Решение № 4280 от 06.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4280 гр. Пловдив, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330106597 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищцата Г. Д. Д., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявила против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, представлявано от ****** ***** В.Г. и А.Д., иск за прогласяване като нищожен поради нарушение на императивните разпоредби от ЗПК сключеният между страните договор за потребителски кредит № ***** от 25.01.2023 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***** от 25.01.2023 г., по който ищцата получила в заем сумата от 6 000 лева, за срок от 60 месеца, при договорна лихва от 26, 53 % и ГПР- 30, 01 %. Били уговорени още заплащане на две застраховки- Банк Пакет 3 сметка в размер от 599, 42 лева и Банк Пакет 3 кредит + сметка в размер на 2 627, 97 лева. Общата дължима сума по договора била в размер на 16 749, 03 лева- главница и възнаградителна лихва. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради което по него се дължало плащане само на главницата. Не била спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 7 и 9 от ЗПК за посочване на общия размер на кредита и всички разходи, които го формират. В случая на клиента била предоставена реално сумата от 6 00 лева, но било записано, че са дължими общо 9 227, 39 лева, защото тук се включвали и двете застраховки, върху които също се начислявала лихва.

1

Така потребителят не бил в състояние да прецени начина, по който се прилага лихвеният процент и икономическите последици от договора. Не била спазена и разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото не било посочено какви точни разходи се включват в ГПР. Реално приложеният ГПР не отговарял на посочените в него проценти, защото застраховките не били включени като разход и по този начин се заобикаляли изискванията на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като това водело до недействителност на целия договор. Моли се за признаване на установено, че договорът е нищожен. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че в договора бил посочен размерът на приложимия лихвен процент и условията по прилагането му, с което се отговаряло на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. По отношение на ГПР- същият бил посочен точно и изчислен съобразно специалната формула, без да надвишава законовия лимит по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Застрахователната премия не следвало да бъде включена в ГПР, защото това не била задължителна, а допълнителна услуга, избрана по желание на кредитополучател, който можел да я прекрати без последствия. По отношение на застраховката се прилагали изискванията на КЗ, а не на ЗПК. Представя се справка за платените по кредита суми. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** от 25.01.2023 г., по който ищецът получил сумата от 4 000 лева в заем, като са дължими още застраховка „комбо безработица“- 430, 85 лева, застраховка „банк комбо живот“- 422 лева и еднократна такса „оценка на риска“- 582, 39 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 28, 36 % и ГПР- 44, 98 %, с краен падеж- 25.09.2020 г., на 32 месечни вноски.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за кредит и декларации на длъжника, застрахователен сертификат, ОУ, справки от кредитора за размерите на ГПР.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до 2 настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 30, 01 %, а фиксираната лихва- 26, 53 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 30, 01 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото в отговора не се оспорва, че 3 стойността на ГПР е без застраховката, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването и на двете застраховки обаче кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал- 65, 30 %, което е по изчисления на кредитора, т.е. същият признава неизгодни за себе си обстоятелства. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за застраховката прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.

Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата не е внесла държавна такса, като е била освободена от същата с определение на съда рег. № 7151/ 02.06.2025 г., на основание чл. 83 ал. 2 от ГПК и в тази връзка дължимата сума от 670 лева остава в тежест на ответника.

Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на нейното възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Р.

Р., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 600 лева, платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

4

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК:

131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от ****** ***** В.Г. и А.Д., от една страна и Г. Д. Д., ЕГН:

**********, от *****************************, от друга, че договор за потребителски кредит № ***** от 25.01.2023 г. е нищожен, поради нарушение на императивните разпоредби от ЗПК.