Решение № 128 от 19.02.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 128 гр. гр. Хасково, 19.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20235640101123 по описа за 2023 година

Предявен е от Л. П. П. с ЕГН:********** с настоящ адрес гр*************, със съдебен адрес гр.*************, адв.П.И.В.., против „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.“Люлин 7“, бул.”Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ, „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя Свилен П. П., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за паричен заем №5887534, сключен с ответника „Вива Кредит“ ООД на 04.01.2023г.

Спрямо договора ищецът получил сумата от 1500лв., която следвало да бъде върната за 60 седмици на 30 вноски. По договора ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 628,80лв., като по този начин общото задължение по договора било в размер на 3459,60лв. Счита така търсената неустойка по договора за паричен заем за нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.чл.21 ал.1 от ЗПК.

В правната доктрина и съдебната практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.

Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала с нея възлизала на над 40% от получената сума по отпуснатия кредит. По смисъла на чл.143 т.5 от ЗЗП предвидената клауза за неустойка била неравноправна, тъй като предвиждала заплащане на необосновано 1 висока неустойка. Освен това се твърди, че тази неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По този начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. Търсената неустойка била нищожна и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр.чл.24 от ЗПК. Твърди се, че клаузата за неустойка не е уговорена индивидуално. Преценката за действителността на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д.№1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Преценката следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като се сочат някои примерни критерии. Твърди се, че вземането по чл.4 от потребителския договор нямало характера на неустойка, макар и наименовано така, като то не притежавало присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции.

Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Съгласно чл.21 от ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна.

Предвид подробно изложените съображения в исковата молба се иска постановяване на решение, с което да се признае, че ищецът не дължи сумата от 628,80лв., представляваща неустойка по чл.4 от договор за потребителски кредит №5887534 от 04.01.2023г., сключен между страните, като същата била нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на направените по делото разноски и присъждане на основание чл.38 от ЗА на адвокатско възнаграждение на адв.П.И.В...

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен по подробно изложените в отговора съображения. Оспорва всички възражения на ищеца за нищожност и неравноправност на клаузата за неустойка. Счита, че следва да се отхвърли иска като неоснователен. В случай на евентуално уважаване на исковата претенция прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Прави искане както ищецът, така и неговият процесуален представител да посочат банкови сметки за евентуално заплащане на присъдени в тяхна полза суми по делото. Прави искане за разглеждане на делото в отсъствие на ответника или негов представител.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца Л. П. П. /заемател/ и ответника „Вива Кредит” ООД /заемодател/ е сключен описания в исковата молба договор на 04.01.2023г., тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения.

2

По силата на Договор за паричен заем № 5887534/04.01.2023г. ищецът получил сумата от 1500 лева, при ГПР 49,37%, ГЛП 40,32% и срок на кредита - 60 седмици. Съгласно условията на договора, и по-точно чл.4 ал.2 от договора за паричен заем, ищецът следвало да заплати предвидената неустойка в размер на 628,80лв., в случай, че не предостави едно от изброените в чл.4 ал.1 обезпечения в тридневен срок от усвояване на сумата по заема.

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл.

146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са процесуално допустими. Съдът не споделя наведените от ответната страна доводи за липсата на правен интерес за ищцата да води установителен иск за установяване нищожност на клаузата на чл.4 ал.2 от процесния договор за заем, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на един от трите, посочени в договора вида обезпечения. Действително ищцата е имала възможност при предявяване на осъдителния иск за връщане на сумата, заплатена за неустойка, като недължимо платена, да направи само възражение за нищожност на неустоечната клауза. Въпреки възможността да установи по реда на възражението нищожност на атакуваната неустоечна клауза, не съществува процесуална пречка за предявяване на установителен иск, както е направено в настоящия случай. Съдът не споделя и доводите на ответника за превратно упражняване на права при предявяване на установителен и осъдителен иск от страна на ищцата. Установяването на нищожност на една от клаузите на договора съвсем естествено води след себе си като последица връщане на заплатената по тази клауза сума само в случай, че е предявен осъдителен иск. Ето защо, не може да се приеме, че е недопустимо съединяването на установителния иск за нищожност и осъдителния иск за връщане на платено без основание. Несъмнено ищцата има право да прецени дали е достатъчно за нея предявяването самостоятелно само на установителен иск или само на осъдителен иск или тяхното съвместно разглеждане в едно съдебно производство, както е направено в настоящия случай. Съдът счита, че доколкото тези два иска се явяват допустими предявени поотделно, същевременно са допустими и предявени като кумулативно обективно съединени. Като доказателства по делото се представят общите условия, приложими към договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, приети с решение на УС на „Вива Кредит“ ООД, в сила от 15.08.2018г., изм., считано от 23.11.2018г., изм., считано от 15.06.2020г., изм., считано от 22.02.2022г., както и СЕФ за предоставяне на информация за потребителските кредити.

За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и обективно дадено. В своето заключение вещото лице сочи, че сумата на договорната лихва е изчислена при ГЛП 40,32%, като размерът й не се различава от заложения по договор годишен лихвен процент в същия размер. Вещото лице сочи, че в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК е посочена формула за изчисление по алгебричен път на годишния 3 процент на разходите /ГПР/, който се изчислява като се сумират всички разходи под формата на изходящи парични потоци по кредита, които ще се заплатят и получената сума се раздели на размера му на осреднена база за целия период на кредита. Така изчислен, при включване само на договорната лихва като разход на заемателя, ГПР възлиза на 49,366% и не се различава от размера, посочен по договор – 49,37%. При прибавяне на сумата от 628,80лв.

– неустойка, съгласно чл.4 от договора, към общите разходи на ищеца като потребител по кредита /при включена договорна лихва/, размерът на ГПР възлиза на 159,466%, т.е. ГПР в процентно измерение би нарастнал със 110,10%.

При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Предвид предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредит в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11 от ЗПК. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Съдът намира, че уговорената в чл.4 от процесния договор за паричен заем неустоечна клауза е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното задължение. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация.

При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури 4 обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави.

Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК.

Разпечатката съдържа 26 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d9207e47-b121-4043-9bd6-aceb43fd2963