Решение № 313 от 19.06.2024, Окръжен съд - Благоевград
- Съд
- Окръжен съд - Благоевград
- Дело
- Въззивно гражданско дело 265/2024
- Вид
- Решение № 313
- Подписан
- 19.06.2024
- В сила
- 19.06.2024
- Състав
- Надя Узунова, Миглена Кавалова-Шекирова, Искра Кирилова Трендафилова
Цитирани разпоредби
- чл. 128, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269, изр. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 83, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 128, т. 2 · Кодекс на труда
- чл. 244, т. 1 · Кодекс на труда
- чл. 245, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл. 359 · Кодекс на труда
- чл. 15, ал. 1 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
- чл. 6, т. 1 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
РЕШЕНИЕ
№ 313 гр. Благоевград, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Надя Узунова
Членове:
Миглена Кавалова-Шекирова
Искра К. Трендафилова при участието на секретаря Анастасия Фотева като разгледа докладваното от Надя Узунова Въззивно гражданско дело № 20241200500265 по описа за 2024 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Р. А. Г., подадена чрез адв.Г. Ю. против Решение №857/06.12.2023г., постановено по гр.д.
№2939/2021г. по описа на РС-Благоевград, в частта с която искът й по чл.
128, т. 2 от КТ е отхвърлен за разликата над 375,93 лв. до пълният предявен размер от 7 675,20 лв. и за периода от 11.10.2018 до 31.12.2020 г., както и в частта, с която е осъдена да заплати на ответната страна разноски в размер на 2085.64 лв., съобразно отхвърлената част на исковите претенции.
Жалбоподателката счита решението за недопустимо, което ако не се приеме, изразява становище за незаконосъобразността му. Жалбата съдържа подробно описание за сторените процесуални действия пред РС. Акцентира се върху експертното заключение, като се твърди, че вещото лице е работило по вътрешни правила на работодателя, каквито правила не са приети като доказателство по делото. Счита, че основното спорно обстоятелство по делото е на каква база се определя размера на допълнителното трудово възнаграждение – на база договореното между страните с трудовия договор по отношение начина, по който е определено като дължимо основното 1 месечно трудово възнаграждение или на база Вътрешни правила, каквито не са приети по делото. Обобщава в с.з., че оглед трудовия договор между страните, удръжките и отчисленията следва да се правят въз основа на минималната работна заплата за страната, а не върху сума недоговорена за месечно възнаграждение.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано е решението и в частта за разноските, за размера срещу който е възразено пред РС, по което възражение съдът не се е произнесъл и който размер не съответства нито на минималните размери на адв. възнаграждения съгл. Наредба № 1, нито на фактическата и правна сложност на казуса.
Въззиваемият оспорва жалбата. Сочи, че искът е предявен за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за прослужено време /клас/. От събраните по делото от РС доказателства, от съдебно счетоводната експертиза се установява, че по разплащателните ведомости за 2018 г., 2019 г. и 2020 г. на ищцата й е заплащано претендираното допълнително трудово възнаграждение, изчислявано на база минималната работна заплата.
Заплатеното й през 2021 г. в по-малък размер от действително полагащото й се допълнително възнаграждение за клас в размер на 375, 93 лв. е присъден от РС. Затова счита жалбата за неоснователна. Това че по делото се установява, че начисленото на ищцата основно възнаграждение е при т.н. сделна форма, а именно начисленото й за заработка, е по-малко от размера на минималната работна заплата не е основание за друг извод, тъй като би се нарушил принципа на диспозитивното начало, който е основен в гражданския процес,който задължава съда да разгледа спора на въведеното от ищеца основание. Иск за заплащане на основно трудово възнаграждение не е предявен, а само за заплащане на допълнително възнаграждение за клас.
БлОС счита подадената жалба за допустима. Подадена е от лице с правен интерес, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в предвидения в закона срок за обжалване.
Ищцата Р. Г. е предявила иск по чл. 128, т. 2 от КТ във вр. с чл. 12, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ срещу Кооперация „Р.П.К.“ за заплащане на неплатеното й допълнително трудово възнаграждение за прослужено време /клас/, за период уточнен в с.з. пред РС от 11.10.2018 г. до 10.10.2021 г. /за три години преди прекратяване на 2 трудовото й правоотношение/.
Според чл. 128, т. 2 от КТ Работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
В чл. 12, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ е разписано, че за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор.
В чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ изрично се посочва, че д опълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и чл. 12 са с постоянен характер.
Следователно в дължимото трудово възнаграждение се включват и допълнителните възнаграждения, които са с постоянен характер, с какъвто характер е допълнителното трудово възнагражение за прослужено време и като такова съгл. чл. 6, т. 1 от НСОРЗ и чл. 128, т. 2 КТ, се изплаща задължително.
С атакуваното решение РС е осъдил РПК да плати на ищцата Р. Г. сума в размер на 375,93 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за прослужено време /клас/, дължимо й за периода от 01.01.2021 г. до 10.10.2021 г. като е отхвърлил иска за разликата над 375,93 лв. до предявения размер от 7 675.20 лв. и за периода от 11.10.2018 г. до 31.12.2020 г., като неоснователен и недоказан.
Ищцата атакува решението в отхвърлителната му част.
Постановеното от РС решение е допустимо. Съдът се е произнесъл по допустим иск, като е обсъдил фактите, относими към очертания от страните предмет на спора с исковата молба и отговора.
За преценка основателността на доводите в жалбата, касаещи правилността на решението, съобразно чл. 269, изр. 2 от ГПК, при отчитане тезите на страните, въз основа на събраните по делото доказателства, в това число и на доказателствата, събрани от настоящата инстанция, БлОС намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Видно е, че ищцата е работила при ответника от 05.01.1999 г. , датата на подписване от страните на Трудов договор № 2/05.01.1999 г. до 11.10.2021 г., когато със Заповед № 14/11.10.2021 г. трудовото й правоотношение е 3 прекратено.
С трудовия договор, а и с последващите такива, намиращи се в личното й трудови досие е договаряно основно месечно трудово възнаграждение с посочване на конкретния му размер.
Ищцата в ИМ сочи, че с Допълнително споразумение /ДС/ № 2 от 4.1.2021 г. трудовият й договор за пореден път е изменен чрез съобразяването му с установената за страната МРЗ, като с него е договорено, че от 1.1.2021 г. основното месечно възнаграждение се променя на 650 лв.
Допълнителното споразумение е представено с исковата молба, но няма произнасяне от РС по приемането му, като РС по искане на ответника е задължил ищцата да представи оригинала му, което ищцата не е сторила.
Въпреки, че допълнителното споразумение не е приемано, БлОС счита, че основното възнаграждение което се следва на ищцата за процесния период е в размер на минималната работна заплата, тъй като разпоредбата чл. 245, ал. 1 от КТ, установяваща такъв минимален размер на основното месечно възнаграждение е императивна и уговорянето му под него е без правно значение. Ищцата не твърди, да е договорян през процесния период на основно възнаграждение над установения за страната размер за минимална работна заплата. Ответната страна също не твърди, да е уговорян друг различен размер на трудово възнаграждение от размера на минималната работна заплата, установена за страната, която съгл. чл. 244, т. 1 от КТ се определя от Министерския съвет.
Предвид изложеното непредставянето от ищцата на оригинала на Допълнителното споразумение и липсата на произнасяне от РС по приемането му е без значение за законосъобразното решаване на делото.
Ищцата е представила с ИМ и заповед № 2/4.1.2021 г., подписана от М.
Костадинова – председател на Кооперация “РПК“. По отношение на заповедта, както и по отношение ДС, ответникът е поискал ищцата да представи оригинала й, което тя не е сторила като и по този документ липсва произнасяне от РС по приемането му. С тази заповед е наредено, считано от 1.12.2020 г. на г-жа Р. Г. /ищцата/ да се начислява по 32,8% върху ЩРЗ.
Непредставянето и неприемането й като доказателство и на тази Заповед, БлОС счита, че също няма значение за законосъобразното произнасяне по съществото на делото.
4
Вещото лице е отразило в ССЕ за начисляваното на такова от Кооперацията в платежните ведомости, като самата Кооперация по съществото на спора заявява, че клас за прослужено време на Г. е начислявано. Видно от експертното заключение, начислявания на ищцата клас в Разчетни платежните ведомости /РПВ/, от м. декември, 2020 г. до прекратяване на трудовото й правоотношение е 32,8 % т.е. откогато и колкото е определено със заповедта, която Кооперацията иска ищцата да представи в оригинал и която не е приета като доказателство по делото.
И двата документа - Допълнителното споразумение и Заповедта - не се съдържат в представеното от Кооперацията лично трудово досие на ищцата.
Страните не спорят, че за периода, за който Г. претендира заплащане на допълнително трудово възнаграждение за прослужено време/клас/ от 11.10.2018 г. до 11.10.21 г. е работила при РПК по трудово правоотношение.
По делото се установява, че през процесния период Г. получава сума за заплата с разходни касови ордери, приложени по делото, в които фигурира само една конкретна сума, за която се сочи, че е заплата за конкретно също посочени месец и година /без разбивка какво включва тази сума и как се формира/ и съответно подписите на съставилия РКО, на гл. счетоводител, на ръководител, на бройл сумата и на получил сумата. РКО имат номера и дата на издаването им, съответно името на ищцата като лице, на което съответната сума да се брои. Ищцата не оспорва получаване на сумите, визирани в РКО, които е подписала.
Представят се по делото и Разчетни платежните ведомости /РПВ/, но в същите няма подписи на лицата, които получават начислените им по нея суми за заплати, в които ведомости се съдържа и информация за начина /след начисления и отдръжки/, по който се формира чистата сума за получаване.
Няма доводи от страните, за конкретния процент клас, който начисляван в РПВ. е
От заключението на назначената по делото експертиза се установява, че във ведомостите, изготвяни от ответника класа за прослужено време на Р. Г. за процесния период е начисляван върху минималната работна заплата.
Видно от констатациите на експерта е, че конкретната брутна работна заплата /БРЗ/, визирана във ведомостите за получавана от Р. Г. - е формирана от така определения клас и от заработка за месеца, като визираната сума за 5 заработка е по-малка от размера на минималната работна заплата /МРЗ/ за съответния месец.
БлОС счита, че от РПВ не се доказва твърдението на кооперацията, в тежест на която е възложено с доклада на РС, че в сумата, получавана от ищцата включва класа за прослужено време тъй като според съда очевидно е, че отразеното в РПВ като заработка, не съответства на уговореното с ищцата с подписаните трудови договори. В нито един от тях не е уговорено възнаграждението да възлиза на заработката.
Това, че във вътрешните правила, изготвени от самата Кооперация се съдържа такова правило, което определя основната работна заплата като равняваща се на заработка, с нищо не задължава ищцата. Както самата Кооперация сочи, Вътрешните правила са за организация на работата в Кооперацията. От това обаче според съда не следва, че може да влияе върху договорките по трудовите правоотношения.
В съответствие с Вътрешните правила може и да си организира попълването на ведомостите, но в отношенията с лицата, с които са сключили трудови договори от значение е договореното в трудовите договори. А по делото за процесния очевидно е, като не се и твърди от Кооперацията, да е уговаряно възнаграждение, което да е в зависимост от заработка. Това означава, че при изготвянето на ведомостите е нарушен чл.
12, ал. 2 от /НСОРЗ/, според който за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор.
Доказателствената стойност на ведомостта като частен документ съгл. чл. 180 ГПК е изявление на съставилото я лице, посочено за нейн автор. Като такава тя е без материална доказателствена стойност и отразените в нея факти, предвид че удостоверява изгодни за изготвилата я страна факти, по които се спори, от което следва, че същата подлежи на преценка от съда на общо основание по вътрешно убеждение, наред с останалите доказателства поотделно и в тяхна взаимовръзка,