Определение № 759 от 16.10.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 759 гр. Сливен, 15.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500491 по описа за 2024 година Поизводството е образувано по частна жалба против разпореждане, с което е отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Жалбоподателят атакува разпореждането в частта, с която заявлението му е отхвърлено по отношение на вземането за договорно възнаграждение, лихва за забава и законна лихва, като заявява, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно, понеже съдът необосновано е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че неправилно районният съд е констатирал, че процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като кредиторът не е посочен действителния ГПР, уговорен по процесния договор. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от ГПК „Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение, освен когато ... 2, искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;

3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това...“ Частният жалбоподател сочи, че в Определение № 14 от 03.01.2019 г. по в. ч . т . д . № 1917 /2018 г . на I състав на Окръжен съд - Варна - „В разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е предвидено, че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато незаконно или неморално е самото искане. В практиката противоречието със закона по смисъла на чл.411, ал.2, т . 2 от ГПК с е свързва например с хипотези, когато със заявлението е поискано предаването на движими вещи, извадени от граждански оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен правен 1 режим /наркотични вещества, взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси, движими вещи, които са паметници на културата и т. н / , т.е. хипотези, при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК...“.

От тази препратка той извежда заключение, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. В този смисъл били и постановените съдебни актове на Окръжен съд – Габрово.

С промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, обнародвани в ДВ, бр. 100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия н а заповедния съд да преценява дали искането с е основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност з а това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Поради това частният жалбоподател счита, че заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. Така, според него, заповедният съд е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила.

По-нататък сочи, че съгласно чл. 411, ал.2, т.З от ГПК, заповедният съд може да прецени дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или има обоснована вероятност за това, като за обективиране на първата хипотеза, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Тълкувайки втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти б и могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна.

Частнят жалбоподател заявява, че в такъв случай съдът е длъжен да изследва не само представените доказателства, но и да ги подведе под нормата на чл. 143 от ЗЗП, за да направи извод за обоснована вероятност за неравноправна клауза, а в случая това не е сторено.

Твърди още, че тълкуването на правилото на чл. 143 от ЗЗП, че „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя”, налага извода, че в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се 2 злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т, 1 до т. 20 ЗЗП са посочени 20 примера на неравноправни клаузи, а заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза, тъй като същите не се съдържат в клаузите на договора за потребителски кредит.

С оглед тези твърдения, частният жалбоподател счита, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка.

По съществото на спора, счита, че съдебният акт е и неправилен и следва да бъде отменен. По отношение на недължимостта на договорното възнаграждение, поради недействителност на процесния договор сочи, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания. В същия подробно са описаните всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език. Гражданско задължение на всяко лице е прояви грижа на добър стопанин, да прочете договора, запознавайки се подробно с неговото съдържание, ако не разбира част от него да се обърне към кредитния експерт за разяснения и допълнително обяснение, да се консултира за последиците от същия и от евентуално неизпълнение от негова страна и едва тогава да го подписва. От представения по делото кредитен договор е видно, че същият е сключен в размер, идентичен със заявените от ответника параметри, преди сключването му, тоест -кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита на преддоговорния етап с получаването на СЕФ и със сключването на договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва да върне, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена в ОУ към договора. Договорът отговаря на всички законови императивни изисквания.

Частният жалбоподател счита, че уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът н а свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, 3 включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.

На следващо място частният жалбоподател заявява, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент, в договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника.Уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави.

Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС РБ, към релевантния момент този размер е бил 10 %, а петкратният й размер - 50 %. Т.е. в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави. По-нататък частният жалбоподател сочи, че принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД.

По отношение на законната лихва жалбоподателят твърди, че присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и тъй като не се предявява като самостоятелен иск, не се дължи държавна такса. Силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва подлежи на установяване в изпълнителното производство, като тези постановки са приложими и в заповедното производство и за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца и не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

По отношение на лихвите за забава заявява, че съдът неправилно е отхвърлил заявлението. Кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Както приема правната теория и съдебната практика, не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява 4 обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. Поради това кредиторът на основание чл. 33 от ЗПК и общите условия е начислил и претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху просроченото плащане за периода, посочен в заявлението. Заявителят е конкретизирал лихвата за забава по период и размер.

С оглед всичко изложено, частният жалбоподател заявява, че съдът неправилно и незаконосъобразно е отхвърлил за описаните суми подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради което моли въззивния съд да отмени в атакуваните части разпореждането на заповедния съд и да постанови издаване на заповед за изпълнение за всички заявени суми, в претендирания в подаденото заявление размер и период.

Претендира разноски за д.т. и ю.к. възнаграждение.

В тази хипотеза препис от частната жалба не се изпраща на насрещната страна.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с право на жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.

Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната част от разпореждането – потвърдена.