Решение № 980 от 24.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 980 гр. Плевен, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светла Илм. Замфирова при участието на секретаря Илона Цв. Делева като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело № 20254430107590 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по подадена искова молба от Л. В. С., Е1’Н ***, с адрес: гр. П., ул. „Х.А." ***,чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Б." *** против И.А.М. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от управител С.К.К. против Ф.Б.Е., ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***, с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, т. 10, чл. 19, ал. 1 и ал. 4, чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Цена на първия главен иск: 533,28 лв. Цена на втория главен иск: 202.72 лв. Цена на трети главен иск: 100 лв.

В срока по чл. 131 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците, като се оспорва исковата молба като неоснователна и недоказана. Изразено е становище, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен. Размерът на лихвения процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на ЗПК.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за безспорно от правна и фактическа страна следното:

Съдът е сезиран с искане да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем **** от ***г., сключен с първия ответник „И.А.М." АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Да прогласи нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция **** от ***г., сключен чрез „И.А.М." АД с втория ответник „Ф.Б." ЕООД. Същият е лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни 1 последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.Безспорно е наличието на валидно сключено облигационно правоотношение между страните.Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.

В тежест на ищеца е да докаже, че клаузите на договора противоречат на закона и добрите нрави.

Ответникът следва да докаже, че клаузите са договорени индивидуално и са равноправни.

С договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение ***78Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.;

Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка, /така Решение № I -151 от 03.12.2019г. по в.гр.д. № 1491Д9г. на ОС - Бургас, Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д.

Ns 2272/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение Ns 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д. № 1067/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - П., решение по в.т.д. Ns 81/18г. на ОС - Разград, решение по в. гр. д. ***93/17г. на ОС - П., 7 състав, решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОСГаброво, решение по в.гр.д. № 165Д7г. на ОС - Габрово, решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. ***426Д6г. па САС, ТО,11 състав и др/. Не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 46,17 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК 2 нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент па разходиш - индикатор за общото оскъпяване на кредит - чл. 19, ад. 1 и 2 ЗПК. Горният извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания па чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 46,17% разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради непочването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита па потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453Д0 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер па ГПР от 46,17 % съставлява невярна информация, която е заблудила потребите лката относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 46,17 % ГПР. На ищцата не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията па чл. 5 от ЗПK преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за която т следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, тя не е могла да разбере икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.

Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит в размер на 500 лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР 46,17%, с общ размер на всички плащания 533,28лв. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Кредиторът е нарушил правата на 3 потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзаддъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тьлкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).

Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. На последно място, договорът за гаранция е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг.

По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка е нищожна, поради което не е породил правно действие и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение. Ответниците следва да заплатят направените разноски по делото.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността на договор за паричен заем **** от ***г., сключен с първия ответник „И.А.М." АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.

ПРОГЛАСЯВА спрямо „Ф.Б." ЕООД, ннищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция **** от ***., сключен чрез „И.А.М." АД 4 с втория ответник „Ф.Б." ЕООД.

ОСЪЖДА, на основание чл. 55 ЗЗД, „И.А.М." АД да възстанови на Л.

В. С., ЕГН ***, с адрес: гр. П., ул. „Х.А." ***,чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ ***, със съдебен адрес: гр. П., ул. „Б." *** заплатените от нея в периода от *** г. до 1*** г, без правно основание суми в общ размер на 100 лв., съставляващи престирани от нея в парични плащания без основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 38

ЗА,

И.А.М. АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от управител С.К.К. и Ф.Б.Е., ЕИК ***, седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на