Определение № 109 от 15.05.2023, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 109 гр. Търговище, 15.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИА. Н. ИВАНОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРЯНА СТ. П. като разгледа докладваното от МАРИА. Н. ИВАНОВА Въззивно частно гражданско дело № 20233500500091 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, гр. София, чрез пълномощник юрск. Г. Ст., против разпореждане № 829/28.04.2023 г. по ч.гр.д. № 532/2023г. по описа на РС – Търговище, с което се отхвърля ЧАСТИЧНО заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника А. А. А., в частта за вземането за договорно възнаграждение в размер 386.64 лв. за период от 20.08.20г.- 03.03.21г. и законна лихва в размер 258.35 лв., дължима от 03.03.21г. до датата на входиране на заявлението, с оплаквания, че съдът неправилно е прогласил за недействителен процесния договор на осн.чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр.с чл. 19, ал.

4 и чл. 22 от ЗПК, поради което моли за отмяна на разпореждането в частта на отказа по обжалваните части, като вместо него постанови да бъде издадена заповед за изпълнение по тези части. Претендира разноски.

Основните съображения на жалбоподателя се свеждат до следното: В разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК са посочени хипотезите, в които съдът може да откаже издаване на заповед за изпълнение, като заповедният съд не разполага с правомощията на този етап да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права; съдът не се е съобразил с разпоредбите на чл. 143, т.1-20 от ЗЗП и неправилно не е отчел разпоредбата на чл. 145, ал.2 от ЗЗП, както и с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК по подробно изложени съображения, в това число и по отношение на претендирА.та договорна лихва.

След извършената проверка по чл. 278 от ГПК съдът намира частната жалба за допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

1

За да се произнесе по жалбата по същество, съдът съобрази следното: “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е депозирал заявление по чл. 410 ГПК за парично вземане в размер 4462,69 лв., уважено частично с издадената Заповед № 240/28.04.2023г. по ч.гр.д.№ 532/23 г. за сумата 1836.52лв.– неплатена главница по ДПК № 30041109086 от 05.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението- 28.04.23 г. до окончателното изплащане на задължението, на осн.чл. 411, ал. 3 във вр.с чл. 410, ал.1,т.1 от ГПК, както и разноски (89.25 лв.-д.такса и 50лв.- юриск.възнаграждение).

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ искането на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, в ЧАСТТА за сумите: 386.64лв. – непогасено договорно възнаграждение за период от 20.08.20г.- 03.03.21 г.; 481.19 лв. – неплатено възнаграждение за доп.услуга „Фаст“, 1500 лв. – за доп.услуга „Флекси“ и 258.35 лв. - законна лихва за забава от 03.03.21 г. до 27.04.23 г., както и за претендираните разноски за възнаграждение на юрисконсулт над размера от 50 лв. до пълния размер 180 лв., като НЕОСНОВАТЕЛНО.

По фактите: Между страните е сключен ДПК № **********на 05.12.20** г., с параметри: Сума на кредита – 2 500 лв., за срок от 24 месеца; размер на вноската по кредита – 150.95 лв.; ГПР 48.82 %, ГЛП – 41.00 %; лихвен процент на ден – 0.11 %; дължима сума по кредита – 3 261.81 лв. Кредитополучателят се е задължил да заплаща в рамките на ДПК и месечна вноска от 125 лв. за закупен пакет допълнителна услуга „Фаст“:

750 лв., при което общото задължение по кредита и по допълнителните пакети е 6 621.81 лв., с общ размер на месечната вноска 275.95 лв., т.е. общата сума, която е прието, че следва да върне кредитополучателят, след като ползва в рамките на тези 24 месеца кредитен ресурс от 2 500 лв., е 6 621.81 лв.

При така установеното от фактическа стрА., съдът приема следното от правна стрА.:

Няма спор, че процесният договор представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП (Закон за защита на потребителите).

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обосновА. вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал. 2 не е изчерпателно, по аргумент от чл. 143, ал. 2, т 20 от ЗЗП.

С изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящия договор за потребителски кредит, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като това задължение 2 на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обосновА. вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно т. 9 от § 13а от ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО те да не обвързват потребителя.

В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение на длъжника.

За да отговори на този съществен за казуса въпрос настоящият състав, споделяйки досегашната практика, изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 г. по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

3

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

При ДОГОВОРЕНИТЕ параметри, месечното задължение по изплащане на кредита (кредит в размер 2500 лв.), заедно с договорната лихва и стойността на закупения допълнителен пакет (общо по доп.услуги 3000 лв.: 750+2250), възлиза общо на 6 621.81 лв.

Очевидно е, че по този начин ГПР реално не е 48.82 %, а доста повече, при забрА. да не надхвърля 50%.

От справка в публичния регистър на КЗП, се установява, че КЗП се е произнесла по практиката на настоящия заявител относно допълнителните услуги (ДУ), като със Заповед № 1020/17.11.2017 г. на Председателя на КЗП се забранява на заявителя да прилага агресивна нелоялна търговска практика по смисъла на чл.68в във вр. с чл.68г, ал. 4, във връзка с чл. 68з от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), изразяваща се в това, че при сключването на договори за потребителски кредит заявителят принуждава потребителите да закупят пакет от допълнителни услуги, включващ приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.

Потребителите, които желаят бързо и приоритетно разглеждане на искането за кредит, не могат да закупят само тази услуга, тъй като тя е включена в пакет с още четири други услуги. ЦитирА.та заповед е влязла в сила, считано от 08.07.2019 г., когато с Решение № 10606 от 08.07.2019 г. на ВАС по адм. дело № 13144/2018 г. касационната жалба на заявителя е приета за неоснователна, тъй като с въпросните пакети за допълнителни услуги заявителят осъществява агресивна нелоялна търговска практика по смисъла на ЗЗП.

В случаи като този, търговецът, с цел да извлече за себе си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за закупуване на пакет/и за доп.услуги, осъществявайки агресивна нелоялна търговска практика. Клаузата несъмнено е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов минимум от 50%., т.е. И тази неравноправност рефлектира и върху договорката за лихвата по кредита. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на 4 неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на обсъдения по-горе пакет от допълнителни услуги.

Неоснователни са доводите в частната жалба. Жалбоподателят не е въвел оплаквания относно доводите на съда за включените в цената и искането допълнителни услуги в общ размер 3 000 лв. Макар претенциите за вземане по тези услуги да не са предмет на частната жалба, то тези договорки не могат да бъдат изключине/игнорирани при обсъждане на сключения ДПК, неговите параметри и съответствието му със ЗПК, ЗПП и ЗЗД. С така посочения в заявлението пакет от 2 вида доп.услуги, сумата, дължима за връщане става повече от двойна. Предметът на самите услуги, макар и да е дефиниран като допълнителни "услуги", на практика са действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, предоставен с ДПК. Така е налице пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и възможности за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21, поради което и законодателят е повелил, че такава клауза е нищожна. Щом допълнителните услуги не могат да съществуват в независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са генетично свързани и обусловени от договора за кредит, то те фактически представляват дейности, свързани с управлението и обслужването на кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи по него, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, и тази неяснота пряко засяга потребителя, тъй като не му позволява да прецени икономическите последици от сключването на договора (чл. 143, ал. 2 , т. 19 ЗЗП).