Решение № 4779 от 13.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4779 гр. София, 13.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100501651 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20217124 от 29.11.2021 год. постановено по гр.дело № 24001/2021 г. на СРС, ІІ Г.О., 126 състав, е осъдено ЗАД “А.Б.“ АД, ЕИК ****, да заплати на „БГ Л.****“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл.405, ал.1 КЗ сумата 16869,49 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка“Каско“ за вреди на товарен автомобил марка Форд, рег.№ СВ ****, настъпили на 10.08.2020 г. в гр.София, заедно със законната лихва от 16.04.2021 г. до погасяване на задължението, на основание чл.409 КЗ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1059,03 лева, представляваща мораторна лихва за периода 01.09.2020 г. – 15.04.2021 г. и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2310,78 лева, представляваща разноски по делото.

Срещу решението на СРС, 126 с-в е постъпила въззивна жалба от ЗАД „А.Б.“ АД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.С. М., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните 1 разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец „БГ Л.****“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.А. А. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „БГ Л.****“ ЕООД, гр.София срещу ответника ЗАД „А.Б.“ АД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 16869,49 лв. и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1059,03 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

2

Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно основателност на предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.

За основателността на иска с правно основание чл.405, ал.1 КЗ в тежест на ищеца е да докаже възникване на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка, настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие /ПТП/, за което застрахователят носи риска, размер на настъпилите в причинна връзка с това събитие вреди, както и изпълнение на задълженията си за уведомяване на застрахователя и компетентните органи за настъпилото ПТП в предвидения срок. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че застрахователното събитие е причинено умишлено с цел получаване на застрахователно обезщетение, както и че погасил претендираното вземане. В тежест на ответника е също да установи неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования.

Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно.

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Ищецът в първоинстанционното производство носи доказателствена тежест да установи наличие на действително застрахователно правоотношение с ответното застрахователно дружество; настъпването на застрахователно събитие; настъпването на щети по застрахованото имущество, размерът на тези щети и причинната им връзка със застрахователното събитие. В конкретния случай първоинстанционният съд в изпълнение на задължението си по чл.145, ал.3 от ГПК е изготвил доклад по делото, в който правилно е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че въззиваемата страна- ищец в хода на съдебното производство пред първата инстанция е доказала следния основен елемент от фактическия състав на правото по чл.405, ал.1 от КЗ, а именно: сбъдване/ настъпване/ на договорения застрахователен риск /застрахователно събитие/ в срока на действие на договора, респективно наличие на покрит застрахователен риск по имуществена застраховка „Пълно каско- Валутна клауза безстопанствени животни“, сключена между страните по делото.

Противно на изложеното в жалбата, съдът приема, че в процесния случай от 3 събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин настъпването на застрахователното събитие, респективно наличие на покрит застрахователен риск по имуществена застраховка „Пълно каско- Валутна клауза безстопанствени животни“, сключена между страните по делото. В процесния случай ищецът, чиято е доказателствената тежест е установил настъпване на застрахователно събитие, което е покрит застрахователен риск с процесния товарен автомобил. С оглед събраните по делото доказателства, установено е по делото от страна на ищеца настъпване на застрахователно събитие, което е покрит риск по процесната застрахователна полица с процесния товарен автомобил.

Неоснователен е изложения основен довод във въззивната жалба, че лицето управлявало процесния товарен автомобил застрахован при ответника към момента на настъпване на ПТП е допуснал груба небрежност при управлението му, тъй като не е положил елементарна грижа при управлението му/ като не е съобразил височината на автомобила и височината на пътното препятствие пред него/. Неоснователен е и довода, че груба небрежност в процесния случай е проявил и работодателя на лицето управлявало автомобила застрахован при ответника, тъй като е възложил управлението на процесното МПС на негов служител, чиито служебни задължения не включвали управлението на МПС. По въпроса относно грубата небрежност в гражданското и застрахователното право, вкл. относно дефиницията и приложението й, с оглед нормата на чл.207 КЗ /отм./, е налице практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, на която обжалваното решение съответства - решение № 348/11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 184/24.02.2016 г. по т.дело № 3092/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Според нея, поначало понятията небрежност и груба небрежност не са легално дефинирани, но се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази грижа, която дължи добрият стопанин при конкретните обстоятелства. Грубата небрежност се различава от обикновената само по степен и представлява по-засилена форма на небрежност - неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия. Грубата небрежност е правно релевантна в хипотезата на чл.207 КЗ /отм./, с оглед регламентираните в нормата задължения на застрахования за предпазване на застрахованото имущество и ограничаване на риска, доколкото тази небрежност е винаги предпоставка за неговото увеличаване. Грубата небрежност не може да бъде дефинирана в застрахователния договор предварително и по различен от горепосочения начин, защото формите на неизпълнението на задълженията по чл.207 ал.1 КЗ /отм./ не могат да бъдат изчерпателно предвидени отнапред, но може да бъде уговорена като основание за изключване на отговорността на застрахователя, съгласно чл.207, ал.2 пр.3 КЗ /отм./, съобразно цитираната по-горе практика. При наличие на материалноправен спор относно характера на допуснатата от застрахования небрежност, преценката за това се 4 прави от съда, въз основа на конкретните факти по делото. В постоянната практика на ВКС се приема, че небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел- модела на поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дължимата престация /дейността/ и условията на предоставянето й /условията за извършването й/. Грубата небрежност се отличава по степен и също се изразява в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Гражданското право познава две форми на вина - умисъл и небрежност, но за разлика от наказателното право, българският граждански закон при общия модел за поведение на длъжника не разграничава пряк и евентуален умисъл, съзнавана и несъзнавана непредпазливост. Критерият за обосноваване на една или друга форма на вина е наличието на знание или незнание у длъжника, че неговото поведение е противоправно. Умисъл е налице, когато съществува знание за възникване на противоправните последици и се желае тяхното настъпване, докато небрежността се свързва с неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника. Общият модел на поведение на длъжника при изпълнение на задължението изисква полагане на грижата на добрия стопанин. Отклонение от общия модел за дължимо поведение може да бъде направено със закон или по взаимно съгласие между страните при спазване на забраната за ограничаване на отговорността съгласно чл.94 ЗЗД, която разпоредба предвижда недействителност на уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.

В застрахователното право в Република България формата на вина е релевантна, тъй като последиците от неизпълнението на задълженията на застрахования са диференцирани в зависимост от това дали застрахованият е действал умишлено или небрежно. Преди настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да не извършва действия, с които увеличава поетия от застрахователя риск и да не допуска рискът да бъде увеличен от други лица или вещи. Съгласно разпоредбата на чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./ застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки. Увеличаването на риска представлява създаване на по-голяма вероятност от настъпване на застрахователното събитие. Законодателят не е дал легално определение на термините небрежност и груба небрежност. В теорията и практиката се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, не е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на изпълнението в конкретния случай. Грубата небрежност се различава от обикновената небрежност по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижа, 5 но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, неполагане на значително по-елементарна степен на загриженост.