Решение № 4914 от 15.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4914 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Цветелина Ал. Костова

В.ИЯ Н. НЕДЕВА при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100514877 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение №18646/16.10.2024 г., постановено по гр. д. № 68161/2023 по описа на СРС, 33 състав първоинстанционният съд е осъдил Министерство на правосъдието, БУЛСТАТ 000695349, с адрес: гр. София, ул. „Славянска“ № 1, да заплати на Е. Н. У., ЕГН **********:

- сумата от 400 лева на осн. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на постановен незаконосъобразен отказ от съдия по вписванията за частично заличаване на искова молба, след като е поискано такова със заявление вх. № 49635/17.07.2023 г. и в производството по ч. гр. д.

8365/2023 г. по описа на СГС, IV-Б състав ищецът, в качеството си на адвокат, е осъществил безплатна правна защита и съдействие на жалбоподателя С.Д.П., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 13.12.2023 г. до окончателно погасяване на задължението;

- сумата от сумата от 50 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща разноски по делото за платена държавна такса.

Със същото решение съдът е отхвърлил предявения от Министерство на правосъдието, БУЛСТАТ 000695349, с адрес: гр. София, ул. „Славянска“ № 1, иск по чл. 54 ЗЗД вр. с чл. 203 и сл. КТ за осъждането на Й. Д. У.а - Г., ЕГН ********** да заплати сумата от 400,00 лева, представляваща регресно вземане за обезщетение за претърпени имуществени вреди - загуби, което ищецът по обратния иск Министерство на правосъдието, като възложител на работа, е осъден да заплати срещу виновния причинител на вредата – съдия по вписванията при СРС, поради постановен отказ за 1 частично заличаване на вписване на искова молба, след като е поискано такова със заявление вх. № 49635/17.07.2023 г. и в производството по ч. гр. д. 8365/2023 г. по описа на СГС, IV-Б състав отказът е отменен като незаконосъобразен.

Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Министерство на правосъдието, в която същият е изложил аргументи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Посочил е на първо място, че СРС не е обвързан от постановеното от СГС, IV-Б състав по ч.гр.д. 8365/2023г. определение, с което отказът на съдията по вписванията е отменен като незаконосъобразен и намира, че същото е неправилно, доколкото съдията по вписванията е постановил исканото заличаване, но жалбоподателят в производството не е уведомил за това съда преди постановяване на определението.

Излага доводи, че съдиите по вписванията не действат виновно при изпълнение на своите задължения и в тази връзка счита, че не е налице част от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. Сочи, че в конкретния случай не е налице претърпяна загуба за адвоката, доколкото ищецът е осъществил безплатна правна помощ на свой приятел и при присъждане на претендираната сума би се стигнало до неоснователно обогатяване на същия. Твърди, че ищецът няма право на адвокатско възнаграждение, доколкото съгласно чл.38, ал. 2 ЗА същият има право на такова само ако са присъдени в съответното производство разноски. Отделно посочва, че не е налице причинноследствена връзка между настъпилата вреда и постановения от съдия по вписванията отказ, доколкото същият не е страна в производството по постановения отказ. Твърди, че в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл.541 ГПК, предвиждаща, че всички разноски, направени в охранително производство, са за сметка на молителя.

Моли за отмяна на решението и отхвърляне на главния иск, а при условията на евентуалност за уважаване на обратния иск срещу Й. Д. У.. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца по главния иск - Е.

Н. У., в който същият сочи, че действително в охранителното производство страните нямат право на разноски, но осъществените процесуални действия на страните подлежат на обезщетяване, доколкото същите са претърпени вреди. Твърди, че претърпените вреди в случая се намират в причинно-следствена връзка с постановения отказ. Моли за потвърждение на постановеното първоинстанционно решение, като намира същото за правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба и от ответника по обратния иск Й. Д. У., в който същата излага доводи за правилност на постановеното първоинстанционно решение досежно обратния иск. Посочва, че правилно първоинстанционният съд е стигнал до извода, че съдията по вписванията е в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието и в този смисъл са приложими разпоредбите на чл. 203-206 КТ. Потвърждава, че според него са правилни изводи на СРС, че не е установено нарушението да е извършено виновно или да не е извършено при или по повод изпълнение на службата, в които случай е приложим общия гражданскоправен ред за реализиране на отговорността. Твърди, че правилно СРС е отхвърлил предявения иск, доколкото е предвиден специален ред за ангажиране на отговорността на служителя. Моли за потвърждаване на постановеното първоинстанционно решение по отношение на обратния иск. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като взе предвид становищата на страните, както и събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и 2 е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената проверка настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност на въведените с жалбата доводи, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя п о чл. 49 от ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1. правоотношение по възлагане на работа; 2. осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/; 3. вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г./.

Отговорността за вреди по чл. 49 от ЗЗД по съществото си е гаранционно обезпечителна, тъй като ответникът не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл. 49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени предпоставки.

При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността на възложителя на работата. С оглед характера на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, възложителят на работата, какъвто е ответникът, не извършва с възлагането на работата противоправно деяние. Но той отговаря за такова, извършено от този, на когото е възложил работата.

Възложителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа /ПП на ВС № 7/29.12.1958 г./.

В конкретния случай, безспорно между страните е обстоятелството, че е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника, а именно правоотношение по възлагане на работа, доколкото третото лице помагач - съдия по вписванията е назначено именно от Министерство на правосъдието на тази длъжност и в този смисъл дори да не е функционално подчинено на същото, както отбелязва ответникът в своята въззивна жалба, то същият се назначава, освобождава, повишава и понижава в длъжност именно от Министъра на правосъдието. Същото обстоятелство е 3 изрично посочено в разпоредбите на Глава 13 ЗСВ и е достатъчно да се приеме, че ответникът е именно възложител на работата на третото лице помагач.

По делото е безспорно установен постановения от съдията по вписванията отказ за частично заличаване на искова молба, вписана в Служба по вписванията – гр. София с вх.рег. № 90498 от 28.12.2017 г., обективиран в Определение № 877/17.07.2023 г.

Отказът на съдията по вписванията е обжалван и отменен с влязло в сила Определение № 14187/23.11.2023 г. по възз. ч. гр. д. 8365/2023 г. по описа на СГС, ЧЖ-IV-Б състав по подадена жалба от С.Д.П. чрез адв. Е. Н. У., който е осъществил представителство по образуваното производство пред СГС безплатно, видно от уговореното в договора за безплатна защита и съдействие.

В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че е налице и втората предпоставка на отговорността по чл. 49 ЗЗД, а именно противоправно деяние от страна на третото лице помагач.

По отношение на твърдяната вреда:

Подлежащите на обезщетяване имуществени вреди са два вида – претърпяна загуба и пропусната полза.

Претърпените загуби представляват реалните, ефективни вреди, изразяващи се в намаляване на актива на имуществото на кредитора. Следователно за да се приеме, че такива вреди са били причинени на ищеца, в качеството му на адвокат, осъществил безплатно процесуално представителство, следва да се установи, че вследствие действията на съдията по вписванията имуществото му е намаляло. Такова обстоятелство нито се твърди, нито се установява по делото, още повече че ищецът в настоящото производство не е бил страна в охранителното производство, по което е отменен отказът, а е бил процесуален представител и в този смисъл за него не би могла да настъпи такава вреда под формата на претърпяна загуба.

При твърдение за причинени вреди под формата на пропуснати ползи в резултат на непозволено увреждане, включително за случаите на обективна отговорност, приложение намира принципа за пълна репарация на всички преки и непосредствени вреди, но пропуснатите ползи се обезщетяват само ако ще настъпят със сигурност. В Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълкувателно дело № 3 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС принципно е изтъкнато, че трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото, която сигурност не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Според настоящия съдебен състав в случая не може да се говори и за вреда за адвоката под формата на пропусната полза, доколкото поемайки безплатна правна помощ, принципно няма гаранция за последния, че със сигурност крайния резултат по делото ще бъде в полза на представляваното от него лице и в тази връзка че със сигурност би получил адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

Ето защо и при недоказаност да е налице вреда, то искът се явява неоснователен само на това основание и не е необходимо да бъдат обсъждани останалите елементи от фактическия състав на вземането. Доколкото при отхвърляне на главния иск, обратният не подлежи на разглеждане, този иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, вр. с чл. 203 и сл.