Решение № 265 от 05.02.2026, Районен съд - Бургас
- Съд
- Районен съд - Бургас
- Дело
- Гражданско дело 4876/2025
- Вид
- Решение № 265
- Подписан
- 05.02.2026
- В сила
- 13.03.2026
- Състав
- ИВЕЛИНА ЛЕНКОВА МАВРОДИЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
- § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 265 гр. Бургас, 05.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско дело № 20252120104876 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ”АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявано от С. Ю. А., против Д. Р. С., ЕГН **********, адрес: гр. Бургас, ***, с която се претендира осъждането му за заплащане на сумата от 269 лв., заявена като частичен иск от сумата от 2 000 лв., представляваща падежирала и непогасена главница, дължима съгласно сключен между страните договор за потребителски кредит № *** от **.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране на исковата молба – 04.07.2025 г., до окончателното й изплащане. Моли се и за присъждане на направените по делото разноски.
При условията на евентуалност, в случай, че договорът бъде обявен за недействителен, се претендира връщането на основание чл. 23 от ЗПК на чистата сума по кредита в размер на 269 лв.
Правното основание на исковете е чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.
Основанията за дължимост на търсените суми се основават на 1 твърденията за наличието на облигационно правоотношение по сключен между страните по горния договор за потребителски кредит, като договорът е сключен под електронен път по надлежно описан в исковата молба начин.
Ответникът попълва на сайта на дружеството заявка за кандидатстване със съответните реквизити, в която като начин на получаване на сумата е посочил – превод по банковата му сметка, където на **.2022 г. са постъпили 2 000 лв.
Заявеното частично плащане на част от нея в размер 269 лв., поради неизпълнение на поетите задължения за връщането й.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника му адвокат Г., с който иска се оспорва като неоснователен. На първо място се оспорва наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, като се излага обстойни доводи в тази връзка. При условията на евентуалност се сочи, че процесният договор е нищожен на основание чл.
22 във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 146 от ЗЗП, като се излага, че ГПР надвишава допустим по закон размер, както и уговорената възнаградителна лихва, поради което и договорът бил недействителен. Сочи се също така, че е нищожна клаузата досежно уговорената възнаградителна лихва и клаузата за неустойка по чл. 5.6 от договора, поради което и извършените плащания за тях следвало да бъдат отнесени за погасяването на дължимата главница. Също търси присъждане на разноските по делото.
Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в нея доводи, събраните по делото доказателства и след като съобрази закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните на **.2022 г., същите са постигнали съгласие за предоставяне на кредит в размер на 2 000 лв., със срок за погасяване на кредите – **.2024 г., с размер на погасителната вноска от 125. 47 лв. при одобрено обезпечение и 257 лв. без одобрено обезпечение. Посочен е ГЛП от 40. 55 % и ГПР от 49 % .
Съгласно чл. 5 от договора и приложение № 1 към него е предвидено заплащането на неустойка в случай, че ищецът не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 5.1 -5.5. В случай, че кредитът не е обезпечен по посочения начин, договорът предвижда, че кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, в който кредитът не е бил обезпечен. Размерът на неустойката е в размер на 131. 53 лв.
2 към всяка месечна погасителна вноска т.е. средно по 4. 32 лв. на ден.
Предоставеният паричен заем е преведен по посочената в приложение № 1 към договора договора банкова сметка на ответника на **.2022 г., видно от приложеното към исковата молба авизо.
Наред с това ищцовото дружество заявява, с оглед на искането на ответника в тази връзка, че извършените плащания от страна на последния по договора са следните: на 04.10.2022 г. е заплатена сумата в размер на 287 лева; на 14.10.2022 г. е заплатена сумата в размер на 287 лева; на 19.10.2022 г. е заплатена сумата в размер на 257 лева; на 29.04.2023 г. е заплатена сумата в размер на 300 лева; на 28.05.2023 г. е заплатена сумата в размер на 300 лева; на 26.06.2023 г. е заплатена сумата в размер на 300 лева. Т.е. общата заплатена сума в изпълнение на поетите задължения от ответника възлиза на 1731 лева, като ищецът е я отнесъл за погасяване на следните задължения: главница в размер на 361. 69 лева, възнаградителна лихва в размер на 376. 16 лева; неустойка в размер на 795. 65 лева; такса съгласно Приложение № 4 в размер на 17.50 лева и допълнителна такса за извънсъдебно събиране на кредита в размер на 180 лева.
Въз основа на така установените факти релевантни за решаването на делото, съдът намира от правна страна следното:
Процесният договор е сключен по реда на ЗПФУР, като направените оспорвания в тази връзка от страна на ответника са недоказани, тъй като е очевидно, че страните са сключили договора, поради което и ответникът е получил сумата от 2 000 лв. по банкова си сметка, а след това е извършвал погасителни плащания именно в изпълнение на поетите от него задължения по договора.
Във връзка с другите оспорвания, касаещи действителността на договора, съдът намира, че същият противоречи на закона, тъй като съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по 3 кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 49 %, с което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и формално отговаря и на изискането на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В случая, обаче, така посочения размер на ГПР не отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно неустойката и таксите, за погасяването та които са отнесени и част от плащанията по договора, които следва да бъдат включени в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Досежно неустойката следва да се отбележи, че съгласно чл. 92, ал. 1, изр.1 от ЗЗД същата следва да обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В случая с оглед съдържанието на неустоечната клауза се налага извода, че същата е уговорена за неосигуряване на обезпечение и всъщност като такава излиза извън типичната й функция, като дължима при неизпълнение на поетите насрещни задължения по договор. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума ведно със съответната възнаградителна лихва отново съобразно уговорките по договора се дължи претендирана неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза. Същата се явява при това положение уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като действително съставлява скрито възнаграждение за кредитора. Същото се отнася и досежно таксите, които освен това са уговорени в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Така уговорените неустойка и такси безспорно следва да фигурират в ГПР, а не са включени. В случая се касае за конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита, тъй като горепосочените такса и неустойка представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и който е известен на кредитора към момента на сключването му, поради което следва да бъде отчетен като „общи разходи по кредита“ и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за 4 кредит. Липсата на тези разходи при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Всяко неспазване на императивните изисквания относно съдържанието на потребителския договор, посочени в чл. 22 от ЗПК, води до неговата нищожност, като така прието е в съответствие е практиката на СЕС по решение от 21.03.2024 год. по дело С-714-22 и другите решения цитирани в него. При това положение съгласно 23 от ЗПК се дължи чистата стойност по кредита или в случая при предоставен кредит от 2 000 лв. и извършени плащания по погасяването му от 1 731 лв. остава дължима главница от 269 лв., при което и заявеният евентуален иск за нейното плащане на това основание като основателен следва да бъде уважен, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Заявената претенция като главен иск е неоснователна, предвид изложените по-горе съображения по основателността на уважения иск. Независимо от това съдът намира, че следва да се произнесе изрично само по разгледания иск, който се явява главен, предвид правната логика и изложените доводи, като не е обвързан от посочената от страните последователност, по която следва да бъдат разгледани претенциите. Т.е. при това положение заявеният от ищеца иск, като главен такъв, се явява евентуален, и предвид изхода по разгледаният иск не следва да се разглежда.
При този изход на спора разноските по делото следва да останат в тежест на страните така, както са направени.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
Осъжда Д. Р. С., ЕГН **********, адрес: гр. Бургас, ***, да заплати на ”АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
****, представлявано от С. Ю. А., сумата от 269 лв. с равностойност от 137.
54 евро /сто тридесет и седем евро и 54 евроцента/ - главница, представляваща дължима и неплатена част от главницата по предоставения кредит в размер на 2 000 лв. съгласно договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните по реда на ЗПФУР на **.2022 г. и приложенията към него, дължима съобразно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, ведно със законна 5 лихва за забава върху горната сума от датата на предявяване на исковата молба на 04.07.2025 г. до окончателното й изплащане.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________ 6