Определение № 477 от 27.08.2025, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 477 гр. Враца, 27.08.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Борис К. Динев

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно частно гражданско дело № 20251400500396 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.248, ал.3, вр. чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. Н. Т., подадена чрез пълномощника й адв.Б. Р., против Определение № 231/10.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 193/2024 г. по описа на Районен съд-Оряхово, с което е оставена без уважение молбата й за допълване и изменение на постановеното по същото дело Решение № 89/29.04.2025 г. в частта относно разноските.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно - постановено в противоречие с процесуалния закон и е необосновано.

Навеждат се доводи, че съгласно чл.236, ал.1, т.6 ГПК в съдържанието на съдебното решение задължително следва да бъде посочено в чия тежест се възлагат разноските, а съобразно практиката на ВКС мотивите не могат да заместят липсата на изричен диспозитив. Изтъква се, че с първоинстанционното решение се отхвърлят предявените установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД, но липсва диспозитив относно разноските, поради което същото е следвало да бъде допълнено с изрично произнасяне по този въпрос.

На следващо място в жалбата се посочва, че в молба вх.№ 1779/16.05.2025 г. са инкорпорирани две искания – за допълване на съдебния акт в диспозитивната му част на основание чл.250 ГПК и за изменение на мотивите в частта относно разноските на основание чл.248 ГПК, но в нарушение на чл.250, ал.3 ГПК районният съд не е постановил допълнително решение, а се е произнесъл единствено с обжалваното определение, което само по себе си е недопустимо. Освен това се сочи, че е допуснато и нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като изобщо не са коментирани доводите и възраженията на ответника.

В жалбата се развиват и съображения за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че предвид разпоредбата на чл.78, ал.3 ГПК 1 и отхвърлянето на предявените искове единствено обоснованият извод е, че следва да бъдат присъдени разноски в полза на ответницата В. Т.. Посочва се, че са представени договор за правна защита и съдействие и списък на разноските, от които е видно, че са направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв., равняващо се на минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г., поради което направеното от ищеца възражение за прекомерност е неоснователно. Изразява се несъгласие с извода на районния съд, че право на разноски има ищецът, като се сочи, че същият е в грубо противоречие с разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК. Излагат се допълнителни съображения, че мотивите на районния съд, че ответницата е дала повод за завеждане на делото, не са съобразени с факта, че същата няма настоящ адрес и месторабота на територията на РБ, а има местоживеене и работа в ОАЕ и плащането е извършено от трето лице-наемател. Посочва се, че не е обсъдена основната защитна теза на ответната страна, че цялостното процесуално поведение на ищеца представлява злоупотреба с процесуални права и издадената заповед за изпълнение срещу лице с трайно установено местоживеене и месторабота в чужбина е недопустима съгласно чл.411, ал.2, т.5 ГПК, поради което предявеният иск е следвало да бъде отхвърлен на това основание, а не поради извършеното плащане от трето лице. При същите съображения се иска прилагане разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение, изменяне на мотивите на първоинстанционния съд в частта относно разноските, отхвърляне претенцията на ищеца за присъждане на разноски за заповедното и исковото производство, обезсилване на заповедта за изпълнение и присъждане разноски на ответницата.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна "Топлофикация София" ЕАД.

Частната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Производството пред РС-Оряхово е образувано по искова молба на "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК ***, подадена чрез юрисконсулт Ф. И., с която срещу В. Н. Т., ЕГН **********, са предявени установителни искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79 и чл.86 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 690.97 лв., представляваща главница за консумирана и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в ***, за периода от 01.03.2020г. до 31.04.2022г.; сумата от 128,15 лева - мораторна лихва върху главницата за периода от 16.05.2020г. до 07.04.2023г.; сумата от 3,60 лв. дялово разпределение, за периода от м.06.2020г. до м.09.2021г.; сумата от 0,83 лв. - лихва, за периода от 15.08.2020г. до 07.04.2023г., ведно със законна лихва върху главницата от 21.04.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 386/21.11.2023 г. по ч.гр.д.№646/2023 г. на Р С-Оряхово.

Въз основа на тази искова молба е образувано гр.д.№ 193/2024 г. по описа на РС-Оряхово, което е финализирано с Решение № 89/29.04.2025 г., с което предявените искове са отхвърлени изцяло. В мотивите на съдебния акт е посочено, че в хода на исковото производство е извършено плащане от 2 ответницата в полза на ищцовото дружество на претендираните от него суми, поради което исковете се отхвърлят. Посочено е също, че тъй като ответницата е дала повод за завеждане на делото, право на разноски има ищцовото дружество „Топлофикация София” ЕАД. Изложени са и мотиви, че ищцовото дружество има право на сумата в общ размер на 600 лв., представляваща направени съдебни разноски в заповедното производство и исковото производство. Районният съд е приел, че тъй като ищцовото дружество е признало факта, че ответницата му е заплатила сумата в размер на 1569,10 лв., то тази сума покрива освен вземането по предявените искове в общ размер на 823,55 лв., така и направените от „Топлофикация София” ЕАД в заповедното производство и исковото производство разноски в общ размер на 600 лв., поради което такива не следва да му бъдат присъждани. Ето защо с решението районният съд не е постановил изричен диспозитив за претендираните от ищеца разноски.

По делото е постъпила молба вх. № 1779/16.05.2025г. от ответницата В.

Н. Т., подадена чрез пълномощника й адв. Б. К. Р., с която е поискано допълване на основание чл.250 ГПК на постановеното от съда решение чрез присъждане в полза на ответницата на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. и изменение мотивите на същото в частта, в която е прието, че ищецът има право на разноски.

Депозиран е отговор вх. №2057 от 09.06.2025г. от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, чрез юрисконсулт Е. Д., в който се излагат доводи за неоснователност на подадената молба за изменение на решението в частта за разноските, тъй като ответницата е дала повод за завеждане на делото.

Районният съд на основание чл.248 ГПК е постановил обжалваното Определение № 231/10.06.2025 г., с което е оставил без уважение молбата на адв.Б. Р. за изменение на Решение 89/29.04.2025 г. в частта относно разноските, приемайки същата за неоснователна.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

І. Относно допустимостта на обжалваното опредление.

Както бе посочено, в частната жалба се навеждат доводи за допуснато от районния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на постановено решение по чл.250 ГПК, макар че е било поискано допълване на първоначално постановеното решение с произнасяне с изричен диспозитив в частта относно разноските, и постановяване единствено на определение по чл.248 ГПК, което само по себе си е недопустимо.

Настоящият съдебен състав намира, че както при подаването на молба вх.№ 1779/16.05.2025 г., така и в частната жалба, се допуска смесване на правилото на чл.248 ГПК, уреждащо изменението и допълването на съдебни актове в частта относно дължимите разноски в производството, и това на чл.250 ГПК, уреждащо отстраняването на непълнотите въобще. Непълен съдебен акт е този, в който липсва произнасяне от страна на съда по целия спорен предмет на делото. Спорният предмет се определя според твърденията и исканията на ищеца в исковата молба и насрещните твърдения на ответника.

Съпътстващите искания за разноски също са част от предмета на делото и когато съдът не се произнесъл по тях в диспозитива на акта, с които разрешава спора (или с който приключва производството по друг начин), съдебният акт е 3 непълен. Обаче за отстраняване на този порок е предвиден специален процесуален ред – по чл.248 ГПК, който касае изключително и само хипотезите, в които съдът е пропуснал да възложи разноските или ги е възложил неправилно. Правен принцип е, че специалният закон изключва приложението на общия, а доколкото правилото на чл.250 ГПК обхваща всички случаи на непроизнасяне на цялото искане, това е общото правило.

Специалното правило е това по чл.248 ГПК – то касае само хипотезата на непроизнасяне по искането за разноски. Следователно когато до съда се отправи искане да допълни акта си с произнасяне по въпроса за разноските, приложимият ред е по чл.248 ГПК, а не по чл.250 от същия кодекс. Обратното би означавало, че молителите в производството за допълване могат да избират сами по кой от различните процесуални способи могат да релевират исканията си, което е правнологически невъзможно. В този смисъл – вж Определение № 278 от 03.05.2020 г. на ВКС по ч.гр.д.№ 260/2010 г., ІV г.о., ГК.

При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че постановеният съдебен акт по реда на чл.248 ГПК е процесуално допустим и постановен в съответствие с процесуалните правила.

ІІ Относно правилността на обжалваното определение:

Нормите относно о тговорността за разноски по водене на делата са обективирани в чл.78 ГПК, като при най-обща преценка от тях е видно, че тази отговорност е разпределена в зависимост от изхода на конкретното дело.

При уважаване на иска ответникът дължи на ищеца направените от него разноски – ал.1, съответно - при отхвърляне на иска ищецът е този, който следва да заплати сторените от ответника разходи – ал.3. В случай на частично уважаване на иска, ответникът дължи съразмерно на уважената част разноски в полза на ищеца, а за отхвърлената част - ищецът следва да му заплати разноски съразмерно с отхвърлената част. Изключение от гореописания принцип е изричната разпоредба на чл.78, ал.2 ГПК, според която ако искът е уважен, но ответникът с поведението си не е дал повод за завеждането на делото и признае иска, то разноските се възлагат върху ищеца.

В чл.78, ал.4 ГПК е предвидено, че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото.

В конкретния случай, видно от мотивите на решението на районния съд, исковите претенции са отхвърлени изцяло по съображения, че задълженията на ответницата са били изцяло погасени в хода на съдебното дело.

Законът не урежда изрично как се разпределя отговорността за разноски между страните в процесната хипотеза - когато исковете са отхвърлени поради погасяване на дълга в хода на процеса. Този въпрос обаче е разрешен от съдебната практика - съгласно ТР № 119/1.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС, в духа на закона е присъждането на разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си. Същото становище се споделя и в актуалната съдебна практика на ВКС – напр. Определение № 511/29.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1499/2013 г. на ВКС, IV г.; Определение № 536 от 02.08.2019 г. по ч. т. д. № 1463/2019 г. на ВКС, ІІ търг.отд.; Определение № 50403 от 7.11.2022 г. по ч. гр. д. № 3021/2022 г., на ВКС, III г. о., ГК и мн.др.