Решение № 7348 от 04.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7348 гр. София, 04.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. В.А като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100513885 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 8045 от 30.04.2024г. постановено по гр.д. № 21315/2023г. по описа на СРС, 125-ти състав, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Софийски окръжен съд осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди /болки, страдания, унижение, отчаяние, страх и чувство за безнадеждност и безпомощност/, претърпени в периода 13.04.2023 г. – 25.04.2023 г., вследствие от това, че на 13.04.2023 г., в проведено открито съдебно заседание по гр. дело № 629/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, в качеството си на ищец, бил държан по разпореждане на съдията докладчик 3 часа с белезници на краката. Със същото решение Е. Д. М. е осъден да заплати на Софийски окръжен съд сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение са постъпили в срок въззивни жалби от ищеца Е. Д. М. /лично и чрез назначения му служебен адвокат по реда на ЗПП адв. И. Ю./, в които са развити съображения за неправилност на решението. В подадената от ищеца лично въззивна жалба се сочи, че същият бил пребивавал над 3 часа с белезници в съдебната зала, като не бил имал опити за бягство или други незаконни действия. Счита, че се касае за изтезание, като дори една секунда изтезание било незаконно. Първоинстанционното решение било постановено в противоречие с практиката на ЕСПЧ по делото Рамиашвили и Кохреидзе срещу Грузия и делото Полай Кампус срещу Перу. Не били обсъдени твърденията на ищеца и не било разгледано нарушението на сочените от него правни норми.

Първоинстанционното решение било формално и немотивирано, а ответникът не бил доказал, че имало заплаха за сигурността, обосноваваща поставянето на белезниците. В подадената от адв. Ю. въззивна жалба се сочи, че първоинстанционното решение било постановено в нарушение на чл. 20 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09 март 2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за 1 невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Разпоредбата на чл. 18, ал. 6, т. 1 от Правилата за конвоиране противоречали на директивата, тъй като не се изследвали спецификите на конкретните дела, а задължително се поставяли окови на всички лица – обвиняеми и подсъдими за тежки умишлени престъпления, участници в ОПГ, за които се предвиждало наказание „лишаване от свобода“ над 10 години. Искането и в двете жалби е съдът да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Софийски окръжен съд не е подал отговор на въззивната жалба.

Подадени са в срок и частни жалби от ищеца Е. Д. М. /лично и чрез адв. Ю./ срещу определение № 27321 от 03.07.2024г., постановено по гр.д. № 21315/2023г. по описа на СРС, 125-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските. В двете жалби са развити идентични съображения за недължимост на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника, тъй като е бил представляван в процеса от съдебен помощник, а не от юрисконсулт. Искането е съдът да отмени определението и да допусне исканото изменение.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Софийски окръжен съд е подал отговор на частната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност.

Счита, че били налице предпоставките за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, тъй като бил защитаван от служител на съда с юридическо образование. Моли съда да остави без уважение жалбата.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По въззивната жалба

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са нарушени императивни материалноправни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на противоправно поведение на лице, за което ответникът отговаря, причинените неимуществени вреди, техният характер и интензитет, както и тяхната причинно-следствена връзка с противоправното деяние. В доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си.

В първоинстанционното и въззивното производство не е налице спор, и от приетия от СРС протокол № 272 от 13.04.2023г. се установява, че на така посочената дата е проведено открито съдебно заседание по гр.д. № 629/2021г. по описа на СОС, III първоинстанционен граждански състав с участието на Е. Д. М. като ищец, Софийски градски съд като ответник и Софийска окръжна прокуратура като контролираща страна. На заседанието са присъствали ищецът лично, неговият процесуален представител адв. Ю., прокурор Пламен Петков и вещо лице Е. Г.. След даване ход на делото ищецът е поискал от съда да му бъдат премахнати белезниците от краката, защото му е некомфортно. След изслушване становището на прокурора и процесуалния представител на ищеца, съдът е счел молбата за неоснователна. В изложените от СОС мотиви е посочено, че макар да е несъмнено неприятно, то предвид обективните условия в съдебната зала, задържането на белезниците на краката на ищеца е необходимо и пропорционално спрямо евентуални вреди на обществения интерес, каквито са отклоненията от изтърпяване на наказанието, застрашаване на сигурността на трети лица и застрашаването на сигурността на самия ответник, какъвто 2 прецедент съдът сочи, че имало в 21 зала – служебно известно на съда обстоятелство.

Последвало е искане на процесуалния представител на ищеца за отвод на съдебния състав, което е оставено без уважение. След това е направено ново искане за отвод от ищеца Е. Д. М. лично и същото е уважено от съдебния състав, който е постановил определение за своя отвод по реда на чл. 22, ал. 2 ГПК.

Съгласно съдебния протокол, откритото съдебно заседание е започнало в 13,30ч. и е приключило в 13,40ч.

Следователно между страните не се спори и се установява по категоричен начин, че жалбоподателят в настоящото производство е присъствал лично на откритото съдебно заседание, проведено пред ответника Софийски окръжен съд на 13.04.2023г., както и че по време на престоя си в заседанието е бил с поставени белезници на краката, като искането за тяхното премахване е било оставено без уважение от съда. Не съществува спор между страните и по въпроса, че именно председателят на съдебният състав – съдия в Софийския окръжен съд – е компетентен да се произнесе относно премахването или запазването на белезниците по време на съдебното заседание. Противно на изложените от жалбоподателя в исковата молба и въззивната жалба твърдения, престоят му с белезници на краката в съдебното заседание е с продължителност от 10 минути, а не над 3 часа.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху въпроса за противоправността на престоя на жалбоподателя с белезници на краката в откритото съдебно заседание. В тази насока съдът намира следното.

Релевираното оплакване, че престоят на жалбоподателя с белезници по време на съдебното заседание нарушавал изискванията, посочени в съображение 20 от преамбюла на Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09 март 2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, е неоснователно. Съобразно текста на директивата компетентните органи следва да се въздържат от представяне на заподозрения или обвиняемия като виновен, в съда или пред обществеността, чрез използването на мерки за физическо възпиране, като например белезници, стъклени клетки, клетки и окови, освен ако използването на тези мерки е необходимо по специфични за делото съображения, които са свързани или със сигурността, включително с цел възпрепятстване на заподозрения или обвиняемия да се самонарани, да нарани други лица или да повреди имущество, или с възпрепятстването на заподозрения или обвиняемия да се укрие или да установи контакт с трети лица, например свидетели или жертви. Възможността за прилагане на мерки за физическо възпиране не означава, че компетентните органи следва да вземат официално решение относно използването на такива мерки. Персоналният и предметният обхват на действие на правната уредба е изяснен в чл. 2 от Директивата, според който настоящата директива се прилага по отношение на физическите лица, които са заподозрени или обвиняеми в наказателно производство. Тя се прилага на всички етапи на наказателното производство от момента, в който лицето е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление или на предполагаемо престъпление, до влизането в сила на решение, с което окончателно се установява дали лицето е извършило съответното престъпление.

Следователно посочените в съображение 20 от преамбюла, респ. чл. 5, пар. 1 от текста на директивата изисквания към компетентните органи са насочени към гарантиране на приложението на презумпцията за невиновност по отношение на обвиняемия/подсъдимия в наказателното производство, образувано по обвинението, за което същият е привлечен към наказателна отговорност. В настоящото производство, обаче, няма спор, а доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички държавни органи и съдилища, е общоизвестен фактът, че с Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и жалбоподателят Е. Д. М. е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца. Следователно към датата на провеждане на откритото съдебно заседание пред Софийския окръжен съд /13.04.2023г./ жалбоподателят е бил осъден с влязла в сила присъда за извършено от него престъпление и 3 презумпцията за невиновност, предмет на защита по силата на директивата, не намира приложение по отношение на него.

По отношение на оплакването на жалбоподателя, че оставането му с белезници по време на съдебното заседание представлявало изтезание и унизително третиране по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ, настоящият състав се солидаризира изцяло с изложените от първоинстанционния съд съображения за неговата неоснователност. В практиката на Европейския съд по правата на човека, систематизирана в пар. 42 и пар. 43 от цитираното от СРС Ръководство по чл. 3 от ЕКПЧ, е изведено, че използването на средства за ограничаване, като например поставяне на белезници, обикновено не поражда проблем по член 3 от Конвенцията, когато мярката е наложена във връзка със законосъобразен арест или задържане и не включва използване на сила или публично излагане, надхвърлящо това, което е разумно и счетено за необходимо при конкретните обстоятелствата (Shlykov and Others v. Russia, 2021, § 72). Съдът отдава особено значение на обстоятелствата по всеки случай и изследва дали използването на средства за задържане е било необходимо (PranjićM-Lukić v. Bosnia and Herzegovina, 2020, § 72). В тази връзка е от значение например, дали има основание да се смята, че засегнатото лице би оказало съпротива при арест или би се опитало да се укрие, или да причини наранявания или щети, или да прикрие доказателства (Svinarenko and Slyadnev v. Russia [GC], 2014, § 117 и цитираните в него дела; Gözütok v.