Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 451 от 20.09.2024, Районен съд - Дупница

Съд
Районен съд - Дупница
Дело
Гражданско дело 991/2024
Вид
Решение № 451
Подписан
20.09.2024
В сила
29.10.2024
Състав
Мирослав Руменов Саневски

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 451 гр. Дупница, 20.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря Ива Д. Г.а като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20241510100991 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

В. Л. З., ЕГН: **********, с адрес: ***, е предявила срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес: гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 24 ЗПК.

Ищцата твърди, че на 28.10.2022г. сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 755954, по силата на който дружеството й дало в заем сумата от 800.00 лв., която ищцата се задължила да върне на 11 месечни вноски, при следните параметри: ГПР-41,25%; Фиксиран годишен лихвен процент на заема -35,04%; Лихвен процент на ден - ЛИПСВА; Брой погасителни вноски - 10, като всяка вноска е дължима ежемесечно; Размер на погасителната вноска - 3 х 23,36 % и 8 х 113,58 лв. Неустойка за непредоставено обезпечение - 649. 28 %; Обща сума, дължима по кредита /без неустойка/ 978,72 лв., а с включена неустойка - 1 628,00 лв.

Ищцата счита, че договорът за кредит е изцяло недействителен или в условия на евентуалност - че отделни клаузи, съдържащи се в него, са нищожни, като противоречащи на императивни норми на ЗЗП и ЗПК, както и на добрите нрави; излага пространни правни съображения в тази насока.

Иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № 755954/28.10.2022г., сключен между страните, а при условията на евентуалност, да прогласи нищожността на отделни негови клаузи, а именно: чл.3, ал.1, т.7 (регламентираща фиксиран годишен лихвен процент на заема в размер на 35,04%), и на чл.11 (предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 649,28 лв. при непредоставяне на 1 обезпечения-поръчител или банкова гаранция), както и да осъди ответното дружество да й заплати сторените разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който с който оспорва предявения иск като неоснователен и недоказан. Отрича процесният договор за кредит или отделни негови клаузи да противоречат на императивни разпоредби на закона или на добрите нрави. Счита, че клаузите на договора, включително и на чл.11 (предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 649,28 лв. при непредоставяне на обезпеченияпоръчител или банкова гаранция), са уговорени в рамките на договорната свобода, в установената от закона форма и при спазване изискванията на закона за максималния размер на ГПР и договорната лихва. Излага пространни правни съображения. Претендира разноски.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният установителен иск за нищожност намира правното си основание в нормите на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

От представения и приет като доказателство по делото договор за потребителски кредит № 755954/28.10.2022 година, сключен между ищеца и ответното дружество, ведно с погасителен план към него се установява, че ответникът е предоставил на ищцата заем в размер на 800.00 лева и общо задължение 978.72 лева, която ищцата се задължила да върне на три анюитентни вноски по 23.36 лева и осем анюитетни вноски всяка по 113.58 лева, фиксиран лихвен процент 35.04 % и ГПР 41,25%.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай, съдът намира, че са налице нарушения, водещи до недействителност на процесния договор за кредит основание чл. 22 ЗПК, а именно:

Не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са упоменати 2 условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва.

Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 978.72 лева и какви вземания се включват в нея. Във връзка с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора е необходимо да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се извърши проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 35.04 %. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Нарушение е налице и тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 41.25 %). Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Доколкото липсва посочване на тези обстоятелства не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Всичко това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение.

3

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС (Решением 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007г., определение № 877 по т.д.

№ 662/2012г. и др). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Съдът намира, че всяко от посочените по-горе основания са достатъчни, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

По отношение на клаузата на чл.11, ал.1 от Договора за кредит, според която се дължи неустойка в размер на 649.28 лв. при неосигуряване в тридневен срок след падежа на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, съдът намира следното:

Клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при неосигуряване в тридневен срок след падежа на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, се намират в пряко противоречие с императивните разпоредби на ЗЗП и ЗПК. На практика подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Освен това, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за заявителя да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ù обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На последно място, по посочения начин се заобикаля закона – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитодателя се 4 уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Ето защо, съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна, като неравноправна, а от друга страна противоречи на добрите нрави.

С оглед на всичко гореизложено, предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.

При този изход на спора право на разноски има ищецът за платената от него държавна такса в размер на 59.99 лв. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на упълномощения от ищцата адвокат В. Ф. С., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 465.00 лв. за оказаната на ищцата безплатна адвокатска помощ, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 вр. § 2а от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. (арг.