Решение № 62 от 21.04.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Враца, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калин Тр. Тодоров

Членове:

Борис К. Динев

Веселина Люб. Павлова при участието на секретаря Галя Цв. Иванова като разгледа докладваното от Веселина Люб. Павлова Въззивно гражданско дело № 20241400500587 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 453/12.07.2024 год., постановено по гр. д. № 587/2024 год. по описа на Районен съд – Враца, съдът е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Н. П. Н., ЕГН ********** от гр. Враца, *** не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК ***, поради изтекла погасителна давност следните суми: главница в размер на 638,60 евро (1249 лева) и лихва за забава в размер на 456,07 евро (892 лева), дължими по договор за кредитна карта „Транскарт“ от 07.06.2004 г., сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис“

ЕАД като издател и ищеца

Н. като кредитополучател/картоползвател, които вземания са прехвърлени в полза на ответното дружество по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 09.05.2012 г. и Приложение № 1, като са му присъдени и сторените пред първата инстанция разноски в общ размер на 411,92 евро (805,64 лв.).

Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от „ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК ***, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт В.

Й., с която се обжалва изцяло постановеното от съда решение. В жалбата се поддържа, че е недопустимо позоваването на ищеца само на изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, тъй като не е свързано с препятстване възможността на кредитора да се удовлетвори принудително, а е свързано само с отричане на вземането. Сочи също, че за процесното вземане не е издаден изпълнителен лист за принудителното му събиране и не са налице намерения на кредитора да предприеме съдебни 1 мерки за удовлетворяване на вземането си. Подаването на информация в масивите н ЦКР обосновава със своето задължение по чл. 10 от Наредба 22 на БНБ да подава информация за всички задължения на своите клиенти, независимо дали са погасени по давност или не. Твърди, че дружеството не е дало повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от другата страна, с оглед на правната и фактическа сложност на делото. Въз основа на тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, с присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемия Н. П. Н., ЕГН действащ чрез пълномощника си адв. Х. П. от АК Враца, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и се моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено, с присъждане на разноски за въззивната инстанция. Излагат се подробни доводи и възражения по отношение на допустимостта на предявения иск. Изложено е съгласие с изводите на съда за допустимостта на предявения иск, тъй като ищецът не разполага с друга правна възможност, за да придобие сигурност относно едно хипотетично снабдяване на кредитора по вземането с изпълнителен титул. Сочи, че правната сфера на ищеца се явява застрашена от една заплаха за осъждане и принудително събиране на погасени по давност задължения, кредитната му история остава „лоша“, а правото и възможността му за поемане на нови задължения се затруднява. Сочи като допълнително неудобство за ищеца и причина за водене на иска, наличието на многократни телефонни обаждания от страна на кредитора, с покани за плащания, които не са оспорени от него.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговора, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито съдебно заседание.

При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.

Районен съд - Враца е бил сезиран и се е произнесъл по предявен от ищеца Н. П. Н. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК срещу „ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК *** за установяване, че не дължи на ответното дружество главница в размер на 638,60 евро (1249 лева) и лихва за забава в размер на 456,07 евро (892 лева), дължими по договор за кредитна карта „Транскарт“ от 07.06.2004 г., сключен между „Транскарт Файненшъл Сървисис“

ЕАД като издател и ищеца

Н. като кредитополучател/картоползвател, които вземания са прехвърлени в полза на ответното дружество по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 09.05.2012 г. и Приложение № 1, тъй като са погасени по 2 давност.

В исковата молба се твърди, че спрямо Н. П. Н. в Централен кредитен регистър съществува непогасено задължение, произтичащо от Договор за издаване на кредитна карта от 26.08.2005 г., сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД. Не разполага с информация кога процесното вземане е станало изискуемо, но с оглед сключването на договора преди почти 19 години счита, че погасителната давност е изтекла за тези вземания е изтекла и не дължи на ответното дружество процесните суми за главница и лихва за забава.

В същото време на ищеца са изпращани писма от ответното дружество, с покана за заплащане на задължението по цитирания по-горе договор.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответното „ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК ***, в който се оспорва допустимостта и основателността на предявения иск. Твърди се, че не е налице правен интерес от предявяване на иска и производството се явява недопустимо. На следващо място се твърди неоснователност на иска, тъй като изтичането на погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а на невъзможността същото да бъде принудително събрано. Вземането продължава да съществува като и възможността да бъде изпълнено се ограничава само до доброволното му погасяване. Заявява, че тъй като материалното право продължава да съществува и след изтичане на давностния срок, съдът не би могъл да установи в диспозитива, че длъжникът не дължи сумите, след като той ги дължи и може да изпълни доброволно към кредитора.

Като взе предвид твърденията на страните и наведените доводи в исковата молба и отговора, както и оплакванията във въззивната жалба и отговора по нея, настоящият съдебен състав приема, че предметът на въззивната проверка обхваща изцяло повдигнатия спор, свързан с дължимостта от ищеца на процесните суми. В тази връзка за да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд обсъди събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства поотделно и в тяхната пълнота, при което приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните по делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че между ищецът и „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД е налице облигационно правоотношение, по силата на Договор за кредитна карта „Транскарт“ от 07.06.2004 г. и Договор за предоставяне на кредит Транскарт, усвояван чрез кредитна карта „Транскарт тип Classic“, както и че съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 09.05.2012 г. и Приложение № 1 към същия, вземанията по цитирания по-горе договор, ведно с всички привилегии и обезпечения, са прехвърлени от „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, придобило задължението на ищеца Н. в общ размер 1248,45 лева. Установява се също, че съгласно чл. 4 от договора, крайният срок, до който кредитът е могъл да се револвира, е бил 24 месеца, а при изтичане на срока на действие на договора, усвоените суми по кредита стават незабавно изискуеми, като кредитополучателят се задължава да погаси всички свои задължения по ползвания кредит, включително такси, лихви и главница.

При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание 3 чл. 124, ал. 1 ГПК за недължимост от ищеца на сумата от общо 2141 лева, от които 1249 лева, представляваща дължима главница по Договор за издаване на кредитна карта, сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, както и сумата от 892 лева – лихва за забава, поради изтекла погасителна давност. С този иск ищецът отрича претендираното от ответника право да получи цитираната сума, поради което в тежест на ответното дружество е при условията на пълно и главно доказване да установи съществуването и дължимостта на отричаното от ищеца вземане, както и наличие на прекъсващи или спиращи давността обстоятелства.

Предвид оплакванията във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е аргументирал и достигнал до извода, че предявеният иск е допустим, а възраженията за неговата недопустимост – неоснователни, като споделя мотивите на съда в изложения смисъл, поради което препраща към тях по реда на чл. 272 ГПК. В допълнение на същите и в отговор на оплакванията във въззивната жалба добавя следното:

С изтичането на погасителната давност – период от време, определен от закона, през който кредиторът – носител на субективното право бездейства, не се погасява самото субективно право, а се погасява правото на кредитора да иска защита на нарушеното си субективно материално право. Давността обаче не се прилага служебно (чл. 120 от ЗЗД), а следва да е налице позоваване на нея от страна на длъжника. Това може да се извърши както чрез възражение по предявен от кредитора иск, така и чрез отрицателен установителен иск, тъй като длъжникът не е длъжен да чака кредитора да предяви вземанията си срещу него, за да упражни правото си на защита.

При отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основан единствено на възражение за изтичане на погасителна давност за вземането, предмет на иска е съществуването или несъществуването на изпълняемо по съдебен ред право (притезание) за кредитора, а не съществуването на материалното право. Целта на иска е да се пресече именно принудителното удовлетворяване на кредитора, след като възможността за това е изчерпана.

При уважаване на иска се формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно дължимостта на кредиторовото вземане, поради което кредиторът не може повече да претендира това вземане по съдебен ред в исково или заповедно производство. Именно от тази забрана се извежда интересът на ищеца от предявяването на иска, като законът не провежда разграничение между вземанията, установени по съдебен ред и тези, които не са установени по този ред.

В настоящия случай правният интерес на ищеца от предявения иск, на първо място, следва от безспорно установеното обстоятелство, че ответното дружество е носител на вземане срещу ищеца по конкретно облигационно правоотношение. При наличието на такова вземане у кредитора, за длъжника е налице правен интерес от установяване на неговата недължимост. Достатъчно за преценката дали е налице правен интерес от иска са удостоверяването на качеството на ищеца като длъжник на ответното дружество и фактът на задълженията му по процесния договор. Без значение за правния интерес е дали дружеството-кредитор е предприело съдебна защита по исков ред на вземанията си или принудително изпълнение за събиране на вземанията, въз основа на влязло в сила съдебно решение.

4

Следва да се има предвид и обстоятелството, че дори и да не е имало твърдения за дължимост на суми от страна на ответника по един отрицателен установителен иск преди започването на съдебния процес, интересът на ищеца да предяви такъв иск може да се установи и в хода на самия процес. Това е така, тъй като интерес от завеждане на отрицателен установителен иск съществува винаги, когато едно лице твърди, че ищецът му дължи пари.