Решение № 2094 от 29.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2094 гр. София, 29.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20211100511474 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 27.05.2021 г. по гр.д. № 38091/2020г. на СРС, II ГО, 178 състав ответникът „Т.Д.“ ЕАД е осъден да заплати на Ч. ЕСП. на основание чл. 128, ал. 2 КТ, сумата от 53 460. 71 лв. - незаплатено брутно трудово възнаграждение за периода от м.12.2019г. до м.07.2020г., включващо допълнително трудово възнаграждение за 4. 42 летателни часа през м.февруари 2020г. в размер на 230. 90 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба /18.08.2020г./ до окончателното заплащане, сумата от 1 088.56 лв. - лихва за забава върху претендираните за периода от м. 12.2019г. до м.06.2020г. трудови възнаграждения , натрупана в периода от 01.02.2020г. до 17.08.2020г. и на основание чл. 215 КТ- сумата от 1 466. 87 лв.- командировъчни пари за изпълнени от ищеца полети през месец февруари 2020г.

С определение от 30.07.2021г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на „Т.Д.“ ЕАД за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.Д.“ ЕАД, с оплаквания за неговата недопустимост, както и неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Поддържа се, че като е присъдил трудово възнаграждение за периода от м. март 2020г. до м. юли 2020г. вкл., СРС се е произнесъл по непредявен иск.

Жалбоподателят твърди, че с исковата молба е бил предявен иск с правно 1 основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за извършена работа. Излага, че независимо от безспорно установено по делото неполагане на труд от страна на ищеца, искът е бил уважен с доводи, че непрестирането на труд не било по негова вина, а в същото време трудовото му правоотношение не било прекратено. Сочи, че така на практика е бил разгледан фактическия състав на иск по чл. 267 от КТ – за заплащане на възнаграждение при безвиновен престой, какъвто не е бил предявен и докладван по делото и по който ответникът не е имал възможност да се защити. Навежда доводи и за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди, че при разпределена на ищеца доказателствената тежест за установяване на факта на полагане на възложената работа и безспорно установения по делото факт, че труд за периода м. 03.2020 г. – 07.2020г. не е бил полаган, първоинстанционният съд е уважил предявения иск. Поддържа, че вината за неполагане на труд е факт извън предмета на спора, като на ответника не е било указвано, че следва да докаже вината на работника за неизвършване на работата. Излага се, че не са му давани указания да установи по делото наличие на заповед по чл. 120в от КТ, поради което не може да бъде санкциониран за това. Поддържа, че с обжалваното решение районният съд е променил доказателствената тежест, като недоказването на отрицателния факт на отказ за изпълнение на работа е бил тълкуван в тежест на ответника.

Твърди, че е извън предмета на делото въпросът за готовността на работника за престиране на труд. Оспорва направения в първоинстанционния акт извод за дължимостта на възнаграждението за този период по аргумент от посилното основание от правото на работника на възнаграждение при безвиновен престой по чл. 267 от КТ. Сочи, че ирелевантен за дължимостта на трудовото възнаграждение е бил и фактът, че трудовото правоотношение на ищеца не било прекратено, като формалното му съществуване не е основание за заплащане на трудово възнаграждение. Възможно е трудовото правоотношение да съществува, но по него да не възникват вземания поради неизпълнението му. Навежда доводи, че дори да се приеме, че готовността за престиране на работа е от значение за изхода на спора, ищецът не е демонстрирал такава, тъй като съгласно събраните по делото гласни доказателства, ищецът не се е явявал на уговореното в трудовия договор работното място в гр. София. Твърди, че работното му място е било различно от това, указано в договора, като по делото не е установено той да се е явявал на конкретно място за изпълнение на трудовите му задължения. Излага, че ищецът въобще не е бил на работа и не е било възможно да му се възложи работа, която той да откаже. Сочи, че ищецът следвало да се яви на работното си място, за да се приеме, че е бил в „готовност“, доколкото работодателят би могъл да му възложи друг тип работа по реда на чл. 120 от КТ, като е било без значение обстоятелството, че не е имало полети през м. март. Поддържа, че пилотите са известявани предварително 14 - дни преди определен полет и не може да се приеме, че ищецът е чакал в готовност на летището в гр. Милано, Италия. Твърди, че ищецът в конкретния случай не бил включен в полетния график, поради което не му се дължи трудово възнаграждение. Въззивникът 2 оспорва приетото в мотивите на първоинстанционното решение, че е начислявал заплати за м. юни и м.юли 2020г. Твърди, че неправилно не е взето предвид заключението на вещото лице относно размера на възнаграждението за м. март, с оглед ползвания от ищеца неплатен отпуск.

Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е уважил иска за заплащане на възнаграждение за м. декември 2019г., тъй като по делото не е установено, че ищецът е постъпил на работа към този момент. Излага доводи, че не се дължи възнаграждение и за проведено през м. януари 2020 г. обучение, нито за дните на пътуване до и от гр. София. Сочи, че е нормално служителят да участва в обучения за повишаване на квалификацията си в неработно време, като заплащането и организирането на това обучение от работодателя не налага различен извод. Твърди, че неправилно са кредитирани показанията на свидетеля П. относно приетото, че тези обучения били условие за осъществяване на полетна дейност. По този въпрос се констатирали противоречия в показанията на свидетеля, доколкото той посочил, че преди провеждането им ищецът е полагал труд. От друга страна следвало да се отчете и евентуалната заинтересованост на свидетеля, който водел дела с ответника. Оспорва възможността дължимото трудово възнаграждение да бъде присъдено в неговия брутен размер. Твърди, че по делото не е установен фактическият състав на правото на обезщетение по чл.

215 от КТ. Твърди, че при разпределена доказателствена тежест на ищеца относно установяване факта на командироването, неправилно СРС е приел, че командировъчна заповед не е нужна. От друга страна, в противоречие на поранно направения извод, че работното място на ищеца се намира в Република Италия, първоинстанционният съд е приел, че на него се дължат командировъчни пари за извършени полети извън територията на Република България. Оспорва началния момент, от който се дължи законна лихва с оглед приложението на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците /Закона за мерките/. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение, като отхвърли предявените искове, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият-ищец Ч. ЕСП. оспорва жалбата, по подробно изложени съображения в депозиран писмен отговор.

Оспорва доводите за недопустимост на решението, като посочва, че евентуалната неправилна правна квалификация на иска съставлява нарушение на материалния закон. Сочи, че дори да бъде възприета поддържаната от въззивника правна квалификация, това не би довело до различен изход на делото. Както в хипотезата на чл. 267 КТ, така и на тази по чл. 128, т. 2 от КТ, служителят има право да получи брутното си трудово възнаграждение.

Поддържа, че е възникнал фактическия състав на предявения иск по чл. 128, т. 2 от КТ - налице е трудово правоотношение, като ищецът е постъпил на работа, съгласно започнатото изпълнение на трудовите му функции. Сочи, че по делото е доказано изпълнение на договора, като през целия период е бил на разположение на работодателя. Поддържа за установено по делото, че работното му място се е намирало в гр. Милано, Република Италия, като не се 3 доказвало той да имал трудови задължения, налагащи присъствието му в канцеларията на дружеството в гр. София. Оспорва да е бил предявяван иск по чл. 267 от КТ, като в нито един момент не са били твърдени фактически обстоятелства, свързани с престой по смисъла на КТ. Поддържа, че обучението през м. януари 2020г. е било проведено по инструкции на работодателя, които служителят е бил длъжен да изпълни, поради което и ползването на разрешения му отпуск, е било прекъснато. Сочи, че съгласно представения към исковата молба график за полетите, самият работодател отчел като работни дните, през които е проведено обучението. Навежда доводи, че в случая има право на обезщетение по чл. 215 от КТ от самия факт на извършвана дейност на въздуховоплавателно средство. Поддържа, че чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, не се прилага по отношение на вземания за трудови възнаграждения. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение, като потвърди изцяло обжалваното решение, с присъждане на разноски.

Подадена е и частна жалба от ищеца „Т.Д.“ ЕАД срещу определение от 30.07.2021г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като моли въззивния съд да го отмени и да остави без уважението искането на ищеца за присъждане на разноски за цена на преводачески услуги в размер на 300 евро. Поддържа, че частните преводачески услуги не са съдебни разноски и не попадат в приложното поле на чл. 78 от ГПК. Същите са платени на трето лице, при условията на частно договарянe, при цена, върху която ответникът не може да влияе. В случая под „разноски по производството“ следва да се разбира суми заплатени в хода на процеса за извършването на определени съдопроизводствени действия, каквито частните преводачески услуги не са. За репарирането на този вид разноски, направилата ги страна може да се ползва от общия ред, като предяви иск за непозволено увреждане.

Твърди, че в случая е следвало да бъде направено искане за превод на документите от съдебен преводач, разноските за който да се определят от съда. Единственото изключение, при което загубилата страна следва да заплаща разноски за договорено с трето лице възнаграждение, е при адвокатското възнаграждение, чиито размер обаче подлежи на намаляване от съда. В същото време, не ставало ясно за превода на кои документи е заплатено възнаграждението за преводач. Оспорва размера и реалното извършването на разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по частната жалба - Ч. ЕСП., в който е изразено становище за неоснователност на същата.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна 4 страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Възражението на ответника за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск, е изцяло неоснователно.