Решение № 716 от 03.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 716 гр. София, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100505665 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство, чрез юрк. К., срещу решение № 3061 от 24.02.2025 г. по гр. дело № 40145/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 71-ви състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. Чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, за признаване за установено, че М. Л. Б. дължи на ищеца суми по сключен договор за потребителски кредит № 3038308114 от 23.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.11.2023 г. по ч.гр.д. 60015/2023 г. на СРС, 71-и състав.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Не се оспорва отхвърлителния диспозитив на първоинстанционното решение, касаещ претенцията за дължима сума по допълнителен пакет от услуги, закупен от кредитополучателя, в размер на 1478.61 лв. Неправилно било прието, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Ясно била посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите и била спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предоставянето на допълнителни услуги не било условие за отпускане на кредита. Тази възможност за клиента била опционална и дължимото възнаграждение по 1 процесните услуги не трябвало да се включва в изчисляването на ГПР съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Разходите за допълнителни услуги следвало да се отчитат при формирането на ГПР само когато получаването на тези услуги било задължително условие за сключване на договора за кредит. Дори и да е имало неточно посочване на ГПР, правото на потребителя да бъде информиран не било нарушено. Договорът бил действителен съгласно чл. 26 ЗЗД като следвало да се има предвид, че нищожността на отделни части от него не влече нищожност на целия договор, ако те могат да се заместят от повелителни разпоредби на закона или сделката би била сключена и без тях.

Искането към СГС е обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част като претенцията за възнаградителна лихва бъде уважена. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор чрез процесуалния си представител, с който моли жалбата да бъде оставена без уважение, а съдебното решение потвърдено.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

По същество жалбата е неоснователна.

Предмет на делото е претенция на кредитор за дължими суми по договор за потребителски кредит. В мотивите на решението СРС е приел фактически положения и направил правни изводи, които въззивният съд споделя, и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно преценени към релевантните за спора обстоятелства, поради което не следва повторно и подробно да се описват в мотивите на настоящия съдебен акт. Пред настоящия съдебен състав не са ангажирани нови доказателства.

При извършената служебна проверка въззивният съд намери, че по отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не е налице недействителност на договора поради тяхното нарушаване съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като 2 всички негови елементи са еднакви по вид и формат и с не по-малък от 12 размер на шрифта. Представени са приложимите общи условия като всяка страница от тях е подписана от страните по договора. Посочен е общият размер на кредита, като в договора и приложимите общи условия ясно са описани условията за усвояването му. Договорен е фиксиран лихвен процент на кредита на годишна основа от 49.89%, поради което не е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.

Изготвени са погасителни планове план към договора и към трите анекса по него, които съдържат информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В чл. 7 и сл. от Общите условия се съдържа информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва, както и указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. Спазена е разпоредбата на чл. 5, ал.

2 ЗПК като по делото е приложен подписан от Ц.К. стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

Възраженията в жалбата се изразяват в критика на съображенията на първата инстанция да приеме, че е извършено нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславяло недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. По този въпрос настоящият съд намери следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Тази разпоредба е транспонирана в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, 3 включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, буква „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, буква „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. ”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Това решение е задължително за националните юрисдикции в ЕС.

Видно от договора за потребителски кредит, както и подписаното между страните споразумение към договора /л.13 от първоинстанционното дело/, кредитополучателят е закупил 5 вида услуги, а именно:

1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит;

2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски;

3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски;

4. Възможност за смяна на дата на падеж;

5. Улеснена процесура за получаване на допълнителни парични средства.

В договора за кредит е посочено, че потребителят е закупил тези допълнителните услуги за цена в размер на 2534.76 лв. Размерът на вноската за закупен пакет от допълнителни услуги е в размер на 70.41 лв.

4

Съгласно чл. 15 от Общите условия са описани допълнителните услуги и какво предоставя финансовата институция по закупуването им.

В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не са включени договорените възнаграждения за допълнителни услуги. Тук е моментът да се посочи, че независимо, че с въззивната жалба не се поддържа искането за признаване на установено дължимост на сумата за допълнителни услуги, то това не ограничава въззивния съд от разглеждане на клаузите, касаещи тези услуги. Те са част от потребителния договор и доколкото неговата действителност е обхваната и от ограниченията, посочени в Закона за потребителския кредит, както и от факта, че съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи, то предмет на въззивна проверка е целия потребителски договор що се касае до възможността с него да се засегнат права на потребителя, които да доведат до неравноправност. Така съдът намира, че тези възнаграждения за допълнителни услуги представляват част от „общия разход по кредита” по смисъла на горепосочените разпоредби и цитираното решение на СЕС и следва да се включват в него. Начинът на формулирането им в процесния договор като „допълнителни услуги” с незадължителен характер и отделното им отразяване в погасителния план, привидно сочи, че закупуването им от клиента не е условие за отпускане на кредита. За настоящия съд обаче е несъмнено, че възнаграждението за тези услуги не е предназначено да покрие административните разходи за предоставянето им, а представлява част от възнаграждението на кредитора за заетата сума. Тези услуги се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които кредиторът не може да изисква плащането на такси и комисионни предвид разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Уговорката за възмездно предоставяне на допълнителни услуги цели прикриване на част от възнаграждението за кредитора по начин, че то да не попадне в обхвата на „общия разход по кредита на потребителя“ по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно да не бъде включено в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Резултатът от тази дейност е заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото при отчитане на възнаграждението за услугите, ще се промени и посоченият в договора ГПР. В горецитираното решение на СЕС изрично се посочва, че ГПР следва да дава възможност на потребителя да прецени всички разходи по отпуснатия кредит. Стойността трябва да отчита действителните разходи и всяко разминаване между посочената в договора стойност и действителните разходи по кредита, дори и същите да са под максималния предвиден в закона ГПР, водят до неравноправност, доколкото потребителят не може да формира обосновано решение за взимане на кредит с налична пълна и точна информация по неговите разходи и погасяване. Отделно от това, доколкото в настоящия случай посоченият в договора ГПР е в размер на 49.89 %, предвид, че максималният такъв е 50%, то при включване на допълнителните услуги, предвидени в договора, ще се стигне до стойност на ГПР над максималната допустима според закона. Това е самостоятелно основание да се приеме, че договорът за потребителски кредит е недействителен. На първо място, защото 5 в него не е отразен правилно ГПР, което възпрепятства потребителят да е запознат с разходите по кредита, а на следващо място, защото при включване на всички разходи по кредита, изчисленият ГПР ще надхвърли максимално допустимият според закона.