Решение № 4440 от 16.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4440 гр. Пловдив, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330107442 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. А. Г., с която е предявен против „Сити Кеш“ ООД осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 1003 лева, представляваща недължимо заплатена сума по Договор за заем № **** г., формирана от заплатените суми над чистата стойност по договора за кредит, дължими поради неговата недействителност, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – ****г., до окончателното изплащане на задължението.

В случай на отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 669,29 лева, представляваща недължимо заплатена сума по клауза за неустойка по Договор за заем № ***** г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се твърди, че между страните на **** г. е сключен договор за заем № **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1 500 лева, която следвало да бъде върната на 10 вноски. В договора била предвидена неустойка в размер на 1673,01 лева при непредставяне на обезпечение, платима разсрочено с погасителните вноски, като по този начин общата месечна погасителна вноска възлизала на 353 лева. Ищцата била заплатила по кредита сума в размер на 2503 лева. Твърди, че договорът за кредит не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК доколкото липсвала ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, като не можело да се направи еднозначен извод за разходите, включени при определяне на размера на годишния процент на разходите и дали в посочената в договора процентна величина е включено и задължението за неустойка. Счита, че сумата за неустойка следва да бъде елемент от общите разходи по кредита, като с уговорката за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че посочването в договора на годишен процент на разходите, който не съответства на реално прилагания представлява заблуждаваща търговска практика, в който смисъл се позовава на 1 съдебна практика на Съда на ЕС. При условията на евентуалност твърди, че клаузата за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави, доколкото с начисляването й се достига до значителна нееквивалентност на престациите. Сочи, че неустойката е недействителна на основание чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, доколкото с последната се облагодетелства едната страна за сметка на другата.

Сочи установено нарушение на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като неустойката е в необосновано висок размер. Твърди, че неустойката е установена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като поддържа, че с договарянето й се достига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Счита, че на основание чл. 23 ЗПК дължи връщане на чистата стойност по кредита, поради което предявява осъдителен иск за заплащане на сумата от 1003 лева, формирана от заплатени лихви, неустойки и други разходи по кредита. При условията на евентуалност предявява осъдителен иск за връщане на недължимо заплатената сума за неустойка в размер на 669,29 лева. Поради изложеното предявява исковите претенции, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника, с който иска съединяване за съвместно разглеждане на настоящото дело с гр. д. №****г. по описа на Районен съд – Пловдив и гр. д. № **** г. по описа на Районен съд – Пловдив, които макар и да били по различни договори, имали един и същ предмет - оспорвала се клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. Чрез упражняване на правото на иск ищецът злоупотребявал с права, като образувал отделни производства само за да генерира разноски за сметка на ответника. В тази връзка моли и да не му се присъждат разноски за повече от едно производство, защото процесуалното му поведение било недобросъвестно по аргумент от чл. 3 ГПК. По същество твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че ищцата договаря недобросъвестно по чл. 12 ЗЗД.

Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Твърди, че между страните са сключени общо 13 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищцата е сключила общо 14 договора при такива условия.

Признава, че по кредита има плащания в посочения от ищеца размер. Поради изложеното моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Сити кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит №***** г., по който предоставената от ответника парична сума в размер на 1500 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и относно 2 съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в представения по делото екземпляр на договор за потребителски кредит и погасителния план към него (л.88-91 от делото). Не е спорен и фактът на заплащане на процесните суми от страна на ищцата, в който смисъл е представеното от ищеца извлечение за извършени и предстоящи плащания по процесния договор – л.5 от делото, както и изричното изявление на ответника в писмения отговор в този смисъл. Поради това и с проекта за доклад по чл.140 ГПК, обявен за окончателен в първото по делото съдебно заседание, е отделен за безспорен фактът, че ищцата е заплатила на ответника по договора сумата от общо 2503 лв., формирана от заплатени лихви, неустойки и други разходи по кредита, от които 669,29 лв. за неустойка за непредставяне на обезпечение.

Спорни между страните са правните въпроси досежно действителността на постигнатите съглашения и основателността на претенцията за връщане на платените без основание суми.

По основателността на иска:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за потребителски кредит, който да е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащанията са осъществени на валидно основание, т.е. че процесният договор за паричен заем е действителен.

За да е основателен предявеният иск, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1)при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2)при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3)при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за кредит, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

3

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.