Определение № 4033 от 24.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕ.ИЕ

№ 4033 гр. София, 24.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕ.ИЕ 3ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Частно касационно гражданско дело № 20268003100646 по описа за 2026 година

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Е. Д. М., чрез адвокат Е. Я., срещу въззивно определение № 15928 от 24.08.2025 г. на Софийския градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 5494/2025 г.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Въззивният съд, като е потвърдил определението на Софийски градски съд, е върнал исковата молба, подадена от Е. Д. М. и е прекратил образуваното по нея исково производство, на осн. чл. 130 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е установил, че Е.

М. е предявил иск против Върховния касационен съд, с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, за присъждане на обезщетение в размер на 24 000 лв., за неимуществени вреди, произтичащи от това, че е бил осъден по непредявени обвинения по н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС.

Обезщетението е за периода 16.04.2020 г. - 23.06.2024 г. Съдът изложил съображения, че производството е недопустимо, защото се явява поредното предявено вземане, с идентичен предмет, с множество други, с които ищецът е сезирал съдилищата, което налага прекратяване на по-късно заведеното. Наред с това, налице е злоупотреба с право от Е. М. чрез предявяване на стотици искове и жалби в ограничен отрязък от време, свързани с опит за дерогиране на влязъл в сила съдебен акт. Искът не попада в приложното поле на ЗОДОВ – изброяването на норми само по себе си не е фактическо твърдение, а правна квалификация, от която съдът не е обвързан и следва прецени допустимостта и 1 квалификацията на иска на база изложените факти. Подобна неизправност не се отстранява с позоваване на нарушение на европейското законодателство, след като нарушението е описано с цитиране на норми, а не на факти. Няма фактически твърдения, които да могат да определят иска като такъв по ЗЗД. Когато твърденията не могат да обуславят пораждане на твърдяното право на обезщетение, те са ненадлежни. Съдът посочил, че е безпредметно да се дават указания за отстраняване нередовността на исковата молба – това не би довело до промяна в крайния извод за недопустимост: указания за излагане на факти съдът дължи да даде, само когато от фактическите твърдения може да се заключи, че има непълнота на изложените факти, но не и когато изложените твърдения не могат да се подведат под фактическия състав на претендираното от ищеца право.

Изложението към частната жалба на основанията за допускане на касационно обжалване е неподредено, освен въпроси, включва оплаквания по см. на чл. 281 ГПК. Цитира се съдебна практика, без яснота в каква връзка, а и съдът, при проверка установи, че тя е абсолютно неотносима към предмета на спора: „определение № 123/2020 г. на I г.о. решение № 3/27.02.2017 г. по гр.д. № 1566/2016 г., решение № 63/08.05.2019 г., по гр.д. № 3161/2018 г.“ Не е ясно цитираното определение № 123/2020 г. по кое дело е постановено. В базата данни има две определения, по две различни дела на I г.о. – по ч.гр.д. № 1320/2020 г., с което съдът се е произнесъл по приложението на чл. 162 ГПК; по ч.гр.д. № 1659/2020 г., с което производството по касационното дело е спряно. Относно „решение № 3/27.02.2017 г. по гр.д. № 1566/2016 г.“ – няма посочено отделение: гражданско дело № 1566/2016 г. не беше установено в никое от отделенията на гражданска колегия. Решение под № 3, са постановени по три дела от състави на ВКС, гражданска колегия – по гр.д. № 2476/2016 г. I г.о. съдът се е произнесъл за способите за извършване на делба и заплащане не обезщетение за извършени подобрения; по гр.д. № 4952/2016 г. на III г.о., съдът се е произнесъл по жалба срещу отказ на Висш адвокатски съвет за вписване на жалбоподателя като адвокат; по гр.д. № 4391/2016 г. на II г.о., съдът се е произнесъл по молба за отмяна на влязло в сила решение. Има ч.гр.д.

№ 1566/2016 г. на I г.о., по което, с определение № 3/13.03.2017 г., е отказано допускане на касационно обжалване на въззивно определение. „Решение № 63/08.05.2019 г., по гр.д. № 3161/2018 г.“ също е без посочено отделение. Дело под посочения номер е установено по описа за III г.о.; по него няма постановено решение, то е приключило с определени по чл.

288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение по чл. 344, ал. 1 КТ. Решения на състави на гражданска колегия на ВКС под № 63 за 2019 г. са постановени по три дела, от три различни състави, в три различни отделения: по гр.д. № 2367/2018 г. на III г.о, с което съставът се е произнесъл относно международна компетентност на спора, по гр.д. № 4581/2018 г. на I г.о., съставът се е произнесъл по чл. 303 ГПК за отмяна на влязло в сила решение, по гр.д. № 2269/2018 г. на II г.о., съставът се е произнесъл по тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Според касатора касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.

3 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е национален съд да прекрати производство на основание чл. 126, ал. 1 ГПК поради твърдян пълен обективен и субективен идентитет, когато между делата липсва реална идентичност по предмет, фактически състав и период на 2 настъпилите вреди, когато делата се отнасят за различни периоди от време и различни фактически обстоятелства – вреди, настъпили в различни периоди и различен обем на вредите в различните периоди, макар и заведени от едно и също лице и представлява ли това ограничаване на достъпа до съд в нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и принципите на ефективност и равностойност в правото на ЕС; представлява ли голословното изброяване на многобройни “други дела“, заведени от ищеца, без конкретизация на техните номера, страни и предмет, достатъчно основание за извода на съда, че е налице пълен обективен и субективен идентификатор по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, и допустимо ли е въз основа на такова общо твърдение да се прекрати производството, без съдът да извърши конкретна съпоставка на предмета и страните по делата – с оглед гарантираното в чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 ЕКПЧ право на достъп до съд и на мотивиран съдебен акт; представлява ли злоупотреба с право завеждането на множество дела, когато те са с различни страни и предмет и целят обезщетение за вреди, възникнали в различен период от време и представляват вреди в различен обем; длъжен ли е съдът, при констатирана липса на надлежни фактически твърдения или неяснота в исковата молба, да даде указания по чл.

129, ал. 2 ГПК, преди да прекрати производството; допустимо ли е съдът да приеме липса на надлежни твърдения и едновременно с това да извърши преценка за идентичност на делата по чл. 126 ГПК и за злоупотреба с право.

Няма основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по поставените въпроси има практика на ВКС, която е трайна и непротиворечива, за която не се твърди, че се нуждае от осъвременяване или промяна.

Настоящият състав може да преквалифицира заявеното искане, като намира, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практика на ВКС. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени служебно от касационната инстанция в следни смисъл: Кога е налице хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК и какви са дължимите действия на съда при нередовна искова молба.

На тези въпроси съдът дава следното разрешение:

Отводът за висящ процес по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, като със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения - антиципира се отвода за пресъдено нещо; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни- противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът, и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; разликата в периода на претърпените вреди, за които се претендира обезщетение, изключва обективния идентитет между делата и съответно основанието на чл. 126, ал. 1 ГПК /в този см. опр. № 3063/13.06.25 по г. д. № 1962/25, ІV ГО, опр. № 3580/11.07.24 по ч. г. д. № 2484/24, ІV ГО; опр. № 4137/19.09.24 по ч. г. д. № 2897/24, ІV ГО, опр. № 4921/31.10.24 по ч.

3 г. д. № 3777/24, ІІІ ГО, опр. № 680/12.02.25 по ч. г. д. № 411/25 г., ІІІ ГО, опр. № 3861 от 14.07.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2857/2026 г., III г. о., и др. /.

Предметът на спора се определя от ищеца (молителя) чрез излагане на правнорелевантните факти, искане и очертаване на насрещни страни при исковите производства. Посочването на правната квалификация е задължение и отговорност на съда. При неяснота относно сезирането, което е пречка и да се квалифицира то, съдът, съгласно чл. 7 и чл. 129, ал. 1 ГПК, дава ясни и точни указания какво точно да уточни страната – какви са нейните конкретните фактически твърдения при липса на такива, непълнота или при противоречие в изложението, какво е искането, кои са насрещните страни и пр. Каквито и затруднения да среща съдът, негово е задължението да определи относимата правната норма, при това по никакъв начин не е обвързан от дадената от страните квалификация. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма или понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спора, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое защитавано право, съответно търси съдействие от съда. В случаите, когато в исковата молба са изложени ясно фактически твърдения, от които ищецът извлича защитаваното субективно материално право, но търсеният резултат не може да бъде постигнат по силата на действащото право, става реч за редовна искова молба, но за неоснователен иск, по които съдът дължи постановяване на съдебно решение (в този см. напр. определение №, постановено по частно гр. дело № 721 по описа за 2020 г., IV г.о. на ВКС, определение № 4406/20.12.2022 г. по ч.гр.д. № 4239/2022 г. на III г.о. на ВКС).

Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените указания. По делото не е извършен действителен анализ между предмета на иска, предмет на спора, и предмета на исковете по други производства, за които се твърди идентичност по см. чл. 126 ГПК. Наред с това, въззивният съд принципно заявява, че по другите висящи дела разликата е само в периода, за който се твърди обезщетение, а това изключва приложението на чл. 126 ГПК.

При неизяснен предмет на другите висящи дела, предявени от Е. М., необоснован се явява и изводът, че е налице злоупотреба с права от негова страна, в настоящия случай.

Когато съдът намери, че исковата молба е нередовна поради непосочени или неясни правопораждащи юридически факти, той е длъжен да предприеме действия по чл. 129, ал. 1 ГПК и само в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК да върне исковата молба, ако тя не бъде поправена. В случая въззивната инстанция си противоречи – от една страна липсват фактически твърдения, които да позволят да очертае предмета на спора и да квалифицира иска, от друга страна – фактите били „ненадлежни“ и, поради това искът – недопустим.

Въпросът за правната квалификация е от компетентността на съда и той я извлича от предмета на спора – той е надлежното очертан, когато ищецът ясно е посочил кои са насрещните страни, кои са фактите, от които извлича защитаваното субективно материално право (то правно се квалифицира от съда) и какво иска. Между обстоятелствена част и петитум не следва да има противоречие.