Решение № 3862 от 08.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3862 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело № 20251100508965 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 9306 от 21.05.2025г., постановено по гр. дело № 68345/2024г. по описа на СРС, 53-ти състав са осъдени на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закон за задълженията и договорите „А1 България“ ЕАД да заплатят на „Минолби“ ЕООД сумата от 1,81 лева с вкл. ДДС или 1,51 лева без ДДС, представляваща получена от ответника без основание сума - сбор от платените без основание такси по Договор № 503554975 за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги чрез мобилен телефонен номер **** и **********, едностранно начислена от ответника по фактура с № 0442402876 от 10.01.2022г. С решението са осъдени „А 1 България“ ЕАД да заплатят по сметка на Софийския районен съд държавна такса в размер на 50 лева.

С определение № 28498 от 02.07.2025г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е допълнено решението като „А 1 България“ ЕАД са осъдени да заплатят на „Минолби“ ЕООД сумата от 150 лева, разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Определението като необжалвано е влязло в сила.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „А 1 България“ ЕАД. В жалбата са изложени съображения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано. Поддържат, че с отговора на исковата молба изрично било оспорено, че ищецът бил заплатил цената на процесната фактура, вкл. и претендираната сума. Считат, че за да бъде основателен искът по чл. 55 ЗЗД, то ищецът 1 следвало да докаже, че неговият патримониум бил обеднял за сметка на ответника. Сочат, че по делото не било доказано намаляване на ищцовото имущество. Поддържат, че в случая не било налице намаляване на имуществото на ищеца независимо, че било платено негово задължение. Предвид което дори да имало обогатяване на имуществото на „А 1 България“ ЕАД, то това обогатяване не било за сметка на имуществото на „Минолби“ ЕООД. Сочат, че уважаването на претенцията водело до обогатяване на имуществото на ищеца с нещо, което не било излязло от него. Това се доказвало, както от декларираните в Търговския регистър данни, според които „Минолби“ ЕООД не обявявал финансови отчети, считано от 2020г., когато била подадена декларация по чл. 38, ал. 9, т. 2 от ЗСч, с която управителят В.Т. бил декларирал, че дружеството не осъществявало дейност по смисъла на Закона за счетоводството, така и от представеното по делото удостоверение от НАП за деклариране на данни. От тези факти било видно, че ищцовото дружество не било правило разходи след 2020г., вкл. и за заплащането на процесната фактура и че нямало служители, които биха могли да платят с фирмени пари така посоченото задължение на дружеството за негова сметка. Искането към съда е да отмени решението и да отхвърли предявения иск.

Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Минолби“ ЕООД, с който се оспорва същата. Изложени са съображения, че задължено лице по процесната фактура е именно дружеството-ищец. Сочат, че по други дела между същите страни въззивникът бил твърдял, че по надчислени и платени, но частично сторнирани фактури с кредитни известия, било извършвано прихващане спрямо „Минолби“ ЕООД на сумите, подлежащи на възстановяване на „Минолби“ ЕООД, които действия обективирали извънсъдебно признание, че сумите били платени от „Минолби“ ЕООД щом с тях операторът бил извършил прихващане. Твърдят, че плащането на фактурите било прието от страна на мобилния оператор без възражение. Поддържат, че обжалваното решение било съобразено със съдебната практика относно плащането, извършено от трето лице. Изложени са съображения, че дори плащането да било извършено от трето за спора лице, то същото несъмнено било осчетоводено за погасяване на задълженията на „Минолби“ ЕООД към въззивника. Искането към съда е да потвърди решението. Претендират разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. По изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото приема следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание парична сума.

2

В конкретния случай не е спорно между страните наличието на договорни отношения между „А 1 България“ ЕАД в качеството му на мобилен оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му на клиент относно електронно-съобщителни услуги, предмет на договор № 503554975, към който е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилен номер **** и за мобилен номер **********. Безспорно е и обстоятелството, че ответното дружество е издало фактура № 0442402876 на 10.01.2022г. за гореописаните мобилни номера, както и че същата е била заплатена. Не е спорно и че ответникът е издал кредитно известие за процесната фактура на стойност -1,51 лева без ДДС /в този смисъл е и становището от 03.12.2025г., в което „А 1 България“ ЕАД са посочили, че по делото не е спорно, че е издадено кредитно известие към процесната фактура, както и че с него е намалена стойността на същата с посочената от ищеца сума/.

На етапа на въззивното производство не е спорно и обстоятелството, че размерът на начислените такси не съответства на уговореното между страните.

Основното спорно по делото обстоятелство е въпросът дали процесната сума е платена от ищеца или от трето за спора лице в качеството му на ползвател на услугата.

Ответникът е оспорил активната материална легитимация на ищцовото дружество като кредитор по спорното вземане с възражения, че „Минолби“ ЕООД не е дал претендираната като подлежаща на връщане парична престация, поради което не е налице обедняване на неговия патримониум. По делото не е подаден отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, но в първото по делото съдебно заседание ответникът е оспорил плащането на процесната фактура да изхожда от ищеца.

За да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, то следва да се докаже от ищеца - даването на престация, а от ответника - основанието, на което същият да я задържи. Ако основанието съществува/осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката/, искът е неоснователен.

В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал.

1 ЗЗД, а именно начална липса на основание - тогава когато изобщо липсва още към момента на „даването“ облигационна или друг вид правно-релевантна връзка между субектите /нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание/. В този случай ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи. По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на „получаване без основание“ обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при 3 предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД се поражда, както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните, т.е. основателността на иска е обусловена от установяване на имуществено разместване между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника. Правилно въззивникът излага, че „даването“ в хипотезата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД винаги съставлява фактическо действие. Несъмнено, в контекста на приложимата норма използваният от законодателя израз „даване“ е прецизиран именно с оглед разликата му с „престирането“ като действие с правно значение, винаги свързано с наличието на едно облигационно правоотношение. По смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, недопускаща преминаването на имуществени блага от едно лице в имуществото на друго лице без правно основание, под „даване“ се разбира онова фактическо действие, с което ищецът се е лишил /обеднил/ от едно свое имуществено благо, предоставяйки го на насрещната страна.

Спорният въпрос в случая следва да се разреши именно с оглед целта на нормата – недопускане на разместване на имуществени ценности между отделни лица без основание.

Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника. В конкретния случай по делото е установено, че процесната сума е платена в полза на ответното дружество, както и че плащането е с погасителен ефект спрямо задължението на ищеца като страна по договорното правоотношение.

Релевираното от въззивника възражение за липса на активна материално-правна легитимация за ищeца да претендира връщане на платената без основание сума, поради обстоятелството, че същата е била дадена от трето лице, е неоснователно по следните съображения:

На първо място следва да се посочи, че фактът на плащане от трето лице е недоказан.

Не е установено трето лице да е платило сумата и то за своя сметка, като доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство е на ответното дружество.

Дори и да се приеме, че такова е било действително осъществено, то изводите за неоснователност на правоизключващото възражение няма да се променят. Когато договорът не е сключен с оглед личността на длъжника винаги съществува възможност трето лице да изпълни вместо длъжника, като разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД е необходимо то да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането, за да погаси задължението /в 4 този смисъл е решение № 197/2012г. по т.д. № 1043/2010г. по описа на ВКС, II ТО/.

Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има еднакъв погасителен ефект с този при изпълнение от длъжника. За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има интерес от изпълнението на чуждия дълг. ЗЗД не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява. В зависимост от това защо третото лице изпълнява вместо длъжника, има ли интерес от това и какви са вътрешните отношения между третото изпълняващо лице и длъжника, третото лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор или получава право на регрес, или просто изпълнява и погасява вместо длъжника неговото задължение. В случай, че третото лице е платило чужд дълг без наличие на правен интерес, то същото има право да претендира платеното от длъжника по реда на чл. 59 от ЗЗД. Изложеното има значение само за уреждане отношенията между изпълнилото трето лице и длъжника, но няма отношение към погасяването на задължението към кредитора. В този смисъл е и решение № 400 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1756/2014г. на ВКС, IV ГО, в което е прието, че изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил, освен ако кредиторът има интерес от личното изпълнение на длъжника. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника /съгласно чл.