Решение № 1586 от 17.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1586 гр. София, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д.а Въззивно гражданско дело № 20231100512676 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №20099972 от 10.08.2023 г., постановено по гр.д. № 60064/2019 г. по описа на СРС, 143 състав, първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от Д. Я. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, кв. „Христо Ботев“, ул. “*******2, действаща чрез процесуалния си представител адв. Б. Б. от САК, със съдебен адрес: гр.

София, бул. „******* осъдителен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.3 вр. чл.4 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Витоша“ №2, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумите, както следва: сумата от 11 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение по ДП ЗМ № 550/2008 год. по описа на СДВР за периода от 01.12.2008 год. до 25.10.2014 год. и взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в периода от 01.12.2008 год. до 08.12.2009 год., общо 1 година и 7 дни по ДП ЗМ № 550/2008 год. по описа на СДВР, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.10.2017 год. до окончателното плащане на сумата, като над този размер до първоначално претендирания от 20 000 лева, т.е. за разликата от 9 000 лева и за претендираната лихва в периода от 16.10.2014 год. до 26.10.2017 год. отхвърля исковата претенция като неоснователна и поради погасяване на лихвата за забава поради давност.

В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба е подадена от ответника, с която оспорва първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати 1 процесните суми, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събрани доказателствен материал и нарушение на материалния закон. Основното възражение е за липса на предпоставка, елемент от фактическия състав, реализирането на който е условие за ангажиране отговорността на ответника. Според въззивника, условие за основателност на претенцията е установяване на причинна – следствена връзка между конкретно воденото наказателно производство и твърдените за настъпили неимуществени вреди. Основният аргумент на въззивника е, че срещу лицето са образувани и водени и други наказателни производства, по част от които ищецът е признаван за виновен и осъждан, поради което твърдените стрес, напрежение, уронване на доброто име и достойнството на лицето не са в резултат единствено на производството, заради което се води настоящото дело. Претенцията на ищеца не позволява да се разграничи конкретния принос на всяко от производствата за изживените негативни емоции. Моли съда да отмени решението в тази част, като постанови ново, с което да отхвърли претенцията като изцяло неоснователна. В условията на евентуалност, ако се приеме, че искът е основателен, респ. обжалваното решение в тази му част за правилно, да се намали размера на присъденото обезщетение.

Претендира разноски.

В срока за подаване на отговор на въззивна жалба по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор от ищеца.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Отговорът на въззивната жалба е подадена в срока по чл.263, ал.1 ГПК, допустим е, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.1 и т. 3 ЗОДОВ вр. чл. 45 ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Д. Я. Д., ЕГН ********** против Прокуратурата на Република България.

Ищецът твърди, че на 01.12.2008 година е бил арестуван и срещу него е било повдигнато обвинение за извършен грабеж в съучастие с други лица и е бил привлечен като 2 обвиняем по ДП № 550/2008 г. по описа на 09 РУП-СДВР. Твърди се, че на 3.12.2008 г. му е била взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“, като е бил задържан 8.12.2009 г., когато мярка за неотклонение е била изменена в „Парична гаранция“ в размер на 1000/хиляда/лв.

Твърди се, че с постановление на прокурор при СГП от 27.02.2009 г. ДП № 550/08 г. е било обединено в едно с още три други досъдебни производства - ДП № 409107 г. на 09 РУП - СДВР, ДП № 1601/08 г. на 05 РУП - СДВР и ДП № 2352/05 г. на 05 - СДВР и е било разпоредено делото да се води като ДП № 550/08 г. по описа на СДВР, пр.пр. вх. № 10977/08 г. по описа на СГП. Твърди се, че на 14.7.2009 г. към това дело е било присъединено и ДП № 1039/08 г. на 02 РУП-СДВР.

Ищецът твърди, че по обединеното досъдебно производство му е било повдигнато прецизирано обвинение и е бил привлечен като обвиняем за извършени в съучастие като извършител с още четири лица на три грабежа, единият от които въоръжен, квалифицирани като престъпления по чл.199, ал.2, т.3, вр. ал.1, т.2 предл.2, алт. 1 и 2 и т.4, вр.чл. чл.198, ал.1, вр.чл.26, ал. ал.1 от НК, две кражби, едната по чл. 195, ал.1, т.4, пр.2, т.5, пр.2, вр.чл.

194, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК, а другата по чл.195, ал.1 т.З пр.2, т.4, пр.З и т.5 пр.2, вр.чл.

194, ал.1 от НК, и един палеж по чл.330, ал.3, вр.ал.1, предл.9, вр.чл.20, ал.2 от НК.

Сочи се в исковата молба, че през м. юли 2012 г. мярката за неотклонение „Парична гаранция“ е била отменена с постановление на прокурор от СГП. Твърди се, че с постановление от 16.10.2014 г. на прокурор от СГП наказателното производство по ДП № 550/08 г. по описа на СДВР, пр.пр. вх. № 10977/08 г. на СГП по отношение на ищеца и останалите обвиняеми, поради недоказаност, е било изцяло прекратено и спряно до издирване на извършителите на отделните престъпления. Твърди се, че постановлението за прекратяване е влязло в сила на 25.10.2014 г..

Ищецът твърди, че в резултат на действията на С. градска прокуратура, е бил неправилно обвинен в престъпления, които не е извършил и са били засегнати и съществено нарушени неговите граждански права и интереси и е претърпял значителни неимуществени вреди.

Описва се, че в продължение на повече от година е бил незаконно задържан в следствения арест. Сочи се, че по време на задържането му жената, с която живеел на съпружески начала и от съвместното съжителство, с която има две деца е била поставена в тежко положение. Описва се, че по време на задържането ищецът не е могъл да изживее радостта от бащинството.

Твърди се, че по същото време, в жилището, което обитавал, живеела и сестра му, която била незряща, трудно подвижна, страдала от терминална хронична бъбречна недостатъчност и три пъти седмично провеждала хемодиализа. Сочи се, че със задържането на ищеца било затруднено цялото семейство.

При горното се иска от съда да постанови решение, с което да осъди Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата от 20 000 /двадесет хиляди / лева, 3 представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконните обвинения и задържането ми под стража, ведно със законната лихва, считано от 16.10.2014 г.

- момента на издаване на постановлението за прекратяване на наказателното производство по отношение на него, до окончателното изплащане на лихвата и сторените по делото разноски.

Ответникът оспорва исковата претенция. С отговора на исковата молба се заявява възражение за погасяване на правото на иск по давност, като се твърди, че давностния срок е изтекъл от датата на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство от 16.10.2014 г. преди депозиране на исковата молба - на 17.10.2019г.

Твърди се, че исковата претенция е неоснователна, поради недоказаност на твърдяните неимуществени вреди. Твърди се, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между претендираните морални вреди и предявените обвинения за престъпления от общ характер, както и техния размер.

Твърди се, че в сочения от ищеца период срещу него са водени и и други наказателни производства за престъпления от общ характер и ищецът е пребивал в местата за лишаване от свобода във връзка с други водени срещу него наказателни производства. Твърди се, че ищецът е осъждан и неоснователно твърди страх от осъждане.

Иска се от ответника, съдът да изключи от обема на претендираните вреди в настоящото производство - вредите, търпени съгласно твърденията в исковата молба от семейството на ищеца поради строго личния им характер и невъзможността да се претендират от трети лица.

С отговора на исковата молба е оспорен при условията на евентуалност размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди като прекомерно завишен, несъответстващ на твърдените вреди и на икономическия стандарт в България, несъобразен с изискванията за справедливост, която по аргумент на чл. 52 от ЗЗД е основен критерий за определяне размера на претендираното обезщетение, както и на съдебната практика по аналогични случаи. Прави се възражение отново при евентуалност – ако съдът не уважи възражението по чл. 110 от ЗЗД и не отхвърли предявения иск на това основание, на основание чл. 111, ал. 1, б. „в” от ЗЗД - възражение за изтекла тригодишна давност на акцесорния иск за лихви за миналия до предявяване на исковата молба период от 3 години, т. е. за периода от 16.10.2014г. до 17.10.2016 г.

Ответникът иска съдът да отхвърли предявеният иск като неоснователен, или да присъдите обезщетение в размер, значително по-нисък от претендирания.

Предявен е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Отговорността на Прокуратурата на Република България се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна система) е пасивно 4 материално легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно, основателността на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното не съставлява престъпление; да е претърпял посочените в исковата молба неимуществени и имуществени вреди и между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка.

Посочените елементи от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал. 1, изр. 1-во от ГПК.

Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители.