Решение № 67 от 04.03.2021, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. Б. , 02.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОС – Б., ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Николай Грънчаров

В. Ковачев

Габриела Тричкова при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от В. Ковачев Въззивно гражданско дело № 20201200501358 по описа за 2020 година взе предвид следното:

Второинстанционното производство е образувано по жалба на адвокат П.З., процесуален представител на Й. Ф. М., подадена срещу решение № 6245 от 29.07.2020 г., постановено по гражданско дело № 2186 от 2019 г. на РСБ, с което е отхвърлена претенцията за признаване за установено спрямо С., Р. и В.К., че М. е собственик, по наследство от родителите си Ф. и М., на ½ идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Б.. В нея се твърди, че атакуваният съдебен акт е неправилен. Нарушен бил материалният закон. Не били спазени процесуалните правила. Решението не било обосновано. Дарението от 1991 г. било нищожно. Към онзи момент, в РСБ имало нотариус и той не бил възпрепятстван да изповяда въпросното дарение. През предния, същия и следващия ден, пред него били сключени множество сделки. Нямало издадена заповед за заместване на нотариус Р.Б. от районния съдия Р. В.. Районните съдии само по изключение можели да упражняват нотариални функции.

Нормата на чл. 95 от ЗУС /отм./ не следвало да се тълкува разширително. В нотариалния акт за дарението, Р. В. бил вписан и като „районен съдия“, и като „нотариус“, и не се знаело, в крайна сметка, в какво качество е действал.

Мотивите на районния съд били твърде лаконични. Искът бил основателен и 1 доказан. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и уважаване на претенцията.

Постъпил е отговор на жалбата от адвокат Б.Б.. В него се сочи, че актът на първата инстанция е правилен, законосъобразен и обоснован. Правилно решаващият съд приел, че изповядалият сделката районен съдия е действал в рамките на предоставените му по силата на самия закон правомощия и извършеното нотариално действие не е нищожно на основание чл. 472 от ГПК /отм./. Заместването на нотариуса в един районен съд ставало по силата на закона и можело да стане от районния съдия без изрично той да бъде овластяван за това. Нотариусът можел да има лични причини, поради които да е бил възпрепятстван и да не е бил по време на изповядване на процесната сделка в съда, можело да е бил възпрепятстван и тогава, когато имало наличие на значителен брой сделки и той нямал физическата възможност да изповяда всичките, и за да се преодолеят възникнали кризисни ситуации при обслужването на желаещите да извършат сделки, районните съдии, при необходимост, можели да извършват нотариална дейност. Извършването на нотариална дейност по ЗУС /отм./ не влизало в колизия със статута и правомощията на районния съдия, след като той поначало можел да извършва нотариална дейност. Ограничителното разбиране щяло да доведе до липсата на стабилитет на извършваната нотариална дейност от районните съдии по време действието на ЗУС /отм./, което щяло да има за последица несигурност в гражданския оборот, крайно нежелателна в правния мир. Ако законодателят имал намерение да изисква издаването на нарочен акт за заместване на възпрепятстван нотариус от районен съдия, то щял изрично да посочи тази хипотеза в ЗУС /отм./. Нямало нужда от командироване и издаване на заповеди, както правилно приел и решаващият съд. Районните съдии разполагали с нотариална компетентност, дадена им безусловно от нормата на чл. 95 от ЗУС /отм./. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение.

Атакуваният акт на районния съд е валиден и допустим.

Спорните въпроси в казуса са 2: нищожно ли е дарението и придобили ли са имота ответниците по давност.

Фактическата обстановка е описана в решението на първата инстанция и не се налага окръжният съд да я излага отново. Неправилни са, обаче, правните изводи на районния съд.

Съгласно чл. 95, изр. 1 от ЗУС /отм./, в редакцията към 30.04.1991 г., нотариалната служба се изпълнява от нотариуси при районния съд, а където няма нотариус или когато нотариусът е възпрепятстван да изпълнява длъжността си - от районен съдия.

РСБ е приел, че дори и да не се установи конкретно възпрепятстване на нотариуса по време на изповядване на процесната сделка, подписването й за 2 нотариус от районен съдия само по себе си не влече нищожност поради липса на форма, доколкото районните съдии по време на действието на ЗУС /отм./ са имали, по принцип, нотариални функции, възложени им по силата на самия закон. Окръжният съд е на обратното становище.

Както изрично се посочва в тази връзка от Х.О. в неговото „Ръководство по нотариални действия във връзка със собствеността“, „С.“, С., 1995 г., стр. 7172, написано при действието на ЗУС, само при невъзможност нотариусът да изпълнява длъжността си, районният съдия получава субективното държавно право да извършва нотариални действия, т. е. получава и нотариална компетентност, а липсата на последната прави нищожно осъщественото от него нотариално удостоверяване.

При това положение е наложително да се изследва въпросът дали на 30.04.1991 г., когато районният съдия Р. В. е изповядал процесния нотариален акт за дарение, нотариусът Р.Б. е била възпрепятствана да изпълнява длъжността си. Отговорът, според ОС, е отрицателен.

Приобщени са неоспорени от страните официални писмени документи – справка от Служба по вписванията Б., удостоверение от РСБ и нотариални актове от април и май 1991 г., от които може да се направи извод, че на 30.04.1991 г. нотариус Б. не само не е била възпрепятствана да изпълнява длъжността си, но и го е сторила в пълен обем. На споменатата дата са били съставени 8 нотариални акта, 7 от които са били подписани от Р.Б. и само 1 /процесният/ - от Р. В.. Не е налична заповед на председателя на РСБ, издадена на основание чл. 23, ал. 1, т. 5 от ЗУС /отм./, с която на районния съдия Р. В. да се дава и нотариална компетентност, паралелна с тази, притежавана от нотариуса Р.Б., или да се разпорежда заместване на последната поради някакви причини. Ето защо процесното дарение се оказва изповядано от лице, което не е имало качеството на нотариус и не е било оправомощено да изпълнява нотариална дейност. Това прави реализираното нотариално действие нищожно на основание чл. 472 от ГПК /отм./, което има за последица нищожност и на самото дарение поради липса на предвидената от закона форма – чл. 18 от ЗЗДог, като същото не е породило вещноправен ефект и Й. Ф. М. не е прехвърлил своята ¼ идеална част от правото на собственост върху първия жилищен етаж, а Ф. Д. М. – своята ½ идеална част.

Й.М. притежава споменатата ¼ идеална част по наследство от майка си М., починала през 1977 г. След смъртта на Ф. М. /негов баща/ през 2018 г., Й.М. е получил по наследство и половината от неговата идеална част, т. е. станал е собственик на ½ идеална част от жилищния етаж – толкова, колкото и претендира с исковата си молба.

Възражението за придобиване на етажа по давност, направено от страна на ответниците, е неоснователно. Те твърдят, че са осъществявали фактическа власт с намерение за своене в периода 1991-2020 г., както и тяхната 3 наследодателка, преди да почине, но не са провели успешно пълно, главно и пряко доказване на това. В тази връзка са събрани гласни доказателства, като са разпитани свидетелите Е.А.К., В.С.М., И.А.П. и В.К.К..

Съгласно актуалната правна теория - "Придобиване по давност на недвижими имоти" от Ц.П., НБУ, С., 2015 г., стр. 68-77 - придобиването по давност е един от предвидените в чл. 77 от ЗС способи за придобиване на правото на собственост /titulus acquirendi/. То е институт на вещното право.

Фактическият състав на придобивната давност включва упражняването на владение - анимус и корпус. Той се осъществява с извършването на активни, външно обективирани действия, от които може да се направи изводът, че едно лице упражнява фактическата власт върху конкретен имот като свой собствен. Придобиването по давност е оригинерен придобивен способ.

Владелецът придобива правото на собственост не от друг правен субект и независимо дали вещното право е принадлежало на трето лице.

Придобиването по давност следва да се определи като правомерно юридическо действие. Фактическият му състав включва владение, изтичане на определен срок и позоваване пред съд или нотариус. В този смисъл същият може да бъде определен като смесен /хетерогенен/. Обект на придобиване са само вещни права. Функцията на придобивната давност, най-кратко казано, е да приведе правното положение в съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите отношения заради общественото, публичното благо /bono publico/. От гледна точка на собственика следва да се съобрази липсата на интерес от негова страна към вещта, която, в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен резултат намаляването на имуществото му. Що се отнася до владелеца, функцията е възнаградителна, защото законът му признава и зачита интереса към вещта, положените грижи и направените разходи. Чрез придобиването по давност се избягва и т. нар. probatio diabolica, което би направило невъзможно доказването на правото на собственост.

За да се признае правото на собственост на основание придобивна давност, разпоредбата на чл. 79 от ЗС изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт в продължение на 10 /респективно 5/ години и демонстриране по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си.

Елементите на фактическия състав на чл. 79 от ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно, главно и пряко доказване /Решение № 448 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 572/2009 г., I г. о., докладвано от председателя Т.Н./.

Съгласно задължителните постановки, залегнали в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, докладвано от съдията К.М, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо 4 упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Нормативната й уредба е в глава VIII от ЗС, наименована "Придобиване и изгубване на вещни права" и обхващаща разпоредбите на чл.

79-86 от ЗС. Нормата на чл. 79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, и добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно изискващото се от чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС волеизявление - позоваване, не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС. Това обаче не означава, че правната последица - придобиване на правото на собственост или на друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege, означава, че с оглед разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти, като юридически факт придобивната давност да е юридическо събитие, в чийто фактически състав по определение нормативно да се включват събития от физическия свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на човека.

Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, включва както обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективният елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент както наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективният елемент от предметното им съдържание/, така и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други, с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективният елемент от предметното им съдържание/.