Протокол № 882 от 10.07.2023, Районен съд - Сливен

ПРОТОКОЛ

№ 882 гр. Сливен, 30.06.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, VI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Минчо Ст. Минев при участието на секретаря ВИКТОРИЯ В. МУСТАКОВА

Сложи за разглеждане докладваното от Минчо Ст. Минев Гражданско дело № 20212230105301 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 14:00 часа се явиха:

Ищеца, редовно призован, явява се лично. Представлява се по пълномощие от адв. С. С., надлежно упълномощена с пълномощно представено по делото.

Ответникът, редовно призован, явява се лично. Представлява се по пълномощие от адв. М. Б., надлежно упълномощена с пълномощно представено по делото.

АДВ. С.: Считам, че няма пречки да се даде ход на делото.

АДВ. Б.: Считам, че не са налице процесуални пречки. Моля да дадете ход на делото.

Съдът счита, че не са налице процесуални пречки и

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ход на делото.

За изясняване на т.н. предварителни въпроси и фактическата по делото обстановка съда излага, че са предявени два осъдителни, оценяеми иска, за парични вземания. Те са основани на договор и по-скоро на неизпълнение на договорно задължение на ответника по делото. Договорът е писмен и е за заем.

Твърдението на ищеца, а той е търговско дружество е, че договора е сключен на 03.06.2019 г., като дружеството с фирма „КиХ-2013“ е дало и предало, чрез управителя си К.

Д., в заем, на физическо лице- ответника Д. И. М., лично на него, 5 500лв. Падежът на задължението на последния да я върне, съгласно чл.1 от договора, е датата 31.08.2019 г.

Очевидно е, тъй като сме вече 2023-та година, че той отдавна е настъпил. По твърдение на 1 ищеца, въпреки това изпълнение не е последвало.

Още текста на исковата молба, а и самата тя като такава, която сезира съда с правен спор подсказват, че в случая е налице спор главно за това кой е получателя на заема.

Така е, защото още в исковата молба подателя й обяснява, че в отговор на отправена от него на 20.05.2021 г. покана с препоръчано писмо с обратна разписка, М. изпратил писмо до адвоката му- адв. С., в което посочил, че договора за заем от 03.06.2019 г. е подписан лично от него в качеството му на собственик на имот /Фитнес- център/ и урежда отношения между него и ищцовото дружество. С това писмено изявление ищеца обосновава извод, че ответника е признал, че сумата по заема е получена лично от ответника и той в лично качество се е задължил да я върне, като обяснил, че парите ще бъдат заплатени при възможност.

Твърди се и че в средата на същия месец от 2021г. ответника представил пред адв.С. подготвеното от самия него споразумение, как да бъде уреден възникналия по този заем спор, като предложил това да стане със заплащането/връщането от него на сумата 4 000лв. Това според ищеца, както и коментирания по-горе отговор на писмената му покана, представлява извънсъдебно признание от ответника на факта, че той именно е страназаемател по процесния договор и че той именно е получил дадените в заем пари.

Връщането обаче така и не се случило и поради това ищеца- търговско дружество, претендира ответника-физическо лице, да бъде осъден да стори това, като сумата 5 500лв. претендира заедно със законната лихва- като обезщетение за забава, считано от датата, на която ответника е получил през 2021г. поканата му, изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка- 26.05.2021г.

Направеният до тук коментар безспорно обосновава квалифицирането на този иск по чл.240 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/. Също така, тази разпоредба категорично може да се свърже с чл.79 ал.1 от същия закон, която е общия текст, уреждащ последиците от неизпълнение на договорно задължение.

С това неизпълнение ищеца свързва задействането на нарочна клауза от процесния договор- чл.9, предвиждаща заплащането на неустойка за всеки ден забава. Тя се претендира в абсолютен размер- 174.35лв., като е изчислена за периода 31.08.2019г.26.05.2022г. Това е вторият иск, предмет на настоящото дело, като е с пр.осн.чл.92 от споменатия нормативен акт.

Исковете са допустими, подведомствени са на съдилищата в Република България и са подсъдни на Сливенски районен съд- както по правилата на родовата, така и на местната подсъдност.

В допълнително писмено изявление, в хода на делото, ищеца предприема изменение и на двата иска- чрез изменение на тяхната цена, като я намалява- на първия иск на 5 000лв., а на втория- на 68,25 лв.

АДВ.С.: Не поддържам това изменение. В разговор с доверителя ми и с оглед направеното възражение на първоначалната искова молба Ви моля да считате, че иска е предявен в размер, какъвто е определен в първоначалната искова молба- както по главния, така и по отношение на акцесорния иск.

АДВ.Б.: Имам възражения по исковете. Ще ги направя на по - късен етап.

Съдът указва, че ще даде възможност на страните да изразят становище по исковете, но това ще е след доклада по делото, който все още не е приключил. Само за яснота съобщава, че предвид заявеното днес от пълномощника на ищеца следва да се счита, че изменение на исковете, чрез намаляване на тяхната цена, не е предприемано и те са предявени както следва: първия от тях за 5 500 лева, а втория- за 174, 35 лева.

2

Ответникът своевременно депозира писмен отговор. В него оспорва редица от твърдяните от ищеца факти, както и излага множество съображения против исковете, особено- срещу главния, иск- този с по-високата цена.

Първият от доводите на ответника, което е съвсем логично, правилно, е по допустимостта на исковете- становището в отговора е, макар и не изречено по този начин, че те са недопустими, тъй като са предявени срещу ненадлежен ответник. Съдът е съгласен със становището в отговор, че за наличието на абсолютните процесуални предпоставки съда следи служебно. Съдът е съгласен също, че пасивната процесуална легитимация е една от тях, но не е съвсем съгласен, че тя е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск.

Тя е абсолютна процесуална предпоставка, но за редовното упражняване на правото на иск.

Така също, липсата й има за последица не оставянето без движение на исковата молба, а прекратяване на производството по делото. Съдът обаче не предприе това процесуално действие до момента, защото както текста на исковата молба, така и текста на отговора налагат извършването на процесуални действия и в открито заседание, защото въпреки дадената и на двете страни възможност за допълнителни писмени изявления, от която всяка от тях се възползва, фактите от значение за делото така и не са изяснени до момента.

Впрочем, това в общия случай, за всяко едно гражданско дело, е съвсем нормално- защото именно за изясняването на фактите се събират доказателства, а това се случва в съдебни, открити, заседания. Като продължение на това съда указва на страните, което вероятно и без друго им е известно, че съда може да прекрати производството по делото, вкл. и поради констатирана недопустимост на иска, по всяко време на висящността на спора/производството, вкл. и след като събере доказателствата. Т.е., първоначалната проверка, която съда трябва да направи в тази връзка и на която го задължава чл.130 от ГПК не е единствената възможност за прекратяване на производството по гражданско дело с аргумент недопустимост на иска.

Иначе, действително, в някои случаи, като този, в който претенцията се основава на договор, процесуалната легитимация на страните по гражданското дело следва от самия договор. А твърдението на ответника- физическо лице е, че той не е страна по договора за заем, от който ищеца черпи права, тъй като е сключен със, по него заемател е, също търговско дружество- с фирма „АНКХ 13“ ЕООД, на което той- Д.М., не е и никога не е бил, нито управител, нито представител, нито пък едноличен собственик на капитала.

Съдът е изцяло съгласен с разсъжденията на ответника в отговора му, че договора за заем е неформален /т.е. не е необходима специална форма, като форма за действителност, за сключването му/, реален /защото част от фактическия им състав на тези договори е, сключват се, с предаването на нещо- на вещта, реално- реалното й предаване/, възмезден или безвъзмезден, и комутативен /тъй като още при договарянето страните по него са съвсем наясно, знаят отнапред, какво ще получи едната страна и какво- другата, както и какви са правата и задълженията на едната, така и на другата/. Съдът обаче не е съгласен, че договорите за заем са едностранни. Това становище е още по-силно, когато договора е сключен в условието на ал.2, изр.първо на чл.240 от ЗЗД.

На възраженията си по допустимостта на водещия иск ответника основава и възраженията си по същество против него- отрича да е сключвал договор за заем с „К и X2013“ ООД, тъй като претендираната от него в настоящото производство парична сума / 5 500лв./ никога не му била предавана. Очевидно точно в тази връзка ответника излага виждането си, че договора за заем е реален. Ответникът твърди, че не познава К. К. Д. и отрича да е получавал някакви парични суми от него както в лично качество, така и в качеството му на управител на „К и X- 2013“ ООД. Акцентът в т.4.1 от писмения отговор налага извода, че възражението на ответника е, че не е сключвал договор за заем с „К и X2013“ ООД, тъй като сумата по договора не му е предавана.

Ответникът признава, че е собственик на недвижим имот- фитнес център, който 3 предоставил за временно и възмездно ползване, т.е. под наем, на „К и X- 2013“ ООД, но по този повод е общувал само и единствено с лице Х.С.; всички действия по сключване на договори, анекси и споразумения по повод наемането и ползването на недвижимия имот били предприемани и се извършвали фактически именно от Х.С.. Точно той пожелал при прекратяване на договора за наем да му бъдат заплатени вещи, които е закупувал за обзавеждане на фитнес- центъра. Ответникът заявява, че е подписал изготвен и даден в му в тази връзка от това лице документ.

Тъй като само преди малко съда изложи, че ответника признава факти, точно на това място ще спомене и другите признати от него в отговора му такива: че подписът, положен в представения с исковата молба договор от 03.06.2019г., е негов; че е получил покана да се яви в кантората на адв. С., за да плати исковата сума; че е представил отговор по поканата и предложение за споразумение. Това той сторил, по негово твърдение, с единствена цел уреждане на отношенията между него като собственик и ищеца- като бивш наемател, на негов имот съобразно действителното правно и фактическо положение на отношенията им.

Освен това ответника намира, че процесния договор е нищожен- както защото при сключването му е липсвало съгласие, явно неговото, защото е подписал документ и го подписал с цел да възстанови на наемателя на помещенията му- фитнес залата, подобрения.

Ответникът обаче не посочва, не обяснява кой/какъв е този документ и поради това съда го приканва да направи това в днешното заседание.

Той счита, че договора е нищожен и защото е привиден- защото неговата воля е била да се обвърже по начин, различен от посоченото в представения по делото документ.

Това изявление на ответника очевидно налага да се приеме, че липсата на повече конкретика в първото възражение за нищожност, чрез ползването на думата документ- ползването й поскоро като родово понятие, не е случайна. Поради това съда отново указва на ответника да уточни, да обясни днес кой/какъв е този документ. Ответникът трябва да обясни и какво има предвид заявявайки, че волята му е била да се обвърже по начин, различен от посоченото в представения по делото документ.

Тези две възражения намират основание в разпоредбата на чл.26 от ЗЗД /ал.2/.

Същият този нормативен акт продължава да има съществено присъствие в този спор, тъй като в отговора си ответника навежда и твърдение за унищожаемост на процесния договор- като сключен при измама. Бил въведен, по негово твърдение, в заблуждение, че му се представя документ, с който поема ангажимент да възстанови на бивш наемател стойността на направени от него подобрения, но се оказало, че е положил подпис под писмен договор за паричен заем, какъвто заем не е получавал. Това твърдение изпълва хипотезата на чл.27 от ЗЗД.

Съдът разпределя доказателствената тежест между страните по следния начин: