Определение № 366 от 10.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 366 гр. Пловдив, 10.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20255300500070 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, чрез пълномощник юрк. Д. И., против разпореждане № 32849 от 22.11.2024г., постановено по ч.гр.д.№18801/2024г. по описа на Районен съд- Пловдив, XXIV гр.състав, с което е отхвърлено изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Р. Т. П..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Изхожда от представител с редовно учредена представителна власт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Изразява се становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Жалбоподателят сочи, че заповедният съд неправилно приел договорната лихва за нищожна. Релевантен критерии за преценка оскъпяването на кредита бил уговореният размер на ГПР, а не размерът на възнаградителната лихва. С изменението на ЗПК била преосмислена и по-старата съдебна практика, която приемала, че нищожни поради противоречие с добрите нрави били клаузите за договорни лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато същото е обезпечено – до двукратния размер. С приемането обаче на чл. 19, ал.4 ЗПК било въведено ограничение на максималния размер на ГПР, който не могъл да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Чрез посочената разпоредба законодателят въвел ограничение не върху размера на договорната лихва, а върху ГПР, който бил измерител на разходите по кредита, включващи и договорната лихва. С въвеждането на горна граница на размера на ГПР, съображенията за противоречие на договорната лихва с добрите нрави вече не били относими. В процесния договор годишният процент на разходите не надвишавал законовия лимит, поради което същият не бил недействителен. От друга страна неправилно заповедният съд отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като на основание чл. 23 ЗПК, потребителят следвало да върне чистата стойност, без да дължи 1 лихви и други разходи по кредита. Съдът следвало да провери в настоящото производство редовността на предоставеното извлечение от външна страна, като не се дължала преценка дали в действителност съществува удостовереното вземане. В тази връзка сочи, че извлечението от счетоводните книги, предоставено към заявлението по чл. 417 ГПК отговаряло на всички изисквания.

Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови да се издаде заповед за изпълнение за всички вземания на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, за които е отхвърлено заявлението по чл. 417 от ГПК. Претендира разноски.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Претенциите на заявителя черпят основанието си от договор за потребителски кредит № 720031241299 от 30.03.2023г., сключен с кредитополучателя Р. Т. П..

Предвид основанието за възникване и съдържанието на правоотношението по процесния договор, длъжникът в заповедното производство има качеството на потребител по см. на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради това на основание чл. 411, ал. 1, т.

2 и т. 3 от ГПК съдът е задължен служебно да извърши проверка за съответствие на искането със закона и добрите нрави и относно наличието на неравноправни клаузи в договора, сключен с потребител. В конкретния случай следва да бъде проверено съответствието на договора за паричен заем с повелителни норми на ЗЗП и ЗПК.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Законът задължава заповедния съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В процесния договор ГПР е определен в размер на 48,94 %, като обаче никъде в договора не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 от ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Простото препращане към Приложение № 1 от ЗПК не съставлява изпълнение на това изискване, доколкото в същото са изброени общо допускания, приложими към различни уговорки в кредитните договори. Това препятства потенциалния кредитополучател да прецени информирано дали да сключи договора за кредит при определените условия и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем за средния потребител начин. Това поражда обосновано предположение, че претендираните вземания се основават на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Това води до противоречие на искането на заявителя със закона (чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), което е основание за недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

На следващо място, видно от съдържанието на представения договор, размерът на отпуснатия кредит е 4300 лв., а размерът на предвидената възнаградителна лихва е 4891,77 лв. Настоящият състав намира, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието с добрите нрави, като аргументите за този извод са следните:

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават 2 принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 39 месеца, отпуснатата парична сума е в размер на 4300 лв., а възнаградителна лихва възлиза на 4891,77 лв. Размерът на тази възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави.

В настоящия случай размерът на възнаградителната лихва надвишава размера на отпуснатата сума. Следва да се посочи, че страните имат възможността да уговарят заплащането на възнаградителна лихва и над размера на законната лихва. Ограничител на размера на възнаградителната лихва се явяват добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота. Противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща размера на отпуснатата по договора парична сума. Както вече се посочи, в настоящия случай размерът на отпуснатата парична сума е 4300 лв., докато размерът на възнаградителната лихва, за целия срок на договора от 39 месеца, възлиза на 4891.77 лв., което неминуемо води до нарушение на добрите нрави.

Настоящият състав намира, че в случая не е приложима и разпоредбата на чл.

23 ЗПК. От съдържанието на представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката не става ясно какъв е остатъчния размер на чистата стойност на кредита. Липсва информация за плащанията от длъжника, както и в какъв размер са същите. По този начин за съда е невъзможно да прецени какъв е точния размер на чистата стойност, поради което и нормата на чл. 23 ЗПК не може да намери приложение.

Поради съвпадение на крайния извод на Пловдивския окръжен съд с този на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство, не е необходима и промяна в разпределението на отговорността за разноски в заповедното производство.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 32849 от 22.11.2024г., постановено по ч.гр.д.

№18801/2024г. по описа на Районен съд- Пловдив, XXIV гр.състав.

3

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4