Решение № 109 от 10.12.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Бургас, 10.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петя Ив. Петрова Дакова

Членове:

Яни Г. Гайдурлиев

Светлин Ив. Иванов при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова в присъствието на прокурора К. Г. К. като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Дакова Въззивно частно наказателно дело № 20242000600266 по описа за 2024 година Производство e по реда на чл. 34, ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 1 - 3 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС).

Образувано е по жалба от адв. Н. С. от АК - Стара Загора, упълномощен защитник на засегнатото лице А. С. С., срещу решение № 183/20.09.2024 г., постановено по ЧНД №541/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, с което съдът е признал решение № 7062 5422 5836 0190, постановено на 13.06.2023 г., влязло в сила на 25.07.2023 г., на несъдебен орган в издаващата държава Кралство Нидерландия, за налагане на финансова санкция на българската граждА. А. С. С., ЕГН: ********** в размер на 301 евро, с левова равностойност от 588,70 лева, и решението е било изпратено на органите на НАП за изпълнение.

С жалбата се поддържа, че атакуваното решение на първоинстанционния съд е неправилно. Твърди се, че производството пред първата инстанция е протекло в отсъствие на засегнатото лице, което не е било надлежно призовано, водещо до незаконосъобразност на действията на съда.

На следващо място се изтъква, че в решението на първостепенния съд не е упоменато за кое моторно превозно средство става въпрос - няма посочен регистрационен номер, марка, цвят и други отличителни белези на автомобила, чрез които същият да се идентифицира, както и дали е собственост на санкционираната С.. Навежда се на следващо място твърдение, 1 че към датата, на която е прието А. С. да е извършила конкретното нарушение на правилата за движение по пътищата, същата не е пребивавала в издаващата държава Кралство Нидерландия, а се е намирала на територията на Република България. С горните съображения е направено искане за отмяна на акта на ОССливен.

Засегнатото лице А. С. С. и неговият упълномощен защитник - адв.

Н. С. от АК - Стара Загора, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред настоящата въззивна инстанция.

Представителят на Апелативна прокуратура – Бургас изразява мотивирано становище за неоснователност на депозираната жалба, поради което предлага същата да бъде оставена без уважение, а решението на първата инстанция – потвърдено.

Апелативен съд – Бургас, след като обсъди доводите на страните и провери изцяло правилността на обжалвания съдебен акт, намери следното:

Въззивната жалба на упълномощения защитник на засегнатото лице е процесуално допустима като подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред първата съдебна инстанция е било образувано по искане на компетентните органи на Кралство Нидерландия за признаване и изпълнение на решение № 7062 5422 5836 0190/ 13.06.2023 г., постановено от несъдебен орган в издаващата държава – Adm. verwerking flitsgegevens CJIB, Нидерландия, влязло в сила на 25.07.2023 г., с което на българската граждА. А.

С. С. е наложена парична санкция в размер на 301 евро за извършено нарушение на правилата за движение, изразяващо се в превишаване на максимално допустимата скорост на автомагистрала с 28 км/ч (пътен знак А1), осъществено на 01.06.2023 г. в 22:24 часа, в община Хага (Система за контрол на пътното движение А 12 Хага, вдясно), при управление на МПС с рег. № 08RDND.

Наложената на А. С. парична санкция не е била заплатена в предвидения срок, поради което на 03.09.2024 г. е било издадено удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, като в съответствие с разпоредбите на чл. 4, вр. чл. 3, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС същото е било изпратено до Окръжен съд – Сливен в превод на български език. Към удостоверението е било приложено и копие на решението на несъдебния орган в издаващата държава /без превод на български език/.

Възражението на защитника на засегнатото лице за нередовно призоваване на А. С. в производството пред ОС – Сливен е неоснователно.

Данните по делото сочат, че във връзка с призоваването на А. С., с оглед участието й в производството по реда на чл. 32, ал. 1 , вр. чл. 16, ал. 1 ат ЗПИИАКОРНФС, първоинстанционният съд е изискал предоставянето на 2 справка за регистрирани постоянен и настоящ адрес на последната на територията на Република България. На основание получената информация от регистрите на Национална база данни „Население“ е била изпратена призовка за връчване на постоянния и настоящ адрес на лицето – гр. Нова Загора, ул.

„Плиска“ № 3, която е върната в цялост с отбелязване от връчителя, че по сведение на ГА. Владимирова /живуща на посочения адрес/ лицето е непознато. Констатирайки, че засегнатото лице не може да бъде намерено на адреса, посочен в справката от НБД „Население“, първостепенният съд е предприел действия за призоваване на С. по телефона, на установен чрез извършена справка с РУ Нова Загора телефонен номер. По делото е писмено удостоверено от съдебен секретар при ОС – Сливен, че на 19.09.2024 г. е провела разговор по телефона с лицето А. С. С., ЕГН: ********** на конкретно посочен телефонен номер, като я е уведомила за насроченото съдебно заседание на 20.09.2024 г. относно наложена финансова санкция от несъдебен орган на Нидерландия за нарушение на правилата за движение по пътищата, както и за възможността да си упълномощи адвокат /спр. л. 20 от ЧНД № 541/24г. на СлОС/. С оглед кратките процесуални срокове за насрочване на делото, предвидени в производството по чл. 32, ал. 1 , вр. чл. 16, ал. 1 от ЗПИИАКОРНФС, призоваването по телефона е допустимо съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 11 от НПК, приложима на основание препращането в чл. 32, ал. 4 от ЗПИИАКОРНФС. Ето защо и възраженията в жалбата за нередовно призоваване на засегнатото лице пред първостепенния съд не могат да бъдат споделени.

За да постанови съдебния си акт, първоинстанционният съд е отчел всички релевантни за предмета на делото обстоятелства и е достигнал до правилния и съобразен със закона извод, че са налице всички основания за признаване на решението на чуждестранния несъдебен орган, с което е била санкционирана българската граждА..

Въззивният съд, сходно на приетото и от първата инстанция, намира, че представеното удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета съдържа достатъчна информация относно идентификацията на лицето, санкционирано за извършено административно нарушение, описанието на обстоятелствата, при които е било извършено, правната квалификация на деянието, наложената санкция съобразно законодателството на издаващата държава, по отношение на която е признато задължение за плащане по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС.

Действително в съдържанието на удостоверението, при обобщеното представяне на фактическото положение и описание на обстоятелствата, при които е извършено правонарушението, включително място и време, не е посочено конкретното МПС, при управлението на което е извършено установеното превишаване на максимално допустимата скорост. С оглед на така констатираната непълнота, в производството пред настоящата въззивна инстанция се извърши писмен превод от нидерландски на български език на приложеното към удостоверението решение на несъдебния орган в 3 издаващата държава, от който е видно, че във въпросното решение се съдържа описание на всички фактически обстоятелства, при които е извършено нарушението, включително индивидуализиране на моторното превозно средство чрез посочване на регистрационен номер на същото. Наред с това се съдържа и уточнението, че този регистрационен номер е на името на засегнатото лице или това лице е било наемател на МПС-во.

Апелативният съд констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава, като от съдържанието и на двата документа се установяват всички елементи на извършеното нарушение.

При така установените факти настоящият въззивен състав изцяло споделя застъпеното от първоинстанционния съд становище за наличието на законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

На първо място, представеното за признаване решение е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаното в него деяние, попада в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИАКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка за двойна наказуемост на деянието, като условие за признаване и изпълнение на решението.

Неоснователни са доводите на защитата, свързани с недоказаност на авторството на нарушението от страна на засегнатото лице, аргументирани с твърдението, че през посочения период на извършване на нарушението А. С. не е пребивавала на територията на издаващата държава Кралство Нидерландия, а се е намирала в Република България. В случая е необходимо да се отбележи, че в процедура като настоящата съдът на изпълняващата държава не изследва факта на осъществяване на нарушението и неговото авторството. Тези обстоятелства са установени по съответния ред в чуждата държава. Процедурата по признаване на финансовата санкция е основана на взаимното доверие между държавите – членки и не включва допълнителна проверка на фактите от значение за административнонаказателната отговорност на засегнатото лице. Такава проверка не би била и възможна, доколкото българският съд не разполага с доказателствата, които са дали основание на чуждата държава да издаде решението за финансова санкция.

4

Същевременно изпълняващата държава, в случая РБългария, основавайки се на принципа на взаимното доверие между страните от ЕС и техните правни системи (съдебна и административни), няма право по Рамково решение 2005/214/ПВР и по ЗПИИАКОРНФС да изисква допълнителна информация за доказаност на деянието, подробно описано в удостоверението. Достатъчно в случая се явява, че в него е посочена ясно санкционираната дейност, индивидуализирана по спецификата си, време, място и правно основание.

На следващо място, безспорно установено е по делото, че засегнатото лице А. С. има местоживеене на територията на Република България. В тази насока е изисканата от първоинстанционния съд и приета като писмено доказателство по делото справка от НБД „Население“, удостоверяваща, че С. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, а именно в гр. Нова Загора, ул. „Плиска“ № 3. Съобразявайки горното, въззивната инстанция приема, че в случая е изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС като необходимо условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това лице пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.

Неоткриването на санкционираното лице на постоянния и настоящия му адрес, поради задгранични пътувания или други причини, не е равнозначно на липса на местоживеене в страната.

Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за признаване на решението.