Решение № 4015 от 04.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4015 гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100510748 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „П.К.Б.“ ЕООД, чрез адв. Х. Х., срещу решение № 20081577/01.03.2023 г., поправено с решение № 20100823/18.08.2023 г., по гр. д. № 15384/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 164 състав, с което „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.К.“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 100 лева, представляваща предадена без основание сума от Т.А.А. на „П.К.Б.“ ЕООД в периода 01.12.2015 г. – 09.04.2020 г., въз основа на договор за потребителски кредит № 3007036284/10.03.2016 г., което вземане е цедирано на „Т.К.“ ООД, съгласно договор за вземания от финансови институции от 09.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020 г. до окончателното плащане.

Във въззивната жалба се излагат подробни доводи за недопустимост, както и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че решението е постановено по непредявен иск. В тази връзка се сочи, че първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение с указания за отстраняване на нередовности, като ищецът е уточнил, че всички претендирани с исковата молба суми, които Т.А.А. е предал на ответното дружество, са получени без основание, при липса на договорен източник, обуславящ направените плащания, т.е. при грешка в изпълнението. Именно във връзка с тези фактически твърдения първоинстанционният съд е изготвил доклад по делото, в който 1 е приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка, и че тя не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит.

В първото по делото заседание е била докладвана молба на „Т.К.“ ООД, с която ищецът заявявил, противно на твърденията си до момента, че иска да му бъдат присъдени суми, които са платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между ответника и Т.А.А., евентуално по нищожни клаузи от тези договори. Поради това въззивникът-ответник счита, че направените в първото заседание по делото твърдения на ищеца не представляват уточнение на обстоятелствената част на исковата молба, а вместо това са въведени изцяло нови твърдения, противоречащи на предходните. По този начин, според страната, се предявява нов иск – с ново основание и нов петитум, което е недопустимо на този етап от производството. По тези съображения въззивникът твърди, че първоинстанционният съд, като е присъдил с обжалваното решение на „Т.К.“ ООД суми, които според съда подлежат на връщане като предадени въз основа на нищожни клаузи на потребителски договор, се е произнесъл по непредявен иск. На следващо място, в жалбата са изложени подробни съображения, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, като констатираните нередовности не са били отстранени в указания срок. Въззивникът поддържа и доводи, че е недопустимо изменението на размера на исковата претенция, което е било допуснато от съда в последното по делото съдебно заседание, тъй като същото било несвоевременно. Поради тези съображения се иска обезсилване на обжалваното решение.

Излага се още и оплакване, че съдът може да се произнесе относно наличие на неравноправна клауза, само ако искът е за връщане на сума на това основание, поради което в конкретния случай СРС се е произнесъл plus petitum, като е разглеждал въпроса за надвишения максимално допустим годишен процент на разходите (ГПР), без да е бил сезиран. Твърди се още, че от страна на ищеца-въззиваем договорът за цесия е подписан от лице без представителна власт; че договорът за цесия не прехвърля вземания от въззивника, защото не е доказано, че именно Т.А.А. е отбелязал в приложението, че прехвърля вземания срещу въззивника; че дружеството-въззивник не е получило уведомление за цесията, а цесионерът-въззиваем няма право да извършва уведомяване за цесията, освен след упълномощаване от цедента. Твърди се, че дори цесионерът да е имал право да изпрати уведомление за извършената цесия, то процесуалният му представител адв. Д. не е разполагал с такова. На следващо място се сочи, че ищецът не е придобил вземания от кредитополучателя Т.А.А., тъй като договорът за вземания от финансови институции е нищожен поради невъзможен предмет (с оглед невъзможността да се цедират бъдещи, невъзникнали или неиндивидуализирани вземания), поради липса на съгласие, противоречие с добрите нрави, както и като съдържащ нищожни (неравноправни) клаузи на основание чл.

143, ал. 2, т. 3, т. 5, т. 6, т. 15, т. 19 и т. 20 ЗЗП. На следващо място се сочи, че договорът за цесия е нищожен поради противоречие със закона, защото ищецът не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ. Поддържа се, че ищецът е търговец и не може да се позовава на нищожни неравноправни клаузи в потребителски договор. Освен това по делото не било доказано Т.А. да е платил сумата от 100 лева въз основа на нищожни клаузи 2 по споразумение за допълнителен пакет услуги (ДПУ), като се поддържа, че клаузите на споразумението за допълнителен пакет услуги са действителни и липсва противоречие с чл.

10а ал. 2 ЗПК, тъй като пакетът услуги не касае усвояване или управление на кредита, самите услуги са индивидуализирани, дължат се безусловно и за тях има уговорено ясно възнаграждение от потребителя, т.е. липсва противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 3 и т. 15 ЗЗП.

Сочи се, че клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не е неравноправна, тъй като, в съответствие с чл. 145, ал. 2 ЗЗД, е включена в основния предмет на договора, и в същото време е ясна и разбираема. Оспорва се изовдът на СРС, че правилата за предоставяне на услугите са тежки и тромави, както се подчертава, че потребителят е имал право да използва услугите и не е възразил по тях. Счита се, че възнаграждението за пакета допълнителни услуги не трябва да се включва в ГПР, а и такова основание ищецът не е релевирал. Сочи се, че цитираната от районния съд практика, че лихва повече от трикратния размер на законната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, не е актуална.

Въззивникът поддържа, че възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане е предвидена в чл. 10а, ал. 1 ЗПК и в случая не е нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на изложеното, отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна „Т.К.“ ООД, чрез адв. А. Д., с който се поддържа становище за неоснователност на въззвивната жалба и за правилност на обжалваното решение, като се излагат подробни съображения. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

С обжалваното в настоящото производство решение е прието, че към датата на подаване на исковата молба ищецът е носител на процесното вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника, което вземане му е надлежно прехвърлено по силата на сключения на 09.04.2020 г. договор за вземания от финансови институции, като ответникът е надлежно уведомен за това прехвърляне. Прието е, че процесният ДПК съдържа всички задължителни елементи, посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което е валиден източник на насрещни права и задължения за страните по него, респективно не се явява недействителен по смисъла на чл.

22 ЗПК. За неонователно се приема твърдението на ищеца, че ДПК е недействителен по чл.

22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочен правилно ГПР. СРС констатира, че ГПР е посочен правилно, но без в него да е включено възнаграждението за ПДУ, но от това следва нищожност на договорната клауза, касаеща ГПР, а не недействителност на целия договор по чл. 22 ЗПК, тъй като като всички клаузи, които надвишават определения максимално допустимия размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, следва да считат нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Приема се, че клаузата за възнаградителната лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а възнаграждението за ПДУ противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и 3 управление на кредита, поради което клаузите, касаещи ПДУ, са неравноправни.

Установено е противоречието на тези клаузи и с разпоредбите на чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП. За неоснователно е прието и възражението за погасителна давност.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.

Ищецът „Т.К.“ ООД твърди, че между него, в качеството му на цесионер, и Т.А.А., в качеството му на цедент, е сключен договор за вземания от финансови институции (договор за цесия) от 09.04.2020 г., с който са прехвърлени вземания в размер на 5000 лева, произтичащи от неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.12.2015 г. до дата на сключване на договора. С уточнителни молби, депозирани в изплнение на указания на съда за отстраняване на нередовнсти на исковата молба, се твърди, че в периода 01.12.2015 г. - 09.04.2020 г. Т.А. е платил на ответника „П.К.Б.“ ЕООД сума в общ размер на 5000 лева без основание, при липса на сключен договор (поради грешка). Ищецът твърди, че е изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията до длъжника-ответник, за което бил надлежно упълномощен от цедента. При така очертаната фактическа обстановка, ищецът предявява осъдителен иск за сумата от 100 лева, заявен като частичен от цялостната претенция за 5000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „П.К.Б.“ ЕООД, който излага подробни аргументи за нередовност на исковата молба, както и за недопустимост и за неоснователност на претенцията. Изложени са твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които Т.А. е заплащал задълженията си. Своевременно е заявено възражение за погасяване на процесните суми по давност.

След постъпване на отговора на исковата молба ищецът е депозирал нова уточнителна молба в проведеното първо открито съдебно заседание на 07.12.2021 г., в която е посочено, че цедентът е сключил с „П.К.Б.“ ЕООД договор за потребителски кредит, към който е сключено и споразумение за пакет допълнителни услуги, като процесната сума била заплатена именно във връзка с договора за кредит. Изложени са доводи за нищожност на договора за кредит и за недействителност на клаузите му.

Първоинстанционният съд е приел, че с подадената по делото уточнителна молба от 07.12.2021 г. ищецът е направил изменение на иска и с определение от 27.01.2022 г. е допуснал същото по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК – чрез добавяне на ново основание – за извършени плащания при първоначална липса на основание във връзка със сключен нищожен договор за потребителски кредит, като е допълнил и доклада по делото с посочените нови основания за претендираните за връщане суми и е посочил, че не се налага изменение в тежестта на доказване, разпределена с първоначалния проект за доклад.

4

Видно от представения по делото договор за вземания от финансови институции от 09.04.2020 г., сключен между Т.А.А., като цедент, и „Т.К.” ЕООД, като цесионер, А.ов е прехвърлил на ищеца вземанията си, дължими поради от неоснователно обогатяване в периода 01.12.2015 г. до 09.04.2020 г., в това число плащания по нищожни клаузи по договори за потребителски кредит, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение, включително сключени от разстояние, или изцяло недействителни такива договори, които има към изрично посочени дружества в Приложение 1 към договора, сред които е и „П.К.Б.“ ЕООД. Договорът за цесия е възникнал като възмезден, като в чл. 4 е предвидено задължение за плащане на цената от страна на цесионера в 7-дневен срок от датата на която конкретното вземане е заплатено изцяло от длъжника.