Решение № 4083 от 08.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4083 гр. София, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТ. СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100501384 по описа за 2023 година

С Решение № 14367 от 12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 20221110135007/2022 г. по описа на СРС, 167-ми състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. Б. П. срещу „Д.ЗА В.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2000,00 лв., представляваща платено отпаднало основание – развален договор за гаранция, сключен на 07.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.

Със същото решение ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата 500,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Е. Б. П., чрез пълномощника си – адв. Ел. К., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че процесната гаранция е заплатена на ответното дружество именно за закупуването на процесния имот, като доколкото окончателен договор за покупко-продажба не е сключен, съгласно т. 5 от Договора за гаранция, ответното дружество е длъжно да върне получената като гаранция сума и други условия за връщане на гаранцията не са предвидени.

Счита, че в доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил своите задължения по Договора за гаранция, както и да докаже, че за имота е била налице приложена улична регулация, както и че сградата има строителни книжа. Твърди, че обжалваното решение е в противоречие с разпределената с приетия окончателен доклад по делото доказателствена тежест и че не е получил указание от първоинстанционния съд, че носи доказателствена тежест за доказване, че имотът няма регулация, а за сградата – че няма строителни книжа. Счита, че доколкото ответното дружество се явява посредник, негово задължение е да запознае потенциалните купувачи с характеристиките на имота. Посочва, че 1 брокерът е следвало да извърши пълна проверка на статута на имота и да проучи дали не са налице други ограничения, свързани с имота. Счита, че е налице валидно разваляне на сключения договор и възникнало правото да получи даденото на отпаднало основание, а именно получената от ответното дружество сума в размер на 2000 лв. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемият ответник – „Д.ЗА В.“ ЕООД, чрез пълномощника си - адв. Хр. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата по подробно изложените съображения.

Моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведеното в жалбата оплакване настоящата съдебна инстанция намира следното:

Не е спорно между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства - Договор за гаранция от 07.07.2021 г. и платежно нареждане (л. 4 и 5 СРС), че ищецът като купувач на описания в договора недвижим имот е заплатил на ответното дружество – посредник сумата от 2000,00 лв., представляваща гаранция за намерението му да се обвърже правно валидно със сключването на сделка за закупуване на имота, като посредникът се е задължил да спре имота от продажба на трети лица до изповядването на сделка или до отказа на купувача от сделка, съгласно чл. 2 от договора. В случая, както обосновано е приел първоинстанционният съд, посредникът е изпълнил задължението си да не предлага имота на други лица, видно от сключването на 04.08.2021 г. на предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот между ищеца – купувач и продавача – собственик на имота. Въпросното задължение не включва имплицитно в съдържанието си задължението за извършване на пълна проверка на статута на имота, какъвто довод е наведен във въззивната жалба. Съгласно текста на Договора за гаранция, посредникът не е поемал задължения да извършва проверка за ограничения, свързани с имота и да запознае потенциалния купувач с характеристиките на последния. Такива задължения не са предвидени нито изрично, нито следват при тълкуване на волята на страните съобразно инкорпорираните в договора уговорки заедно и поотделно и изискванията на чл. 20 ЗЗД. При липса на изрично уговаряне, такива задължения не могат да 2 се вменят в тежест на посредника и поради липса на твърдените задължения, не е налице и неизпълнение на същите (в този смисъл Решение № 37 от 23.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2020 г., III г. о., ГК; Решение № 60312 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 512/2021 г., IV г. о., ГК).

На следващо място, по смисъла на чл. 4 от Договора за гаранция, в случай че купувачът не сключи предварителен договор или нотариален акт за покупко-продажба в срока и при условията по договора, предадената като гаранция сума става като неустойка, а според чл. 5 от договора, в случай че продавачът е този, който не сключи предварителен договор или нотариален акт за покупко-продажба в срока и при условията по договора, посредникът се задължава в срок до 3 дни да възстанови предадената като гаранция сума на купувача. Предвид изложеното, съгласно чл. 20 ЗЗД и както правилно е преценил първоинстанционният съд, връщането на дадената като гаранция по договора сума е обвързано от несключване на предварителен или окончателен договор за покупко-продажба на процесния имот по вина на купувача, съответно на продавача. В случая обаче по делото не е установено виновно поведение на страните по сделката за покупко-продажба на процесния имот. Между тях е сключен анекс от 30.09.2021 г. към предварителния договор, съгласно който последният е развален доброволно, без да се посочват причините за развалянето, и всички имуществени претенции са окончателно уредени.

По отношение на възражението на въззивника за разпределянето на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС, по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК, разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД при отпадане на основанието – ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като е допустимо да въведе и твърдения за основанието, към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото. В този смисъл, за да е налице третият фактически състав на неоснователното обогатяване, уреден с нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи, че макар и валидно възникнало правоотношението, с оглед на което е престирал и което оправдава предприетото от него разместване на имуществени блага, същото впоследствие е отпаднало с обратна сила (вж. Решение № 189 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК; Решение № 139 от 25.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 678/2010 г., II т. о., ТК).

По тези съображения първоинстанционният съд правилно е разпределил тежестта на доказване в приетия в о.с.з. от 17.11.2022 г. окончателен доклад по делото, като е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да докаже по делото пълно и главно, че преминаването на сумата от 2000,00 лв. от имуществото на ищеца в патримониума на ответника е на отпаднало основание – развален договор за гаранция от 07.07.2021 г. Не е налице и твърдяното от въззивника противоречие между окончателния доклад по делото и обжалваното решение.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания и с оглед обстоятелството, че правните изводи на двете съдебни инстанции се съвпадат, то обжалваното решение следва да се потвърди.

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъде присъдена сумата от 500,00 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

3

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14367 от 12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 35007/2022 г. по описа на СРС, 167-ми състав.

ОСЪЖДА Е. Б. П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, да заплати на „Д.ЗА В.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата от 500,00 лв. , представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4