Определение № 616 от 07.12.2023, Окръжен съд - Враца
- Съд
- Окръжен съд - Враца
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 473/2023
- Вид
- Определение № 616
- Подписан
- 07.12.2023
- В сила
- 07.12.2023
- Състав
- Евгения Георгиева Симеонова, Калин Трифонов Тодоров, Борис Константинов Динев
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 3, изр. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 и 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 и 261 · Граждански процесуален кодекс
- чл.274, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 ал.1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.103 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143, ал.1 · Закон за защита на потребителите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 616 гр. Враца, 21.11.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Евгения Г. Симеонова
Членове:
Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно частно гражданско дело № 20231400500473 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е въз основа на постъпила частна жалба от „Вивус.БГ” ЕООД, ЕИК: *** със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З. С. Р. – Управител , чрез пълномощник И. И. - юрисконсулт , против определение № 279/31.08.2023 г., постановено по гр. дело № 617/2022 г. на Районен съд - Оряхово, с което е изменено, на основание чл. 248 ГПК, Решение № 109 от 10.07.2023г. по гр. д. № 617 от 2022г. по описа на РСОряхово в частта му за разноските, като дружеството е осъдено да заплати на адв. М. В. М. от АК-Пловдив, с адрес в ***, сумата 600,00 лв. /шестстотин лева/, представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Жалбоподателят твърди, че о пределението е неправилно. Позовава се на параграф 21, 23 и 24 о т Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 на Съда на ЕС, което смята, че съдът следва да съобрази, с оглед превеса й над националната практика, като на процесуалния представител на ищцата бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение по отношение на отхвърления отчасти насрещен иск .
Изтъква, че при определяне на размера им съдът следва да съобрази и , че делото не се отличава с процесуални усложнения, реално извършените действия от процесуалния представител, че производството по делото се е развило в минимални рамки и че спорът по делото е изцяло правен. Смята, че присъдения адвокатски хонорар в общ размер 600.00 лева се явява 1 прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишен, че присъждане на възнаграждение от 300.00 лева за оказана защита по отношение на отчасти отхвърления насрещен иск в полза на адвоката би довело до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, което е недопустим резултат. Твърди също, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. противоречи на правото на Европейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата на чл.
78, ал. 5 от ГПК в частта, предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение не може да бъде извършено, не следва да бъде прилагана. Моли съда, да отмени обжалваното определение на Районен съд - Оряхово като неоснователно и да допусне намаляване на присъденото възнаграждение от 300,00 лева в полза на адвокат М. М. за оказаната от него правна защита по частично отхвърления насрещен иск срещу ищцата, като присъди разумно и справедливо възнаграждение под предвидения минимален размер за един иск, съобразно действащата към момента на сключване на Договора за правна защита и съдействие редакция на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия адв. М.
М. от АК-Пловдив, в който твърди, че обжалваното определение на Районен съд Оряхово з а законосъобразно и правилно. Твърди, че за определяне минимума на размера на адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове е от значение търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединяване на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор, като според чл. 2, ал. 5 от Наредба № I за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове, независимо от начина на тяхното съединяване .
Поддържа, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба та, се има предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техният сбор, и се определя за всеки иск минимално възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноски. Посочва също, че конкретния минимален размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 6 от същия нормативен акт. В подкрепа на твърденията си посочва и практика на ВКС и др. съдилища.
Изтъква, че в случая предметът на делото е правен спор, с предявени два иска за нищожност; срещу два отделни ответника: 1/ иск за прогласяване на нищожност на клауза за неустойка и 2/ иск за връщане на недължимо платено, и съгласно разпоредба та на чл.2, ал. 5 от Наредба та, следва да се определи адвокатско възнаграждение по всяка една от двете искови претенции поотделно. Счита за неоснователни възраженията на ответника, че двата иска произтичали от едни и същи правоотношения, след като са предявени и разгледани от съда два отделни иска, най-малкото защото тези 2 два иска имат различен фактически състав, съдържание, предмет на доказване и оттам всеки един от тях подлежи на различни критерии за преценка относно неговото уважаване. По отношение на възражението за размера на възнаграждението определено съда, се позовава на Определение № 28/21.01.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 2347/2021 г. II-ро отд., съгласно което при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78. ал.5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредбата минимални размери. Моли съда да остави без уважение молбата на „Вивус.БГ” ЕООД и да му присъди възнаграждение на основание чл.38 ал.1 от ЗА, за депозирания отговор.
Въззивният съдебен състав намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК против подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 248, ал. 3, изр. 1 от ГПК; същата отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 ГПК, вр. с чл. 275, ал. 2 от ГПК, поради което е допустима.
За да се произнесе по основателността на частната жалба, настоящия съдебен състав взе предвид следното:
С решение № 109/10.07.2023 г., постановено по гр. дело № 617/2022 г. на Районен съд - Оряхово, е провъзгласена нищожността на клаузите, предвиждащи „такса бързо разглеждане” и „такса удължаване срока на връщане на общо дължимата сума”, уговорени в договор за кредит № ***/02.09.2021г., в ОУ и анексите към договора, сключени между С. В. С., ЕГН:********** и „Вивус БГ” ЕООД, ЕИК:***, на основание чл.10а, вр. чл.19, ал.4, вр. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 от ЗЗП, вр.чл.146 от ЗЗП; отхвърлен е предявеният от С. В. С. против „Вивус БГ” ЕООД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за осъждане на дружеството да заплати на С. В. С. сумата 780.00 лева, представляваща недължимо платена сума като „такса удължаване срока на връщане на общо дължимата сума”, предвидени в договор за кредит № ***/02.09.2021г., в ОУ и анексите към договора, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 12.10.2022г., до окончателно изплащане на сумата, поради погасяването му чрез прихващане на основание чл.103 от ЗЗД; осъдена е С. В. С. да заплати на „Вивус БГ” ЕООД сумата 520.00 лева, представляваща дължима главница по договор за кредит № ***/02.09.2021г., сключен между страните; отхвърлен е предявения насрещен иск от „Вивус БГ” ЕООД срещу С. В. С. в частта, в която се иска С. В. С. да бъде осъдена да 3 заплати на „Вивус БГ” ЕООД сумата 1149.47 лева, представляваща просрочено задължение по договора за кредит над сумата 520.00 лева до пълния предявен размер от 1669.47 лева. С решението е осъден, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗА, „Вивус БГ” ЕООД да заплати на адв.М. В. М. от АК
Пловдив, сумата 400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
В мотивите на решението в частта за разноските е прието, че са налице предпоставките за уважаване на искането на адв. М. М. - процесуален представител на ищеца, за присъждане на адвокатското възнаграждение, което да бъде определено при условията на чл.38, ал.1 от ЗА, но само за иска за провъзгласяване нищожността на клаузата, предвиждаща „такса бързо разглеждане” и „такса удължаване срока на връщане на общо дължимата сума”, което следва да се определи с оглед на разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда, че за процесуално представителство, защита и съдействие при дела с интерес до 1000.00 лева, минималното адвокатско възнаграждение е 400.00 лева.
В срока за обжалване на решението адв. М. М. е депозирал молба вх. № 2409 от 21.07.2023г. по чл.248 ГПК с искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като му присъди адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от насрещния иск, като по молбата е изразено становище от ответника „Вивус БГ” ЕООД за нейната неоснователност.
По тази молба Районен съд - Оряхово се е произнесъл с обжалваното определение № 279/31.08.2023 г., в което е приел, че с решението се е произнесъл по два обективно кумулативно съединени искове - установителен и осъдителен и по предявен срещу ищцата насрещен иск, които се основават на различни правопораждащи факти, защитават различни интереси, на доказване подлежат различни факти във връзка с уважаването им, респ. не предполагат еднаква защита по тях, и затова, предвид уважаването на единия от първоначално предявените искове и частичното отхвърляне на предявения насрещен иск, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът неправилно е определил минималното адвокатското възнаграждение само по единия от тях на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й в ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., а не към датата на сключване на договора за правна помощ между адв. М. В. М. и ищцата С. В. С. - 07.06.2022г. Съдът е приел също, че 4 съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата в редакцията й в ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г. - т. е. тази, действаща към датата на сключване на представения по делото договор между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г., на адв. М. се дължи възнаграждение от 300 лв. по уважения установителен иск и 300 лева за отхвърления отчасти насрещен иск, предявен срещу ищцата или общо сумата 600,00 лева по двата иска.
При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:
На първо място, неправилен е извода на първоинстанционния съд, че минималното адвокатското възнаграждение следва да се определи по редакцията на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г . за минималните размери на адвокатските възнаграждения в ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г., действаща към датата на сключване на представения по делото договор за правна защита и съдействие между адвоката и ищцата от 07.06.2022 г., а не по редакцията й в ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. , действаща към датата на приключване на съдебното дирене и даване ход на делото по същество.
Съобразно постановеното по реда на чл.274, ал.3 вр. чл.280 ГПК Определение № 782 от 12.12.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 3545/2014 г., II т.о., с което е уеднаквена противоречива съдебна практика, при произнасяне по искане за разноски и възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК вр.
Наредба № 1/2004 г. съдът следва да приложи Наредбата съобразно изменението й, тъй като се касае за материално-правна норма, която става действащо право и намира приложение с влизането й в сила занапред. Към датата на приключване на съдебното дирене и даване ход на делото по същество, когато страните правят искане за разноски, съответно - възражение за прекомерност, при определяне на разноските, съдът прилага нормативна уредба, действаща към този момент.
В конкретния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно действащата към 07.06.2022 г.
(датата на сключване на представения по делото договор за правна защита и съдействие) редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 300 лв. След тази дата и към момента на приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство е прието изменение на Наредба № 1/2004г., в сила от 04.11.2022г., като в чл. 7, ал. 2, т. 1 е предвидено, че за процесуално 5 представителство, защита и съдействие при дела с интерес до 1000.00 лева, минималното адвокатско възнаграждение е 400.00 лева.