Решение № 2350 от 24.06.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2350 гр. Пловдив, 24.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20225330101970 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от К. Г. К. против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Лъчезар Станчев № 3, ет. 10, с която се иска прогласяване нищожността на клаузата на договор за кредит от 28.04.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 28.04.2021 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,39%, годишен процент на разходите – 48,77%.

Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия работен ден от сключването му, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 1848 лв. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 4, ал. 3 от договора, същият дължи неустойка, визирана в чл. 6, ал. 1 от договора за кредит в размер на 1200 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска. Твърди, че е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания на неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен. Фиксираният лихвен процент не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал.

1

4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48.

Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и стандартния европейски формуляр, същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Чрез уговореното в чл. 11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК.

Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката.

Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т. 9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл. 6, ал. 1 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който счита предявения иск за недопустим, съответно при условията на евентуалност – неоснователен.

Не оспорва обстоятелството, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от 28.04.2021 г.

Не оспорва наведените от ищеца твърдения за уговорена в договора годишна лихва.

ГПР по договора е в размер на сочения от ищеца. По силата на договора, ответното дружество, предоставило на ищеца сумата от 1500 лв., която представлява главница по кредита. Действително чл. 4, ал. 3 от договора предвижда същият да бъде обезпечен с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция за сумата от 1848 лв., а чл. 6, ал. 1 от договора, регламентира неустойка /в случай на непредставяне на гаранция/ в размер на 1200 лв. Счита, че уговорената лихва и ГПР са напълно законосъобразни и отговарят на изискванията на ЗПК.

Счита, че ищецът няма правен интерес от предявяване на процесния иск за прогласяване нищожност на клауза от договора, предвиждаща неустойка, поради което искът е недопустим и моли производството по делото да бъде прекратено, а исковата молба да бъде върната. Това е така доколкото ищецът е изпълнил задължението си да предостави 2 банкова гаранция и такава е издаден на негово име, поради което не са възникнали предпоставките за начисляване на неустойка.

При условията на евентуалност, в случай че съдът приеме иска за допустим, то оспорва същия.

Заявява, че твърденията на ищеца, че договорът е нищожен, са изцяло бланкетни и неоснователни. Неустойката била изключена от обхвата на ГПР, определен в ЗПК, не е част от неговата стойност и няма предвидено ограничение на нейния размер. Излага, че съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Задължението за неустойка теоретично би възникнало единствено в случай че потребителят не е изпълнил задълженията си по договора, като не е представил на дружеството гаранция по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора. Тъй като неустойката, уговаряна по потребителски кредити, е изключена от обхвата на ГПР, по отношение на нея не важи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РС. Неустойката била уговорена добросъвестно и на принципа на свободата на договаряне. Неустойката не била част от задължението на кредитополучателя към момента на сключване на договора. Задължението за нейното заплащане възниква в последващ момент и то единствено при виновно неизпълнение на задълженията от страна на потребителя на кредитната услуга и съответно активно поведение на кредитора. В този смисъл, в чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора било предвидено, че неустойката ще е дължима от кредтополучателя за всеки ден до момента на предоставяне на обезпечение по кредита, т.е. неустойката не би биба изначално дължима сума, а се натрупва в резултат на продължително незаконосъобразно поведение на кредитополучателя. Сочи, че в противоречие с твърденията на ищеца „Неткредит“ ООД осигурило и съответни различни възможности за своите кредитополучатели, които имат право на избор какъв тип гаранция да предоставят на дружеството – банкова гаранция, гаранция, издадена от небанкова финансова институция или двама поръчители.

Кредитополучателят имал възможност да изпрати на дружеството за предварително одобрение банкова гаранция /или такава, издадена от небанкова финансова институция/ или информация за потенциални поръчители преди сключването на договор за кредит. Твърди, че уговорената неустойка, освен съобразена с нормативните изисквания, е в съответствие и със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2009 г., ОСТК на ВКС. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Към момента на сключване на договора били налице императивните ограничения на чл. 19 ЗПК, които били изцяло съобразени в сключения между страните договор, т.е. налице е тяхната законосъобразност.

Сочи, че неустойката би била дължима именно поради извършено неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на гаранция, като тя няма характер нито на вид 3 такса за ползване на кредита, нито на възнаградителна лихва за дружеството. Клаузата за неустойка имала за предмет единствено гарантиране на правата на дружеството във връзка с отпуснатите заемни средства и евентуално обезщетителен характер в случай на невъзможност за възстановяване на заетите суми. Неустойката не се отклонявала от обезпечителната си функция и не водела до скрито оскъпяване на кредита.

Твърди, че преди отпускане на кредита дружеството, извършило всички необходими законови проверки за оценка на кредитоспособността на ищеца. Именно в резултат на тази оценка от кредитополучателя по договора било изискано представяне на обезпечение, съответно непредставянето на същото било скрепено със санкция.

Счита, че дори да се приеме тезата на ищеца, че отговарящ на добрите нрави размер на възнаградителната лихва би бил трикратният размер на законната лихва, подобен извод единствено би намалил размера на дължимата от кредитополучателя лихва до цитирания размер, а не следва да води до пълна нищожност на уговорката за възнаградителна лихва и оттам – нищожност на договора изцяло.

Твърди, че дружеството е предоставило на кредитополучателя цялата необходима и изискуема по закон информация относно лихвата и ГПР по договора. При наличие на нормативно определен с императивна норма максимален размер на ГПР, част от който е и лихвата, но не и неустойката по договора, претенция за противоречието на последната с добрите нрави, следва да бъде счетена за изцяло неоснователна. Неустойката била изключена от обхвата на ГПР, определен в ЗПК, не е част от неговата стойност и няма предвидено ограничение на нейния размер.

Несъстоятелни били твърденията на ищеца относно наличието на „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на ЗЗП. Дружеството, предоставяло детайлна информация на своите клиенти преди и след отпускане на заемни средства, по всички канали за известяване и комуникация със своите клиенти, включително посредством своята онлайн платформа, даваща възможност за изчисляване на дължимите по договори за кредит суми чрез онлайн калкулатори, на дежурните телефони на дружеството, както и чрез имейл/смс известяване за приближаващи падежи на задължения. Твърди, че кредитополучателят бил детайлно уведомен за лихвата по кредита, ГПР, както и потенциално дължима неустойка, още със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителския кредит.

Неоснователни били и аргументите на ищеца относно размера на възнаградителната лихва по договора. Сочи, че противно на твърденията на ищеца, дори и дадена клауза от договора да бъде прогласена за недействителна, същата не влече нищожност на цялата кредитна сделка, а единствено нейната частична недействителност по отношение на конкретната уговорка /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/. Изцяло в този смисъл била и уговорката, постигната в чл. 14, ал. 2 от договора, съгласно който „нищожността на някоя клауза от договора или на допълнително уговорени условия не води до нищожност на друга клауза или на договора като цяло“.