Решение № 13 от 12.01.2022, Административен съд - Стара Загора

Р Е Ш Е Н И Е №13

12.01.2022 г., гр. Стара Загора

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Административен съд Стара Загора, трети касационен състав, в открито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА

2.

ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА при секретаря Пенка Маринова и в присъствието на прокурора Нейка Тенева изслуша докладваното от съдията КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №622 по описа на съда за 2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по повод касационна жалба, подадена от полицейски орган при Второ РУ на МВР Стара Загора, чрез пълномощник юрк. А. против Решение № 45/25.08.2021г., постановено по дело № 20215540200254/2021г., по описа на РС Чирпан, с което е отменена Заповед за задържане на лице №237/23.05.2021г., издадена по отношение на М.М.С..

Касаторът оспорва довода на РС, че заповедта не била мотивирана от фактическа страна, като несъобразен с трайната съдебна практика, като се цитират номера на решения, постановени от административните съдилища. Мотивите към заповедта се съдържали в докладна записка от 24.05.2021г. и те били релевантните за нейното издаване.

На второ място се мотивира довод за допуснато съществено процесуално нарушение от РС, който приел, че по делото не се представял документ от значение за спора, който действително касаторът сметнал, че не било необходимо да представя, но това негово бездействие не било констатирано от съда, а съгласно принципа за служебното начало, той следвало да даде указания или да го изиска да бъде представен. Така Съдът се бил произнесъл при непълнота на доказателствата, довела до не изясняване на ралевантната фактическа обстановка. Прилагат се като доказателства допълнителни писмени такива.

На следващо място се оспорва и доводът на РС, че доколкото полицейските служители познавали задържаното лице, това било напълно необходимо то да било идентифицирано, защото в с.з. се установило, че въпросното лице не носело при проверката личните си документи, нещо повече, дори се представял под различни имена и по никакъв начин не съдействал за установяване на неговата самоличност. Необосновано и неправилно приемал РС, че категорична идентификация по см. на чл.70, ал.2 от ЗМВР на едно лице, може да става само по „познания“ на служители по отношение на проверявания, нито тези „евентуални предположения“ били сред начините за идентификация, посочени в чл.70, ал.2 от ЗМВР. Липсата на документи за самоличност, които да идентифицират по несъмнен начин едно лице, представлява самостоятелно основание за издаване на заповед за задържане по чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР, то несъмнено процесната такава била законосъобразна, като съответна на приложения материален закон. Данните по делото пред РС сочели, че нямало друг начин за установяване самоличността на М., поради което и изводът на съда, че самоличността на това лице била известна на полицейските служители и за това липсвало материално правно основание за неговото задържане за изцяло незаконосъобразен. Противоправно било твърдението, че едно лице, обявена за привеждане в затвора, можело да бъде идентифицирано само по предположения.

По тези съображения се иска отмяна на пъвроинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно, ведно с произтичащите от това последици.

По делото е подадена и частна жалба от М.М. против Определение №64/28.09.2021г., с което е оставена без уважение жалба на това лице против акт на съда, с който му е наложена глоба на осн. чл.89 от ГПК в размер на 50 лева. Частният касатор счита, че това определение било неправилно, тъй като наложената глоба не се вписвала в нито една от трите хипотези на чл.89 от ГПК, позволяващи налагане на глоба.

Касаторът, редовно призован не се явява и не се представлява.

Ответникът по касация – М.М.С., редовно призован в с.з. не се явява и не взема становище по касационната жалба.

Представителят на ОП дава заключение за основателност на касационната жалба и за отмяна на решението на РС, както и за неоснователност на частната касационна жалба.

Старозагорски административен съд, трети касационен състав приема подадената касационната жалба за редовна от външна страна и за процесуално допустима, като подадена от страна в съдебния спор, за която решението е неблагоприятно, в срока по чл.211, ал.1 АПК. Допустима е и частната жалба, също като подадена в срок, от активно легитимирано лице и против акт, подлежащ на съдебен контрол.

По същество на касационната жалба, настоящият съдебен състав намира следното: за да отмени жалената Заповед за задържане на лице, РС Чирпан приел, че същата била издадена в предвидената писмена форма и притежавала визираните в ЗМВР задължителни реквизити по чл.74, ал.2, т.1, т.3-6 от закона, но била незаконосъобразна, тъй като не съдържала реквизита по т.2, защото описаното в нея фактическото основание за издаването й било непълно и не удовлетворявало изискванията на закона. Соченото правно основание било това по чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР, а фактически се обосновавало с факта „за установяване на самоличност“.

РС посочил, че визираното правно основание от органа препращало към чл.70 от ЗМВР, в ал.1 на която, законът установявал хипотезите, при проявлението на които полицейските органи можели да извършват проверка за установяване на лице, като това ставало по начините, посочели в ал.2 на чл.70. В случая обаче органът посочил единствено, че задържането на лицето се основавало от необходимостта да се установи неговата самоличност, но не били отразени причините, поради които се налагало това установяване, нито посочил защо самоличността не можела да се установи по някои от начините, визирани в ал.2. Според РС, това представлявало съществено нарушение на изискванията за форма и така ограничили възможността на жалбоподателя да разбере, защо се налагало неговото задържане. РС посочил, че нямало приложени други доказателства към преписката, които да сочели, че лицето се издирвало. Според РС, било видно от приложената докладна записка, че самоличността на задържаното лице била известна на органите на реда и така отново потвърдил извода си, че заповедта била издадена при допуснати съществени процесуални нарушения.

На второ място РС извел извод за постановяване на заповедта и в нарушение на приложения закон и неговата цел.

Конкретната мярка била наложена, тъй като полицейският орган претендирал невъзможност да установи самоличността на лицето по начините, посочени в чл.70 от закона. Начините за установяване на самоличност били три и с еднакъв интензитет, като изцяло в оперативната самостоятелност на органа било да преценява коя от тях да предприеме, но когато един от тези способи не можел да се предприеме, следвало да се пристъпи към използване на останалите. Касаело за ограничаване на конституционно признато право на гражданите на страната и в тежест на органа било да установи защо не можел да удостовери по някой от предвидените законови начини самоличността на лицето. Такива обаче не били ангажирани. В резултат на тези доводи, РС извел извода, че лицето било задържано, без да били изчерпани способите за установяване на самоличността му, сочени в чл.70, ал.2 от ЗМВР. Това от друга страна било обосновано и с извода, че лицето било задържано при липса на предпоставките за това, визирани в чл.74, ал.1, т.4 от ЗМВР, която се прилагала, ако самоличността не можела да се установи по начините, описани в чл.70, ал.2 от закона. В заключение РС приел и извод за допуснато нарушение на императива на чл.35 от АПК, което било винаги съществено такова.

Касационната инстанция намира проверяваното решение преди всичко за валидно и допустимо, но неправилно като краен резултат. Установява се по отношение на него проявление на визираното касационно основание по чл.209, т.3 от АПК.

Не се споделя изводът на РС, че издадената и процесна заповед за задържане /ЗЗ/ не отговаря на императивните изисквания на чл.74, ал.2 и в частност на т.2 от ЗМВР. Действително органът е длъжен да сочи конкретните факти от обективната действителност, които налагат издаване на акт по чл.72 от ЗМВР. Това е не само, за да се гарантира правото на защита на задържаното лице, а и за да може Съдът при извършваният от него контрол за законосъобразност на ЗЗ, да може пълно и категорично да се произнесе по този въпрос. В конкретният случай процесната ЗЗ се мотивира от фактическа страна със следните факти: „на 23.05.2021г. в парк М. М. К. - установяване на самоличността“. Тази конкретна обосновка действително в недостатъчна степен, както приема РС, служи за такава от фактическа страна, както и няма спор, че съгласно чл.70, ал.1, т.4 от ЗМВР полицейският орган има правото да задържа лице, ако не може да установи неговата самоличност, което задържане се обуславя и от други предпоставки, и това са тези, които установя нормата на чл.70, ал.1 от закона, т.е. само и единствено, ако има проявление на някоя от хипотези на чл.70, ал.1, т.1-5 и ако установяването на самоличността не може да стане чрез способите, установени в ал.2 на същия текст, ще е законово оправдано прилагане на тази тежка принудителна мярка по отношение на едно лице. Правилно обаче касаторът сочи, че мотовировката на едно властническо волеизявление може да се съдържа и в друг документ, различен от самия акт, ако той е част от преписката по съставянето на заповедта.

Макар в самата заповед да няма подробно обективиране на данни за наличие на някоя от хипотезите, установени в чл.70, ал.1, т.1-5 от ЗМВР, то по преписката е наличен и приет от съда като писмено доказателство документът „докладна записка рег. № 02124/24.05.2021г., изготвена от ст. пол. С.Р.“, който е и ответният орган издал процесната ЗЗ. Този документ е бил съставен във връзка с жалената заповед и той съдържа /обективира в себе си/ факти, които сочат на проявлението на една от хипотезите на чл.70, ал.1 от ЗМВР, а именно тази по т.

5 - по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени в закон. Именно от този документ се установява, че действието по установяване самоличността на задържаното лице е в резултат на искане на друг държавен орган, ГД“НП“, което действие е във връзка с разпореждане на съдебен орган на осн. чл.270 от НПК. Основателно се сочи в касационната жалба, че РС допуска процесуален пропуск, като не изисква и не събира допълнителни данни за факти, които се съдържат в това доказателство, напр. не е изискана въпросната телеграма на ГД“НП“, нито е дадено указание на ответника, че не сочи доказателства за него. С приложените към касационната жалба писмени доказателства, които са допустими в това производство, се оборват изводите на РС, че не се мотивира конкретна хипотеза по чл.70, ал.1 от ЗМВР, която да налага задържане на М.С. на осн. чл.70 от ЗМВР. Ето защо този процесуален пропуск на РС се явява допуснато от него съществено процесуално нарушение, което обуславя и извод за неправилност на неговия краен правен извод. От друга страна в следствие на този процесуален пропуск на РС, както и не отчитането на данните в документа „докладна записка“, в който обективно се съдържат такива за релевантните за спора факти, правят необосновани изводите му, че има допуснато съществено процесуално нарушение на изискването за съдържание на ЗЗ, както и, че е налице неправилно прилагане на закона, тъй като правното основание не отговаря на фактическото такова.

Касационната инстанция приема и, че не е налице неспазване на начините за установяване на самоличността по чл.70, ал.2 от ЗМВР, защото проверката на лицето С. става на открито място /парк М. М. К./, като С. не носи в себе си никакви документи за самоличност, въпреки задължението за това, нито там са били други лица, които да познават това лице и да могат да удостоверяват неговата самоличност, а „предположенията“ на полицейските служители, че проверяваното лице е именно С., не се обхващат от третата хипотеза, тъй като не съставляват начин, годен да удостовери този факт по достоверен начин. Т.е. нито един от трите начина не са били налице, за да може на посоченото обществено място да се удостовери по достоверен и законов начин самоличността на жалбоподателя.