Решение № 8 от 27.01.2026, Районен съд - Панагюрище

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Панагюрище, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Магдалена Г. Татарева Кръстева при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско дело № 20255230100674 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от П. В. С. срещу „Стик - Кредит“ АД, с искане да се прогласи за нищожен договор за потребителски кредит № 818806, сключен от страните, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата си молба ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за потребителски кредит 818806, по силата на който й е предоставена в заем сума в размер на 1000 лева пери лихвен процент по заема 36,00 % и ГПР 42,58 %. Съгласно договора за заем, същият следва да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което се одобрява от ответното дружество, като при неизпълнение на това задължение се неустойка в размер на 600,17лева, като начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Сочи се, че не се дължи заплащане на уговорената неустойка, тъй като преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09. По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция. Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Сочи се, че предвидената неустойка в размер почти равен на заетата сума е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното 1 задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.

Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.

Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Сочи се, че са създадени множество условия за обезпечението, който кредитополучателя не може да изпълни. Сочи се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Излага се, че дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатьчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си, като в конкретния случай срокът е изключително кратък - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадп ьжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С- 565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията па финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособноспа на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се 2 увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тьлкуванего на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата, в който смисъл се цитира практика на СЕС. Кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. По изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва па търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата за неустойка в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически посилната страна. Oт една орана, неустойката е включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР. Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в договора представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК. Клаузата в договора предвиждаща неустойка противоречи на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от съпоставка с вредите от неизпълнението. Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закопа за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С- 453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в 3 кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГГГР води до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, г. 9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изисквания та на добросъвестността. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.