Решение № 221 от 05.05.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 221 гр. София, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мая Цонева

Членове:

Даниел Луков

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора И. Бл. Симов като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200207 по описа за 2026 година Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна жалба на подсъдимия С. Д. Р., подадена чрез защитника му адв. Р. срещу решение № 89/29.10.2025 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 209/2024 по описа на съда, с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 16/01.03.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по НОХД № 1454/2022 г.

Въззивното решение е обжалвано в неговата цялост на трите касационни основания - по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, като се настоява, че то е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, при неправилно приложение на материалния закон и при индивидуализация на наказанието, която противоречи на основните принципи на справедливостта и е довела до явна несправедливост на същото.

Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 НПК е очертано чрез група нарушения, за които се претендира, че всяко от тях поотделно би могло да обуслови отмяна или изменение на въззивното решение, а че всичките в съвкупност представляват толкова дълбоко и системно отклонение от процесуалните стандарти, че лишават съдебния акт от законност и го правят фактически необоснован и правно невалиден. Сочи се, че тези нарушения не са технически и формални, а засягащи фундамента на наказателния процес - правилното установяване на фактите, правилната оценка на доказателствата и задължението съдът да изследва всички релевантни обстоятелства при спазване на чл. 13 и чл. 14 НПК. Към тази група (съществени процесуални) нарушения са отнесени:

1

На първо място, липсата на реален въззивен контрол и механично възпроизвеждане на първоинстанционните мотиви. Това оплакване е основано с доводи, че апелативният съд е подходил към делото като към формалност, а не като към задълбочена проверка; че мотивите му не съдържат самостоятелно обсъждане на доказателствата; че не съдържат анализ защо определени доказателства са кредитирани, а други - не; че не съдържат оценка на възраженията на защитата; че въззивният съд е преписал логическата конструкция на окръжния съд, без да извърши проверка на доказателствената методология, без да се произнесе по съществените процесуални дефекти и без да формира собствено вътрешно убеждение. Сочи се, че този подход противоречи на чл. 339 НПК и представлява отказ от правосъдие, тъй като съдът е длъжен да извърши самостоятелна проверка, а не механично да възприема, но че в случая въззивният съд няма собствени мотиви по ключовите елементи: относно годността на експертизите; относно липсата на доказан факт на смърт; относно идентификацията на зъбите; относно вътрешните противоречия в свидетелските показания; относно липсата на връзка между косвените доказателства.

На второ място, необсъждането на всички доводи на защитата, квалифицирано като нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК. В тази насока са изложени твърдения, че в мотивите на решението отсъства каквото и да било разглеждане на най-съществените възражения на защитата: отнасящите се до възможността зъбите да не са на пострадалата; до липсата на каквато и да било съдебномедицинска следа от насилствено причинена смърт; до липсата на място на деянието; до противоречието между експертизата и липсата на материални следи. Претендира се отсъствие на произнасяне и по възраженията, касаещи въпросите защо експертизата черпи данни от полицейски беседи; защо липсват биологични следи въпреки твърдяното „прострелване“; защо при липса на тяло съдът приема, че е налице убийство; защо съдът приема за доказано второто убийство като „извършено след друго убийство“, без да е доказано първото. Изтъква се, че когато съдът премълчава такива възражения и доводи това прави мотивите непълни, вътрешно противоречиви и фактически необосновани.

На трето място, използването от съда на негодна съдебномедицинска експертиза относно предполагаемата смърт на Т. Б.. Това нарушение е мотивирано с доводи в няколко насоки. Първата е, че въпросната експертиза е основана на недопустими източници - че е изготвена върху сведения, които не са доказателства, тъй като вещото лице е признало, че е изградило своите изводи върху „данни от беседи“ с полицейски служители, които не са доказателствено средство по чл. 104 и чл. 105 НПК и не могат да бъдат легитимирани като доказателствена база за експертно заключение. Втората е, че експертът е излязъл извън границите на своята компетентност, тъй като не само е анализирал зъбите, но е и конструирал хипотеза за начина на умъртвяване (прострелване); за времето на настъпване; за мястото на смъртта; за последващото укриване на тялото; за действията на дееца след предполагаемата смърт, като в тази връзка се изтъква, че това са все въпроси от изцяло правен характер, които експертът няма право да обсъжда. И третата е, че експертизата не установява нито смърт, нито причинен механизъм, тъй като от зъбите не може да се извлече причина за смърт, начин на настъпването й, наличие на насилие, наличие на проникващо нараняване и наличие на огнестрелно увреждане, но че въпреки това съдът е приел всички тези факти за доказани. Твърди се, че по този начин е допуснато грубо нарушение на чл. 107, ал. 5 НПК – че съдът е длъжен да посочи защо възприема едно експертно мнение и как го съотнася към останалите 2 доказателства, но че в случая въззивният съд не е извършил такава проверка.

На четвърто място, липсата на доказан факт на смърт, обосноваваща нарушение на чл. 303 ал.1 НПК. Това оплакване е аргументирано с доводи, че съдът не само няма доказателства за причинителен механизъм, но че няма и доказателства за смърт, тъй като няма тяло; няма части от тяло, позволяващи реконструкция; няма кръв; няма ДНК-следи на място на деянието; няма следи от огнестрелен механизъм; и тъй като зъбите сами по себе си не доказват смърт. Сочи се, че въпреки тези липси съдът приема смъртта за доказана, което е пример за осъждане на базата на предположения, забранено от чл. 303, ал. 1 НПК.

На пето място, неизследвани и необсъдени противоречия в свидетелските показания. В тази насока са изложени съображения, че свидетелските разкази са противоречиви относно последния момент, в който е видяна пострадалата; че съдържат слухови твърдения; че включват недостоверни преразкази и субективни предположения; че не установяват нито място, нито механизъм, нито мотив.

Претендира се, че въззивният съд не е анализирал тези противоречия и че не е изложил мотиви защо кредитира едни свидетели, а не други. Липсата на мотиви по тези въпроси е квалифицирана като самостоятелно нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК.

На шесто място, отказът на въззивния съд да упражни контрол върху доказателствената съвкупност. Това нарушение е сновано на твърдения, че вместо да направи собствени изводи, въззивният съд просто е заявил, че „доказателствата сочат“.

Изтъква се, че това не са мотиви и че съдът е длъжен да посочи какви доказателства; защо; какви противоречия са преодолени; какви логически връзки са използвани; защо отблъсква аргументите на защитата (при оспорването на доказателствата), но че това не е направено.

На седмо място, непълни, неясни и противоречиви мотиви, обосноваващи нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК. В този смисъл се претендира, че мотивите на въззивния съд са непълни (липсват анализи); неясни (общи формулировки, липса на конкретика); противоречиви (приемат едновременно липса на следи и сигурност в смъртта) и декларативни (твърдят, без да доказват). Счита се, че тези пороци правят съдебния акт непроверим и задължително водят до касация.

Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 НПК се основава на твърдения за неправилно материалноправно квалифициране на деянията, както и за прилагане на разширително тълкуване на нормите на НК във вреда на подсъдимия. Сочи се, че въззивният съд е приел за доказано и квалифицирано по чл. 116 НК онова, което липсва в доказателствения материал, а именно - фактът на настъпила смърт на Б., механизмът на причиняване, авторството на деянието, както и квалифициращият признак „извършено след друго убийство“. С оглед на това се претендира, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон в две взаимосвързани направления: първо, като е криминализирал недоказано деяние, и второ, като е утежнил квалификацията на доказано деяние въз основа на недоказан факт. В подкрепа на това оплакване са изложени аргументи в следните насоки:

1.За неправилно приложение на чл. 115 и чл. 116 НК поради приемане за доказана смърт при липса на обективен състав на престъплението (настъпила смърт; причинно-следствена връзка между деянието и смъртта; механизъм, чрез който е настъпило леталното последствие; авторство). В този смисъл се твърди, че по делото не е налице нито един доказателствен факт, който по несъмнен начин да установява, че Т. Б. е починала. Посочено е, че в случая липсват тяло; части от тяло, позволяващи 3 реконструкция на причината за смъртта; какъвто и да било съдебномедицински субстрат; място на деянието; биологични следи; данни за увреждания; данни за проникващо огнестрелно нараняване; каквато и да било следа върху обекти, вещи или повърхности, която да се свърже с предполагаем механизъм на умъртвяване; дори следи от почистване или опит за заличаване, но че въпреки това съдът приема, че смърт е настъпила.

2.За неправилно извеждане на механизма на причиняване. В тази връзка се отправя упрек към въззивния съд, че приема смъртта на Б. да е настъпила вследствие на прострелване, но че същевременно няма куршум; гилза; оръжие; следи от оръжие; биологични части; пробивни увреждания; изходни отвори; следи от кръв; следи от тъканни или костни остатъци по пода, стените, мебелите; дори място, на което би могло да се предположи, че е извършено такова деяние. При тези данни се счита, че механизмът не просто не е доказан, а е отречен от материалната картина на делото, но че въпреки това съдът приема, че смъртта е причинена чрез огнестрелно оръжие въз основа на експертното заключение. В тази връзка се настоява, че експертното заключение не установява това и че само го предполага въз основа на информация, която не е доказателствено средство.

3.За неправилно извеждане на авторството, поради липса на доказателствена връзка между подсъдимия и предполагаемата смърт. Изтъква се, че съдът е приел, че подсъдимият е убил Т. Б., но че не доказва кога, къде, как, с какво, при какви обстоятелства, с какъв мотив, както и че не доказва участие, контакт и въобще нищо, което да се свърже с действително настъпило увреждане, защото такова не е установено. Твърди се, че когато резултатът не е доказан, авторството е правно невъзможно.

4. За неправилна правна квалификация на второто деяние (убийството на Ю.

М.) относно признака „извършено след друго убийство“. По повод това оплакване са развити съображения в три аспекта: - че въпросният квалифициращ признак е производен от недоказания факт на първото убийство и че след като този факт не е доказан съдът няма право да го използва като квалифициращ; - че недоказан факт не може да се използва като отегчаващо обстоятелство – че ако фактът не е доказан за целите на първото обвинение, той не може да бъде използван за утежняване на второто; - и че е неправилно приемането на множественост при липса на първото деяние, доколкото множественост може да има само, когато има две престъпления.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е обосновано, на първо място, с твърдения, че въззивният съд е индивидуализирал наказанието не въз основа на реално установените обстоятелства, а въз основа на фактическа картина, чиито ключови елементи са останали недоказани; че в основата на наложеното наказание стои приетата констатация, че подсъдимият е извършил две убийства, едното от които - първото - по начин и при обстоятелства, които съдът счита за особено тежки, макар доказателствено тези факти да не са установени; че наказанието не може да бъде определяно въз основа на факти, които липсват, и че не може да бъде утежнявано въз основа на квалификации, които нямат доказателствена опора; че съдът е преценил наказанието не спрямо доказаното, а спрямо недоказаното - спрямо едно недоказано първо деяние, което е придало изкуствена тежест на второто, и че това е неправилен подход, тъй като наказанието трябва да бъде индивидуализирано за реално доказаното, а не за предполагаемото; че въззивният съд не е извършил цялостен анализ на личността на подсъдимия, като вместо да оцени деянието, е оценявал образа на „извършител на две убийства“; че не е оценил и факта, че по отношение на деянието 4 спрямо Ю. М. не е установен квалифициращият елемент „след друго убийство“ и че поради това няма правна възможност наказанието за второто деяние да бъде определено така, сякаш е било извършено при условията на множественост, след като такава не е доказана; че съдът не е индивидуализирал наказанието спрямо личността и конкретното деяние, а спрямо конструкцията „двойно убийство“ и че когато липсва доказателство за едното от тях, наказанието става явно несправедливо. На второ място, то е мотивирано с доводи, че съдът не е отчел нито едно смекчаващо отговорността обстоятелство, макар по делото да съществуват такива. В тази насока се сочи, че подсъдимият няма предходни осъждания за тежки умишлени престъпления против личността, не е лице с трайно криминално поведение, няма данни за участие в организирана престъпност, няма характеристични данни, които да подсказват висока степен на обществена опасност, типична за лица, извършващи множествени убийства, но че въпреки тези обстоятелства съдът е приел, че степента на обществена опасност е изключително висока, без да посочи факти, които да обосноват такава квалификация.