Решение № 555 от 20.10.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 555 гр. Благоевград, 19.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Георги Янев при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Георги Янев Въззивно гражданско дело № 20231200500855 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, ЕИК:

000694749, със седалище и адрес на управление: гр. С., район В., ул. „О.п.“ ***, чрез юрисконсулт К.З., срещу Решение № 370 от 05.06.2023 г. на Районен съд – Благоевград, постановено по гр. д. № 20221210100412.

В жалбата се твърди, че на 31.05.2023 г. е извършено прехвърляне на търговското предприятие на „БНП Париба Пърсънъл Файненс — Клон България“ КЧТ, ЕИК 204915054 по реда на чл. 15 от Търговския закон (обявено за вписване е вх. № 20230531142217 по партидите на „Юробанк България“ АД и на „БНП Париба Пърсънъл Файненс - Клон България“ КЧТ в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ като вписването има само оповестителен характер за третите лица).

Сочи се, че на 14.06.2023 г. на ищеца е връчено Решение № 370 от 05.06.2023 г. на Районен съд - Благоевград, постановено по гр. д. № 20221210100412, III състав, с което е изцяло отхвърлен предявеният срещу Н. М. установителен иск.

Твърди се, че съдебното решение на Районен съд – Благоевград е необосновано и неправилно като излага следните съображения в тази насока, а именно:

По отношение на мотивите на съда, че процесният договор е в разрез с разпоредбата на чл.

10, ал. 1 ЗКП, поради размера на шрифта, с който е изготвен се твърди следното – считат за неправилни доводите на първоинстанционния съд, твърди, че за да се установи безспорно размера на шрифта е необходимо компетентно мнение на специализирано лице в тази област, който да извърши необходимите изследвания.

Излага, че процесният договор не нарушава чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради факта, че видът на шрифта, с който е изготвен е „Garamond“, а размерът му е 12 pt. Изискването за изготвяне на договора с шрифт изискуем от процесната разпоредба е въведено с цел охраняване интересите на икономически по-слабата страна - кредитополучателят от недобросъвестни 1 практики, при които сключените договори съдържат твърде малки букви, което затруднява кредитополучателя да осъзнае съдържанието на отделните клаузи. В конкретния случай правата и интересите на кредитополучателя по никакъв начин не са нарушени, тъй като представените по делото документи, вкл. и процесния договор са читаеми, съществува яснота относно съществени елементи на договора, които са ясно и недвусмислено формулирани. Договорът е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин, в два екземпляра - по един за всяка от страните.

Въззивникът посочва разпоредбата на чл. 10. § 1 от Директива 2008/48., която предвижда, че договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител, а § 2 предвижда кои са данните, които следва да бъдат посочени по ясен и кратък начин. Видно от член 10. параграф 2 от Директива 2008/48. тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си (§ 31 от Решението).

В жалбата е цитирана нормативна уредба, а именно: чл. 22, параграф 1 от Директивата, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“, предвижда, че „доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки [не] могат да [... ] запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“ (§ 8 от Решението). В този смисъл е и съображение 9 от Директивата: „Пълната хармонизация е необходима, за да се осигури на всички потребители в Общността високо и равностойно ниво на защита на техните интереси и за да се създаде реален вътрешен пазар.

Ето защо на държавите членки не следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива. Това ограничение обаче следва да се прилага само тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата директива. Когато не съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите членки следва да са свободни да запазят или въвеждат национално законодателство“.

Излага, че видно от съпоставката между европейското и националното право, българският законодател е предвидил допълнително изискване към договора за потребителски кредит всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, като по този начин е въвел изискване, различно от предвиденото в Директива 2008/48/EQ. която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област. По тази причина считат, че разпоредбата на чл. 10, an. 1 от ЗПК в частта й относно изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък от 12, не следва да бъде прилагана от националния съд, доколкото не е в съответствие е Директива 2008/48/EQ. Изхождайки от принципа на примата на правото на ЕС, още през 1978 г. в решението по делото Simmenthal Съдът приема, че с оглед гарантирането на пълното действие на нормите на съюзното право, националните юрисдикции, натоварени с тяхното прилагане в рамките на държавите-членки, при необходимост трябва (и то по собствена инициатива) да оставят неприложена всяка противоречаща процесуална или материална разпоредба на вътрешното право, без да е необходимо да изискват или да изчакват отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (§ 24 от решението по дело С-106/77).

В жалбата се сочи, че следва да се има предвид и обстоятелството, че българският законодател е предвидил сериозна санкция за кредитодателя, който не е спазил изискването всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по- малък от 12. На основание чл. 23 вр. чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК в този случай кредитодателят губи правото да получи лихви и разноски по кредита. Член 23 от Директивата, озаглавен „Санкции“, предвижда: ,.Държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата 2 директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции.

Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“. От съображение 47 от посочената директива се прави извод, че докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Съдът вече е приел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (§ 63 от Решението и цитираната там съдебна практика). Сочи се, че прилагането в съответствие с тази правна уредба на подобна санкция, имаща сериозни последствия за кредитодателя, не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (§ 72 от Решението).

Посочена е съдебна практика, а именно Решението по дело С 42/15 Съдът на ЕС приема, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.

Изразява становище, че неправилно първоинстанционният съд е направил извод, че процесния договор е недействителен на основание 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

За да стигне до това заключение съдебният състав неправилно е приел, че посочения в договора за кредит ГПР — 23.81 %, не отговаря на действителността, поради факта, че според съда дължимите от кредитополучателя суми по застрахователна премия следва да бъдат отнесени към ГПР. Сочи се, че въпросният договор за застраховка е отделно съглашение, сключено между двете страни. Считат, че годишният процент на разходите (ГПР) не следва да включва застраховката по кредита поради факта, че застраховката не е задължителна и сключването на договора за кредит не зависи от нейното наличие, в този смисъл и § 1, т. 1 вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Твърди се, че сключването на договор за застраховка не е задължително условие за отпускане на кредита и не е свързано с получаването на заема при определени условия. Съгласно пар. 1, т. 1 от ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи че, законодателят изрично е подчертал хипотезата, при която застраховката следва да се включва в ГПР, като безспорно настоящия случай не е такъв, видно от посоченото по-горе обстоятелство. Твърди се, че в процесния договор са посочени годишният процент на разходите (23.81%) и общата сума, дължима от потребителя (1 618.38 лева), като в чл. 2 от договора са обективирани и взетите предвид допускания - началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок като страните изпълняват точно задълженията си по него, с което всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са изпълнени. /Практика: Решение № 106 от г. по гр. дело № 3253/2021 г. на ВКС, 3 Г.О./

Моли да бъде взето предвид, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите. Посочва съдебна практика в подкрепа на горепосочените твърдения, а именно чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК (в този смисъл е и 3

Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в. гр. д. № 611/2020 г. на Окръжен съд — Пловдив, Решение № 298 от 04.03.2020 г. по в. гр. д. № 2736/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, Определение № 1067 от 07.07.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1284/2020 г. на Окръжен съд Пловдив и други).

Относно мотивите на първоинстанционния съд, че процесният договор е недействителен на основание 22 ЗПК. във вр. с чл. 11. ал. 1. т. 12 ЗПК въззивникът изразява следното становище – сочи, съгласно чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11 ал.1т.12 ЗПК. Нормата установява изискване, договорът за потребителски кредит да съдържа подробно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Твърди, че в процесния случая погасителният план към процесния договор, в съответствие с чл. 11 ал. 1 т. 11 ЗПК, съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл.11 ал.1 т.12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл.11 ал.З ЗПК, според която когато се прилага чл.11 ал.1 т.12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Прави извод, че хипотезата на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т.11, която е приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план. (Решение №106 от г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, Решение на СЕС по дело С-42/15 от 09.11.16 година).