Решение № 3 от 10.01.2024, Районен съд - Чирпан

РЕШЕНИЕ

№3 гр. Чирпан, 10.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ III, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло М. Енчев при участието на секретаря Ивона В. Денева като разгледа докладваното от Ивайло М. Енчев Гражданско дело №

20235540100502 по описа за 2023 година

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба (ИМ), предявена от адв. П. И. П. от АК - Хасково, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр. Хасково, ул. XXXX, , в качеството му на пълномощник на ищцата П. А. С., ЕГН **********, с адрес: Ч ул. МО № XXXX против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690 със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Люлин 7“ , бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46, чрез „ Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище гр. София, ж. к. „Люлин 7“ , бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46.

В ИМ се твърди, че обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права, изложени в исковата молба, са следните: Ищцата П. А. С., твърди в исковата си молба, че на 24.09.2022 г. сключила с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД Договор за потребителски кредит № XXXX по силата, на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 400 лв. при фиксиран годишен лихвен процент /до колкото си спомня, тъй като не са и били предоставени разписаните документи/ в размер на 40.00 %, с годишен процент на разходите 47.93 % в срок на погасяване на заема 21 седмици, брой вноски 21 и със седмична погасителна вноска в размер на 31,00 лв. Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателя се „задължава" в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от трите обезпечения подробно описани в три точки. Неясно обаче защо от същата дата към контракта се появява „Договор за предоставяне на гаранция № XXXX" сключен между втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: 202513690 със седалище и адрес на управление гр.

София, ж. к. „Люлин" 7, бул. "Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет. 2, офис 40-46 /абсолютно идентично с това на кредитора по сключения договор за заем № XXXX/ отново чрез първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: 131576434 и ищцата. Съгласно чл. 3, т. 1 от 1 нарочно създадения „Договор за предоставяне на гаранция № XXXX" - Потребителя по нарочно създадения чл. 3 дължи възнаграждение на нарочна създадения Гарант в размер на 25.00 лв., платим разсрочено на вноски. Вноските „естествено" са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния Договор за паричен заем № XXXX. Ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащането на допълнително оскъпяване тъй като клаузите от договорите са нищожни поради следните съображения: За да заобиколят материално правните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити били наложили практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство или гарант за обезпечаване изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия / или предоставянето на реални обезпечения, като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включвали в договора за потребителски кредит „санкции или услуги" -заплащането на допълнително оскъпяване. Клаузите в договорите предвиждащи такива допълнителни оскъпявания били разпознати от трайно наложилата се съдебна практика и обявявани за неравноправни. За да избегнат това разпознаване след 2020 г. някои от финансовите институции оставили в договорите създадените предпоставки за неизпълнението на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят но трансформирали и прикрили неустойката като тя изчезна от потребителския контракт и прозирайки се появявала в уж услужлив за заемателя нарочно създаден Договор за предоставяне на гаранция сключен с очевидно паралелно юридическо лице, което се явява - „Гарант". На практика обаче отново потребителите били задължени от по силната икономически страна по заемния контракт да сключват неизгодни и допълнително икономически обременяващи за тях клаузи като изпълнят поставеното им задължение както е по чл. 4, т. 3 и така да дължат трансформирана неустойка във вече - „Възнаграждение на Гарант" по чл. З от сключения по принуда Договор за гаранция. Според чл. 3, т. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство трансформираната неустойка обаче била останала от преди трансформацията и пак си стои включена в погасителния план, който пък е неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем. Чрез тази порочна практика финансови институции правели опит отново да си осигурят допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва като същевременно се пробвали да преодолеят законовото изискване по чл. 19 ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Преценката за действителността на клаузата на чл. 4 от договора за заем във връзка с чл. 3 от договора за гаранция и трансформирането на практика на неустойката във „възнаграждение на Гаранта" и за нейния обоснован размер следвала да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите заложени в т.З от ТР на ОСТК на ВКС по г.д. по номер 1/009, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от нейните функции както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на трансформираната неустойка в „възнаграждение на Гаранция" поради накърняването на добрите нрави следвала да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, 2 съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи наведени в производството.

На плоскостта на настоящия случай трансформираната неустойка във „възнаграждение на Гаранта" за неизпълнението на задължението за осигуряване на обезпечение загубила присъщата на неустойката обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които са учредили лично обезпечение.

Преценката за обоснования размер на трансформираната неустойка следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезпечение за вреди от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи, са от виновното пълно неизпълнение. Чл.

33 от ЗПК предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договор за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга.

Следователно размерът на законната лихва трябва да е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената трансформираната неустойка за „възнаграждение на Гаранта" в размер на 250.00 лв. би излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, до колкото тя надвишава половината на получената заемна сума от 400 лв. и не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последиците от неизпълнението.

Заемодателят не търсил обезпечение на вземането си по договор за кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на неизпълнение на задължението за погасяването на главница, а за неизпълнено условие за отпускане на кредит. Предвиждането в процесния договор, че при трансформираната неустойка за осигуряване на лично и реално обезпечение кредиторът имал право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавания негов легитимен интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

В договора били създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на Гаранта". Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца скрита под формата на „възнаграждение на Гаранта" - лихва. В този смисъл имало съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието била именува като в настоящия случай - „възнаграждение на Гаранта" тази облага съставлявала печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва, особено щом е елемент от погасителния му план [така Решение № 1514 от 16.12.2019 г. по в. гр. д. №2442 / 2019 г, на VI състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №1510 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373 / 2019 г. на VI състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №1167 от 17.10.2019 г. по в. гр. д. №1385 / 2019 г. на X състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №398 от 13.05.2019 г. но в. т. д. № 159 / 2019 г. на III състав на Окръжен съд — 3

Варна, Решение № 214 от 14.03.2019 г. по в. т. д. № 1978 / 2018 г. на III състав на Окръжен съд — Варна, Решение № 312 от 13.03.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2877/2018 г. и Решение от 31.10.2017г.по в.т.д. № 835/17г. на ОС — Варна/.

Поради това, че „възнаграждение на Гаранта" е скрита лихва, счита, че кредиторът не е изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е нищожна.

От съдържанието на договора било видно, че от кредитоискателя се е изисквало да предостави обезпечение. За кредит на такава ниска стойност от 400.00 лв. и с оглед специфичния профил на лицата ползващи финансиране от фирми за кредитиране по чл. За от ЗКИ осигуряването на обезпечение е икономически невъзможно да бъде осигурено от потребителите. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се обръщат лица, които не разполагат с доходи и имущество.

Недобросъвестно и в ущърб на потребителя небанковата финансова институция е поставила към него неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Поставянето на изисквания за осигуряването на лично, реално обезпечение противоречало на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8 параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че при сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за кредитна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не преценяват по този начин.