Решение № 12 от 05.01.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12 гр. София, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова при участието на секретаря Кристина Орл. Първанова като разгледа докладваното от Веска Райчева Касационно гражданско дело № 20238002101942 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 566 от 16.12.2022 г. по в.търг. д. № 482/2022 г. на АС - Пловдив, с което предявените обективно съединени частични искове по чл. 226 КЗ/отм./ са уважени .

Допуснато е касационно обжалване по въпроса относно приложението на чл.197 КЗ/отм/ с оглед момента, от който започва да тече погасителна давност .

Жалбоподателят „Застрахователно еднолично акционерно дружество Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че решението е неправилно и моли да бъде отменено, като бъде постановено ново ,с което предявените искове като неоснователни бъдат отхвърлени.

Ответниците в касационното производство В. П. М. и Х. М. М., чрез процесуалния си представител излагат съображения, че решението е правилно и молят да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното:

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ е осъдено да заплати на В. П. М. и Х. М. М. сумите от по 50 000 лв. за всеки, представляваща част от общо претендирана сума от по 250 000 лв. за всеки, съставляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на сина им П. Х. М., настъпила в резултат на получената тежка телесна повреда на 1

П. М. при ПТП от 16.08.2013 г., причинено от Д. К. при управление на лек автомобил „Фиат Мареа“ КН 3235 ВА, за който собственикът е сключил договор по риска „Гражданска отговорност“ към момента на настъпването на ПТП от 16.08.2013 г., изразяващи се в скръб, мъка, тъга, ведно с обезщетение за забава от 19.03.2019 г. до окончателното изплащане.

Установено е, че с решение по гр.д.12411/2014г. ЗАД “Виена Иншуранс гпруп“ е осъдена да заплати на П. М. сумата 350 000лева за претърпени неимуществени вреди от настъпилото ПТП и 27 714,04 лева за им.вреди.

Установено е, че със споразумение, одобрено по нохд 7307/2014 г. по описа на Районен съд – Пловдив, Д. К. е признат за виновен в извършване на 16.08.2013 г. на престъпление по чл.343, ал.1,б. „б“, предл. 1 НК във връзка с чл.342, ал.1 НК, изразяващо се в това, че на път, свързващ [населено място] и [населено място], при управление на лек автомобил е нарушил правилата за движение – чл.5, ал.1,т.1 ЗдвП, чл.15, ал.1 ЗДВП, чл.20, ал.1 ЗдвП и чл.20, ал.2 ЗдвП и по непредпазливост е причинил на П. Х. М. тежка телесна повреда, изразяваща се в състояние на пълно откъсване от външния и социален свят за повече от една година, представляващо продължително разстройство на съзнанието.

По отношение на релевираното възражение, че вземането на ищците е погасено по давност е прието, че погасителната давност по иска за неимуществени вреди от смъртта на едно лице започва да тече от момента на настъпване на смъртта. Въззивният съд е посочеил, че т. 4 от ТР № 1/2014 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС касае случаите на ексцес, но разрешението е относими и към хипотезата на настъпила смърт. Според съдът с оглед общото правило на чл. 114, ал.1 и ал.3 ЗЗД, поставящо за начало на давностния срок деня, в който вземането е станало изискуемо, респ. деецът е открит се налага специалната разпоредба на чл. 197 КЗ/отм./, определяща за начало на давността за правата по всички застрахователни договори денят на настъпване на застрахователното събитие, да бъде подложена на поправително тълкуване в частта относно задължителната застраховка “Гражданска отговорност” поради доказаната, по арг. от чл. 46 ЗНА предвид извършено историческо тълкуване на направените изменения в закона с оглед изравняване на срока за погасяване на претенцията срещу застрахователя по застраховки „Гражданска отговорност“ с този срещу застрахования пряк причинител на увредата. Прието е, че аналогично, в случай на смърт, вредата се проявява в по-късен момент, в патримониума на други увредени лица, при което към момента на увреждането все още няма възникнало право на обезщетение от тази смърт, което да може да бъде заявено и защитено, поради което не може да се говори за кредиторово бездействие, с което да тече и погасителна давност.

Според въззивният съд се касае за самостоятелно право, което възниква в момента на смъртта, респ. в този момент започва да тече и погасителната давност и няма нито правна, нито житейска логика да бъде прието, че при ексцес давността започва да тече от проявяването на вредите в пълния им обем, а в случай на смърт, която е най - тежката възможна последица, погасителната давност да тече от датата на ПТП.

Въззивният съд е приел, че е налице причинно – следствена връзка между настъпилото ПТП и последвалата смърт на П. М.. Съдът е взел предвид и обясненията си ищцата В. М., дадени по реда на чл. 176 ГПК, в които е посочила, че от попадането в състояние на „будна кома“ 2 до смъртта му се е грижела за личната и битовата му хигиена; като рядко бил посещаван от лекар; спазвали предписанията за добра хигиена, обслужване, чист въздух, рехабилитация, социална изолация; инициирани били образни изследвания – скенер за установяване състоянието на увреждането и как се развива травмата, при разчитането на които мнението на лекарите било, че няма смисъл и скенери да се правят, тъй като травмата в мозъка се разраства и се влошава; спряла в един момент да търси и лекари за домашни посещения, тъй като при идването си й казвали, че няма какво да се направи освен посочените вече предписания; дори и за кратък период от време преди смъртта му, не е имало промяна в състоянието му.

Съдът след анализ на съдебно медицинските експертизи е приел, че при ПТП от 16.08.2013 г. П. М. е получил травматичен шок, контузия на главата и на гръдния кош, контузия на мозъка, кръвоизлив под кожата на меките мозъчни обвивки, кръвоизлив под кожата на меките черепни покривки в дясно теменно, контузия на белите дробове, счупване на тялото на първи лумбален /поясен/ прешлен, вследствие на което пострадалият е изпаднал в коматозно състояние, т.нар будна кома. Взето е предвид заключението на вещото лице, според което смъртта на П. М. е настъпила закономерно, съобразно състоянието му, като е налице връзка между ПТП от 16.08.2013 г. и с настъпилите по-късно последици – състояние на „будна кома“ и впоследствие смърт на 19.03.2019г. Въззивният съд е квалифицирал изводите на вещото лице като изключително добре аргументирани и защитени, включително и в дадените подробни устни обяснения в открито съдебно заседание, поради което ги е възприел изцяло.

За неоснователно е прието и релевираното от ответника – жалбоподателя възражение за съпричиняване. Въззивният съд се е позовал на заключенията на КСМАТЕ, в която вещите лица са констатирало, че след напускане на пътното платно л.а. „Фиат Мареа „ е започнал да се преобръща по стръмен и каменист наклон, като се е превъртял 6-7 пъти, при които водачът и пътниците в купето са били подложени на инерционни и гравитационни сили в различни посоки и сменящи се направления. Взето е предвид изложението на вещите лица, които са изтъкнали, че П. М. е бил подложен най-силно на въздействието на инерционните и гравитационни сили, за което доказателство е най-силно увредената задна дясна част на автомобила и хлътналият към купето таван, при което починалият е получил многобройни удари по главата в твърди тъпи предмети от интериора на автомобила и хлътналия към купето таван на автомобила.

При така установените обстоятелства по делото съдът е счел предявените искове за основателни и ги е уважил.

Допуснато е касационно обжалване по въпроса относно приложението на чл.197 КЗ/отм/ с оглед момента, от който започва да тече погасителна давност на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК.

Настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по поставения за разглеждане въпрос. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана и практика на ВКС / решение от 20.12.2023г. по т.д.

№2728/2021г., I т.о, решение № 11 от 03. 05. 2018 г. по т. д. № 643/2017 г. на ВКС, І т. о. и 3 решение № 60140 от 09. 02. 2022 г. по т. д. № 875/2020 г. на ВКС, І т. о и др./, в т.ч. и задължителна /ППВС №2/1981 г. и ТД№1/2014г. ОСТК на ВКС./. В практиката и теорията се посочва, че със застрахователния договор застрахователят се задължава срещу заплащане на определена премия да поеме определен риск и при настъпване на застрахователното събитие да заплати на застрахования или трето ползващо се лице застрахователно обезщетение. Застрахователното събитие е самото осъществяване на риска, поради което реално настъпилата вреда следва да се съобрази с обстоятелствата, включени в риска, респ. в неговите изключения, за да се прецени дали е настъпило застрахователното събитие или не. За настъпване на застрахователното събитие е от значение кога се е проявило увреждащото събитие, а не неговия резултат и началният момент, от който започва да тече погасителната давност е датата на застрахователното събитие. Прякото право за обезвреда на третото увредено лице произтича от закона и се намира в тясна връзка и зависимост от деликтното му право, породено от непозволеното увреждане. Те възникват в един и същ момент, от един и същ юридически факт и имат идентично съдържание - обезщетяване на имуществените и неимуществени вреди на увреденото лице. Основните функции на всяка имуществена застраховка - задължителна или договорна, са да възстанови щетите причинени на застрахованите лица от настъпване на застрахователното събитие и да даде обезпечение, като покрие определени рискове, на които са изложени техни имуществени блага. При застраховката срещу гражданска отговорност – договорна или задължителната застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, рискът е в опасността в тежест на застрахования да възникне задължение за обезщетение към трето лице поради осъществен деликт.

Съгласно дадените разяснения в практиката, при настъпили вреди от застрахователно събитие, за което се дължи обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при действието на КЗ /отм/, моментът на изискуемостта им е от датата на деликта. В случай, че се касае за изменение в състоянието на пострадалия или за изменение в стойността на престацията, което налага нови имуществени разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при първоначалното определяне на обезщетението за имуществени вреди, е налице хипотезата на ексцес, като за новите имуществени вреди само пострадалият от деликта може да иска съответстващо на тях обезщетение от момента на проявление на изменението, съвпадаща с датата на извършване на съответния разход за лекарства, лечение, рехабилитация, санитарни материали и техническо обезопасяване, наложени от състоянието на ищеца „будна кома“ вследствие на ПТП . Само в случаите на ексцес / чл.51, ал.3 ЗЗД/ и само за пострадалия възниква ново право на обезщетение за допълнително породените за него от непозволеното увреждане имуществени вреди и по отношение на това право започва да тече нова петгодишна давност. Посочено е, че вземането за обезщетение за тези имуществени вреди, когато е предвидимо като размер към визирания начален момент е допустимо да бъде предявено и за бъдещ период, доколкото разходите с оглед състоянието на пострадалия са необходими и се извършват продължително време всеки месец. Когато не се твърди ексцес, а очертаните в исковата молба вреди не са на пострадалия, а са нови, на лицата увредени от настъпила по-късно 4 неговата смърт, обезщетението за тях става изискуемо от момента на деликта. Претенцията за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, с оглед настъпилата смърт на пострадалия, която е в пряка причинно-следствена връзка с получена тежка телесна повреда от последния, би била погасена по давност на основание чл.114, ал.1, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, вр. чл.197 КЗ /отм./, когато са изтекли повече от пет години от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съдебното предявяване на претенцията за обезщетение за вредите от същото.