Решение № 436 от 09.02.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 436 гр. Варна, 09.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда М. Александрова при участието на секретаря . Ст. А. като разгледа докладваното от Надежда М. Александрова Гражданско дело № 20243110111374 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 22 и 23, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр. и чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД от М. Ж. Ж. против И. А. М.

**** и Ф. Б. Е.

Ищецът моли да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № ***** от 21.09.2023 год., сключен между него и първия ответник на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № ****** от 21.09.2023 год., сключен между него и втория ответник, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Твърди се в исковата молба, че Договор за паричен заем № ***** от 21.09.2023 г. е недействителен на основанието по чл. 22 от ЗПК, тъй като в съдържащия се в него погасителен план няма посочване на отделните компоненти на вноската (лихва и главница), което е особено тежък порок на договора, тъй като дава възможност на кредитора да твърди различна от договорената поредност на плащанията, а потребителят не знае какво ( лихва или главница ) плаща с конкретната вноска. Само на това основание следва да прогласи нищожността на договора по реда на чл. 22 от ЗЗП. Договорът за гаранция съответно е лишен от предмет в частта си, с която се гарантират вземанията на кредитодателя, различни от главницата по договора ( аргумент от чл. 23 от ЗПК).

Ищецът сочи, че в договора е посочен ГПР от 46.83 %, което не отговаря на действително приложения такъв процент, тъй като в ГПР не е включена сумата 1039.50 1 лева- стойност на гаранционното възнаграждение. Ако тази сума беше включена в ГПР, той би надвишил посочения в чл. 19 от ЗПК максимален размер. Посочения в договора ГПР не отговаря на реално прилагания. В договора за потребителски кредит не е конкретизирано кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите (ГПР), каква е неговата структура и как се формира същият, което е в разрез с разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Според ищеца е нищожна договорна конструкция, при която трето на договора за кредит лице "гарантира" за изпълнението на задължението на кредитополучателя срещу безусловно дължимо от последния възнаграждение- такова, което се дължи дори в случай, че длъжникът по договора за кредит изпълни задължението си точно, и когато гарантът е свързано с кредитодателя лице по смисъла на § 1 от Търговския закон, както е в случая.

Такава конструкция съставлява нелоялна или заблуждаваща търговска практика по смисъла на глава IV, раздел III от ЗЗП, доколкото се отклонява значително от изискването за добросъвестност и професионална компетентност на кредитодателя и гаранта, и на потребителя е дадена невярна информация. Клаузата за гаранционно възнаграждение, според ищеца, е сама по себе си по дефиниция нееквивалентна, тъй като налага задължение на длъжника - потребител, срещу което същият не получава насрещна престация, а кредитодателят не получава никакво обезпечение на вземането си, тъй като на практика липсва втори патримониум, срещу който кредиторът да насочи изпълнение на вземането си.

Доколкото обаче възнаграждението е съществен елемент на договора за гаранция, то нищожността на тази клауза влече след себе си и нищожност на целия договор за гаранция поради противоречието му и с добрите нрави.

Ищецът счита, че в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза относно определянето на процента ГПР обуславя недействителността на целия договор, тъй като тя не може да бъде заместена от повелителна норма на закона.

В указания срок ответниците са подали отговори, оспорват исковете. Твърдят, че не са налице сочените основания за нищожност на двата договора. Молят исковете да бъдат отхвърлени и да им бъдат присъдени разноски. Правят възражения по отношение размера на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Желаят постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца в случай, че не се яви в първото открито съдебна заседание и не изрази становище по отговорите.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Не са налице предпоставките на чл. 238, ал. 2 от ГПК за постановяване на неприсъствено решение срещу ищеца, тъй като той е взел становище по отговорите и е поискал делото да се гледа в негово отсъствие.

Страните не спорят, че на 21.09.2023 год. ищецът е сключила договор за паричен заем № ***** с И. А. М. ****, че отпуснатия заем е в размер на 2000.00 лева, който следвало да изплати в срок 21 седмици при фиксиран годишен лихвен процент 40 %. В чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по един от 2 следните начини: с поръчители – две физически лица, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или гарант- одобрено от заемодателя дружество, което предоставя гаранционни сделки. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са поръчители по друг договор с дружествотозаемодател, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от редовен.

Съдът приема за установено също, че на датата на сключване на договора за кредит, ищецът сключва с втория ответник договор за предоставяне на гаранция № *****, по силата на който Ф. Б. Е. е поело задължение да обезпечи пред И.А. М. *** задълженията на ищеца.

Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 1039.50 лева, което е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Сумите по договора за поръчителство ищецът следвало да заплаща на И. А. М. ****, което било упълномощено от Ф. Б. ***** да събира в тяхна полза сумите по процесния договор, съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство.

В чл. 3, ал. 2 и 3 е уговорено, че сумите по договора за поръчителство ищецът следва да заплаща на И. А. М. АД, което е упълномощено от Ф. Б. Е. да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи и поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът И. А.М. **** е едноличен собственик на капитала на Ф. Б.

Е. и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски регистър към Агенция по вписванията.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по- слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване (в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

3

Изхождайки от предмета на договор за паричен заем № *****, сключен на 21.09.2023 год. и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 2000.00 лева, липсва яснота относно компонентите, които съдържа ГПР, като съдът приема, че в него не е включено възнаграждението на поръчителя, което, съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство е в размер на повече от половината от главницата, разсрочено на същия брой вноски като договора за кредит и платимо на кредитора. Съобразно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя Ф. Б. Е., като И.А. М.

*** единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Може да се направи извод, че посоченият в договора ГПР не отговаря на реалния, който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.

Съдът намира, че изискванията на клаузата на чл. 4 от Договора за кредит са на практика неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (2000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя дружество. Тъй като Ф. Б. Е. е свързано лице с кредитора по договора за заем, то разходът за потребителя по договора за поръчителство е сигурен и изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

Същевременно кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

4

Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.

В него липсва погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Не става ясно дали в отделните вноски не е налице начисляване на лихва върху лихва или лихва върху таксата „гарант", като в случай, че тази такса беше действителна, то тя не би следвало да бъде олихвявана с договорната лихва. Така с едно нарушение кредиторът на практика покрива два състава на недействителност, посочени в чл. 22 от ЗПК- липса на погасителен план и сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин. Нещо повече- определянето на ГЛП и ГПР като абсолютна стойност (фиксиран процент от общата сума) по никакъв начин не дава информация за размера на включените в месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и такса за обслужване на кредита, каквато се явява въпросната „такса гарант" или такса за поръчител. Не е ясно също дали сумите по погасителния план са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за обслужване на кредита и лихвата и едва тогава се изплаща главницата.