Решение № 1584 от 03.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1584 гр. Пловдив, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330114126 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата С. Г. Д., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „******“ бл. № ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник ЕАД Е. И., е предявила против „Би Енд Джи Кредит” ООД, ЕИК:

201513004, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Незабравка” № 25, ет. 5, представлявано от управителите К. Б. и С. Г., иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за кредит с номер ****************** г. е нищожен, поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗД, ЗК и ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 14.02.2024 г., съгласно чл. 9 от който се дължала такса за бързо разглеждане от 2 332, 08 лева и такса динамично плащане в размер на 3 498, 12 лева. С тези клаузи се заобикалял законът и се накърнявали правата на другата страна по договора. Липсвала еквивалентност между таксите и извършените услуги, а отделно- таксите били неравноправни по смисъла на ЗЗП, защото били изготвени предварително и потребителят не можел да влияе върху съдържанието им. С тях се постигало единствено неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и те представлявали скрит разход по кредита. Таксите не били включени в ГПР и по този начин размерът му, посочен в договора, не отговарял на действителния, като така се нарушавала нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а освен това се получавала и заблуждаваща търговска практика. Налице било и заобикаляне на нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото така се калкулирала допълнителна печалба към договорната 1 лихва. Моли да се признае за установено, че договорът за кредит е нищожен. Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с твърдения за неоснователност на иска. С оспорените клаузи не се накърнявали добрите нрави, те не били в противоречие с общоприетите житейски норми на справедливост и добросъвестност, като в случая се прилагал принципът на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Посочва се, че ГПР бил точно посочен, защото в него следвало да се включват само разходите за услуги, които са задължително условие за сключване на договора, а в конкретния случай потребителят сам пожелал допълнителните действия. Те обаче не били задължителна предпоставка за отпускане на кредита, защото договорът можел да се сключи и без тях. Освен това лицето имало преддоговорна информация за тези клаузи и такси и се съгласил с тях, като така те били и индивидуално уговорени. Моли за отхвърляне на иска, претендира и разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит с номер ****************** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 3 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 24 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 39, 69 %, при ГПР- 46, 83 % и обща стойност на плащанията от 5 125, 68 лева. Предвидени са още такса за бързо разглеждане на искането в размер на 2 332, 08 лева и такса динамично плащане от 3 498 лева.

Като писмено доказателство е прието копие от процесния договор за кредит.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- таксата за бързо разглеждане и таксата за динамично плащане, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително те са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

2

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за бързо разглеждане на кредита или динамично плащане, поради което са налице клаузи, които противоречат на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същите са включени в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с тях, доколкото тези такси са предвидени в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, те се явяват нищожни, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Няма спор, като това се признава и в отговора, че в ГПР не са включени сумите по двете такси, като видно от представените справки за ГПР от електронен калкулатор, с включването им многократно ще се надхвърли границата, предвидена в чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

3

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Страната не е внесла държавна такса, като е била освободена от същата с определение на съда рег. № 14273/ 05.11.2025 г., на основание чл. 83 ал. 2 от ГПК и в тази връзка дължимата сума от 438, 23 лева/ 224, 06 евро остава в тежест на ответника. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се 4 представлява безплатно от ЕАД Е. И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да се определи на база трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, без значение от цената иска, липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключило в едно с.з. без събиране на доказателства, както и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 240 евро с ДДС (вр.