периода 20.11.2014г.- 20.12.2015г.; наказателна лихва в размер на 2 405,59лв. за периода 27.11.2014г.- 29.12.2015г.; 600лв. непогасена годишна такса управление, представляващи непогасени задължения по договор за ипотечен кредит от 17.12.2007г. и допълнително споразумение към него от 29.11.2013г., обявен за предсрочно изискуем, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от ПРС №2031/ 03.05.2016г. по ч.гр.д.№3108/2016г. по описа на същия съд.

Със същото решение съдът е отхвърлил предявения на основание чл.422 ГПК иск от „Банка ДСК“ АД, гр.София, ЕИК 121830616, срещу Н. П. Х., ЕГН **********, в останалата му част за следните суми: - за разликата над 60 010,90лв. до 293 844,20лв. относно главницата; -за разликата над 28 825,51лв. до 58 270,72лв., както и за периодите от 07.06.2014г.до 20.11.2014г. и от 29.12.2015г. до 27.04.2016г. относно договорната лихва; - за разликата над 2 405,59лв. до 8 437,39лв., както и за периода от 18.01.2016г. до 27.04.2016г.

1 относно санкциониращата/ наказателна лихва; - за разликата над 600лв.до 4066,35лв. такси за управление на кредита , като неоснователен.

Присъдени са и разноски за заповедното и исковото производство.

В законният срок решението е обжалвано от „БАНКА ДСК“ ЕАД, чрез юристконсулт П., в частта, с която е отхвърлен предявеният иск: за разликата над 60 010,90лв. до 293 844,20лв. относно главницата; -за разликата над 28 825,51лв. до 58 270,72лв., както и за периодите от 07.06.2014г. до 20.11.2014г. и от 29.12.2015г. до 27.04.2016г. относно договорната лихва; - за разликата над 2 405,59лв. до 8 437,39 лв., както и за периода от 18.01.2016г. до 27.04.2016г. относно санкциониращата/ наказателна лихва; - за разликата над 600лв. до 4066,35лв. такси за управление на кредита, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В жалбата се излагат следните основни възражения:

Кредитът бил предсрочно изискуем счетоводно считано от 18.01.2016 година. Неправилно съдът сложил знак за равенство между едностранно увеличаване на лихвения процент и договорен нов размер на лихвения процент с допълнително споразумение към договора за кредиткредитополучателката инициирала предоговарянето на кредита с молба вх.

2615/04.11.2013г. и лично подписала допълнителното споразумение, с ясна и недвусмислена клауза относно размера на лихвения процент. Неправилно съдът отхвърлил като недължими сумите за разликата над 60 010,90 лв. до установената от вещото лица главница 281 410,90 лв., поради извършено погасяване в размер на 221 400 лева по главницата. Погасяването постъпило от продажба на обезпечението /от синдика по търговско дело № 28/2015г. на ОС- Плевен/, в резултат на образуваното изпълнителното дело за принудително изпълнение. Независимо, че постъпването на сумата било установено към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, същата не следвало да се взема предвид, а да се присъди изцяло претендираната главница, както и изцяло претендираните разноски.

Настъпилото погасяване на част от задължението било в резултат на упражнената принуда по реда на ГПК, а не доброволно плащане, след издаване на заповедта за изпълнение. Неправилно съдът приел, че не е претендирана и не присъдил сумата 9223,99 лева законна лихва, тъй като исковата молба касаела само договорна и наказателна лихва, без направено изменение на иска в тази му част.Искане за изменение на иска било направено още с поставяне на задача на вещото лице за установяването на сумата, в молба подписана от Банка ДСК с дата 12.12.2022 година. Сумата 9223,99 лева, представляваща законна лихва, подлежала на уважаване, защото в исковата молба Банка ДСК поискала присъждане на 8437,39 лева- санкционна лихва, дължима за периода от 18.01.2016г. до 27.04.2016г . Неправилно били определени и разноските- частичното погасяване било направено след издаване заповедта за изпълнение.

Претендирано е решението да се отмени в обжалваната част и претенцията на банката да се уважи изцяло, като се присъдят и всички разноски.

Апелативен съд- Велико Търново, като взе предвид данните по делото, възраженията във въззивната жалба и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

За да постанови съдебният си акт първата инстанция е приела, че между страните е възникнало правоотношение по Договор за ипотечен кредит от 17.12.2007г. и допълнително споразумение от 29.11.2013г. сключен между „Банка ДСК" АД и Н. П. Х. за сумата от 300 000 лева, усвоена еднократно на 18.12.2007г. На 22.12.2014г. е преустановено погасяването на кредитното задължение, като не е платена цялата сума по дължимата главница. Кредитът е обявен надлежно за предсрочно изискуем на 29.12.2015г. Издадена е заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3108/2016г. на РСПлевен / заповедно производство от 28.04.2016г./; образувано е изпълнително дело №320/2016г. по описа на ЧСИ Виктор Стоянов; заповедта е връчена на 26.03.2021г., постъпило е възражение, поради което в срок е предявен настоящият иск с правно осн. чл. 422 ГПК.

В решението си ОС- Плевен е приел, че клаузата на чл.2 от сключеното между страните на 29.11.2013г. допълнително споразумение, с което е уговорено от начислената до 22.11.2013г. редовна лихва в размер на 8 103,27лв. сумата 5 925,96лв. да се капитализира към главницата, е нищожна, като противоречаща на закона- чл.10 ал.3 ЗЗД и не поражда действие; клаузата на чл.4 от допълнителното споразумение от 29.11.2013г., с която лихвеният процент едностранно е увеличен от банката на 9,99%, при първоначално договорен лихвен процент 8,99 %, е неравноправна, спрямо тази клауза изключението на чл.144 ал.2,т.1 ЗЗП не е приложимо, поради което възнаградителната лихва следва да се определи на база първоначалния договор за кредит в размер на 8,99 %; с платежно нареждане от 05.01.2022г. синдикът на „Хранителни стоки- Плевен“АД в несъстоятелност е превел сумата 221 400 лева в полза на „Банка ДСК“ АД по процесният кредит, с която частично е погасено задължението по същия, тъй като е продадено обезпечението- ипотекираните в полза на банката имоти.

Първоинстанционният съд е определил дължимите суми със заключение на вещо лице, при отчитане нищожните и неравноправни клаузи по договора- изчислен е размера на задължението, без да се капитализира лихвата към главницата, при лихвен процент 8,99%, съгласно първоначалния договор, при дата на предсрочната изискуемост 29.12.2015г., като е съобразено и извършеното в хода на процеса /на 05.01.2022г./ плащане на сумата 221 400лв., постъпила от продажбата на обезпечението.

Апелативен съд- Велико Търново намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно по отношение на предявеният иск, като споделя изцяло мотивите на първата инстанция.

Правилно ОС- Плевен се е произнесъл по наличието на нищожни и неравноправни клаузи в договора за кредит, тъй като ответницата Н. Х. има качеството на потребител по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП- договорът за ипотечен кредит е сключен от нея като физическо лице и няма данни да е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба на „Банка ДСК“ АД, че неправилно съдът приел наличие на неравноправни клаузи в допълнителното споразумение към договора за кредит- със същото бил договорен нов размер на лихвения процент и кредитополучателката инициирала предоговарянето на кредита с молба вх. 2615/04.11.2013г., като лично подписала допълнителното споразумение. Предоговарянето на 3 условията на кредита, вкл. съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит, относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така установения размер /Решение № 65 от 6.07.2018г. на ВКС по т. д. № 1556/2017г., I т. о., ТК и др./. Въззивната инстанция напълно споделя изводите на ОС- Плевен, в съответствие с цитираната подробно практика на ВКС на РБ, относно неравноправността на чл.2 и чл.4 от сключеното между страните на 29.11.2013г. допълнително споразумение, че: уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10 ал.3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци, а в случая кредитополучателят няма такова качество; в процесния договор за ипотечен кредит и общите условия към него липсват указания относно методиката, по която банката изчислява базовия лихвен процент, съответно определения лихвен процент по конкретния договор, като едва в хода на исковото производство, след дадени от първата инстанция указания ищецът с молба от 24.10.2022г. е посочил как е изменян и формиран БЛП за процесния период, но тези обстоятелства не са били известни на кредитополучателя, както при подписване на основния договор, така и при сключване на допълнителното споразумение.

Неоснователно е и възражението, че извършено погасяване в размер на 221 400 лева по главницата на кредита не следвало да се отчита от съда при установяване на дължимите суми, за които е издадена заповед по чл. 417 ГПК, а да се присъди. Видно от данните по делото конкретната сума, получена от продажба на обезпечение, е преведена на 05.01.2022г. в полза на “Банка ДСК“ и с нея частично е погасено задължението по процесния договор за ипотечен кредит, сключен на 17.12.2007г. с Н. Х.. Това е станало по време на исковото производство по чл. 422 ГПК пред първата инстанция и по общото правило на чл.235 ал.3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право- това са фактите, настъпили след предявяване на иска, от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415 ал.1 ГПК /ТР. № 4/ 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК/.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че следвало да се присъди сумата 9223,99 лева, представляваща законна лихва, тъй като било направено „изменение на иска с поставяне на задача на вещото лице за установяването на сумата в молба подписана от Банка ДСК с дата 12.12.2022 година“ и била претендирана санкционна лихва. Преди всичко следва да се посочи, че поставянето на въпроси към вещо лице не представлява изменение на иск, а претенцията за санкционна лихва по чл.20.2 от ОУ към договора за кредит не е претенция за законна лихва. Производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното и следва да е налице съвпадение между петитумите в заповедта за незабавно изпълнение и исковата молба. Искът по чл.422 ГПК е обусловен изцяло по предмет и страни от проведената първа фаза на заповедното производство- по издаване на заповед за изпълнение.

4

Оттам и неговата правна квалификация, която е законово определена, след като е предявен в резултат на сукцесивно осъществено в заповедното производство действие- направено възражение по чл.415 ГПК Искът по чл.422 ГПК има за предмет установяване на предявено по реда на заповедното производство вземане, като цели чрез признаването му по исков ред то да бъде реализирано чрез издадената заповед за изпълнение. В тази връзка би била налице недопустимост на решението, ако съдът се произнесе над поисканото- за законната лихва върху главницата за периода от предсрочната изискуемост 29.12.2015г. до 28.04. 2016г., при положение, че в заповедното и исковото производство такава не е претендирана.