Решение № 6821 от 08.10.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е

№ гр. София, 08.10.2019 г.

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕПА ТОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 14993 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по реда на Част втора,

Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба от З. „Б.И.“ АД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител - адв. М.Г.от САК, срещу съдебно решение № 39744 от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 2185/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 79 състав, в частта, в която е уважен предявения от Г.П.Д. срещу З. „Б.И.“ АД иск, с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата от 9 000 лв. (като част от сумата от 30 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от травматични увреждания на здравето и преживян стрес от настъпило на 23.01.2015 г. застрахователно събитие - ПТП, ведно със законната лихва от датата на ПТП - 23.01.2015 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението.

Твърди се, че ищецът не е доказал елементите от състава на непозволеното увреждане. Възразява се, че присъденият размер на обезщетението е завишен и не отговаря на критерия на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Искането към съда е да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърлят изцяло исковата претенция. При условията на евентуалност иска намаляване размера на обезщетението. Претендира разноски. С жалбата не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.

263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Г.П.Д., чрез надлежно упълномощен процесуален представител - адв. С.С. от САК, в който моли за оставяне без уважение на подадената жалба и потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

Не сочат нови доказателства.

Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

Софийският градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и е допустима.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е допустимо в обжалваната част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на иска, а съдът се е произнесъл именно по иска с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Предявен е за разглеждане осъдителен паричен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г. и отм. с ДВ бр.

102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.).

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от препращането и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Ищцата основава претенцията си на твърдение, че в резултат на настъпилото на 23.01.2015г. около 08:20 часа ПТП, на главен път I-3, с посока на движение към гр. Русе, по вина на водача Е.Т.Б.Х., управляващ л. а. „Мицубиши“, модел „Л 200“, с рег. *******, е получила увреждания, тъй като е била пътник в л. а. „Опел“, модел „Вектра“, с рег. № *******, управляван от С.П.П.. Поддържа, че към датата на ПТП застраховател по гражданска отговорност на делинквента е ответникът З.

„Б.И.“ АД, а ПТП-то е настъпило поради виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, който в района на км 75+007 до с.

Гривица, предприема маневра изпреварване на неизвестен автомобил, като за целта навлиза в лентата за насрещно движение и се удря челно в насрещно движещия се л. а. „Опел“, модел „Вектра“, с рег. № *******.

Вследствие на произшествието ищцата претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания от причинените ѝ телесни увреждания – контузия в областта на гърба, травматично скъсване на връзките на китката и дланта, дисторзио артикулацио метакарпофалангеа едно декстра, руптура парциалис лигаментум колатерале улнаре, стрес и страх, които продължава да търпи и понастоящем. Твърди, че с влязло в сила съдебно решение № 144935/16.06.2017 г. по гр. дело № 15003/2016 г. по описа на СРС, 87 състав, претенцията на ищцата е счетена за основателна до размера от 3 000 лв., (като частична от 30 000 лв.), поради което счита, че всички правопораждащи съдебно предявеното вземане юридически факти следва да са се считат за установени по делото.

Ответникът З. „Б.И.“ АД, в срока за отговор на исковата молба, оспорва предявения иск по основание и размер.

Оспорва вината на застрахование при него водач, както и размера на претендираното обезщетение, за който поддържа, че не съответства на претърпените болки и страдания. Прави възражение за съпричиняване.

Предявеният иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е частично основателен.

Според чл. 226, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от КЗ (отм.) при застраховка „Гражданска отговорност” увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя, който може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования, с изключение на възраженията по чл. 207, ал. 3 и 4 и чл. 224, ал. 1 от КЗ (отм.).

За да възникне субективното право по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е необходимо кумулативното осъществяване на елементите от сложен фактически състав, включващ: 1) валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и застрахователя и 2) деликт с всичките кумулативно дадени елементи от неговия фактически състав: деяние (действие или бездействие), вреда, противоправност на деянието, причинна връзка между деянието и вредата и вина на причинителя.

Съдът приема за установено, че към момента на процесното ПТП между ответното застрахователно дружество и делинквента Е.Т.Б.Х. е налице валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, т.е. към датата на процесния деликт от 23.01.2015г. съществува валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника, поради което последният дължи на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. с чл. 45 от ЗЗД репариране на действително причинените вреди - пряка и непосредствена последица от настъпилото ПТП от 23.01.2015г. Последното следва от влязлото в сила на 19.07.2017г. съдебно решение № 144935/16.06.2017 г., по гр. дело № 15003/2016 г. по описа на СРС, 87 състав, представено пред първата инстанция, с което ответникът З. „Б.И.“ АД е осъден да заплати на ищцата Д. сумата от 3 000 лв. (като част от сумата от 30 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на същото ПТП, реализирано на 23.01.2015 г. на път ПП-3 в района на км. 75 + 007, изразяващи се в претърпени болки и страдания, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 23.01.2015 г. до окончателното плащане (лист 39-40 от делото на СРС). В случая намира приложение нормата на чл. 297 от ГПК и настоящият съдебен състав е длъжен да приеме за установени всички юридически факти, включени във фактическия състав на вземането по делото, като спорният между страните въпрос е на каква сума съответства обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди, вследствие на ПТП от 23.01.2015 г. В този смисъл следва да се приеме за неоснователно възражението на въззивника, че не са доказани елементите от състава на непозволеното увреждане.

По размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът приема следното:

Претърпените от ищцата Г.П.Д. неимуществени вреди от процесния деликт се изразяват в изживените болки и страдания от получените травматични увреждания от настъпилото ПТП. При определяне размера, в съответствие с правилото на чл. 52 от ЗЗД и Постановление № 4 от

23.12.1968 г. на Пленума на ВС, съдът съобрази силата, продължителността и интензивността на болките и страданията; възрастта на ищеца – 19 г., при която възраст е била работоспособна, но без данни да е трудово активна, а след инцидента е имала оплаквания за болки в гърба и ръката, тъй като е имала разкъсани връзки и е била обездвижена с лонгета. Съдът съобрази, че ищцата, макар и да не е била хоспитализирана лечението й е продължило в домашни условия в продължение на около месец, в рамките на който се е налагало да й бъде оказвана помощ за задоволяване на ежедневните ѝ нужди. През този период тя е имала и нарушения в съня, както и страх от пътуване в автомобил (видно от показанията на св. С.П.– лист 47 от делото на СРС).

От приетото в първоинстанционното производство заключение на СМЕ се установява, че в резултат на ПТП от 23.01.2015г. на ищцата били установени следните травматични увреждания: контузия на ребра – гръден кош, навяхване на ставата между първа дланна кост и първа фаланга на палеца на дясната ръка с частично разкъсване на странична сухожилна връзка в областта на китката откъм лакетната кост, като е възможно последните да са предизвикани от въздействието на твърди тъпи предмети като пасажер в автомобил при настъпване на ПТП. Установява се също, че на пострадалата е предписано обезболяващо лечение с Нимезил – НСПВС, като обичайно при такъв тип наранявания лечебният процес протича около 3-4 седмици, а пълното функционално възстановяване около 4-5 седмици, като за мекотъканните травми на гръдния кош този период е около две седмици. Анализирайки вида, характера и мястото на травмите вещото лице дава заключение, че след причиняването им те са предизивикали интензивни болки, налагащи медикаментозно обезболяване, като в следващите дни постепенно интензитетът на болките е намалявал до пълното им отшумяване.

Съдът взе предвид и настъпилото възстановяване и благоприятната прогноза относно здравословното състояние на ищцата във връзка с преживяната злополука. При определяне на обезщетението съдът съобразява и икономическите условия в държавата в периода на настъпване на вредите – м. 01. 2015 г., чийто обективен белег са и определените от закона лимити на отговорност на застрахователя. Като се вземат предвид всички тези обстоятелства, съдът приема, че справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди би била сумата от 9000 лева. който размер представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД за репариране на неимуществените вреди на ищцата от ПТП. С оглед изложеното, настоящият въззивен състав намира, че изискването за справедливо обезщетяване на ищцата за неимуществените вреди, при установените релевантни обстоятелства ще бъде постигнато с обезщетение в размер на 9000 лева. До тази сума искът следва да бъде уважен. По изложените съображения съдът приема за неоснователно и възражението на въззивника, че размерът на обезщетението е завишен и не отговаря на критерия на справедливост по чл. 52 от ЗЗД.