Решение № 4395 от 07.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4395 гр. София, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело № 20251110146952 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „Оувърсийз Фреш Лоджистик“ ЕООД срещу ответника Й. К. И. , с която, по реда на чл. 422 ГПК е предявен за разглеждане установителен иск с правно основание чл.

210, ал. 5 КТ вр. чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 203, ал. 1 КТ, с искане съдът да признае за установено, че ищецът има вземане спрямо ответника за сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 339/22.07.2025 г. по ч.гр.д. № 479/2025 г. по описа на РС – Котел, а именно: 1651.98 евро /3 231 лв/, представляваща обезщетение за вреди, причинени от работника на работодателя по небрежност при изпълнение на трудовите му задължения, свързани с осъществяването на Заявка за транспорт № 1/02.05.2025 г. за товарене и превоз от Нидерландия до България на 26 бр. палета със стока, за които вреди работодателят е издал Заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност № 1/20.05.2025 г., ведно със законната лихва от 22.07.2025 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/ до окончателното плащане на вземането.

Ищецът „Оувърсийз Фреш Лоджистик“ ЕООД твърди, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 00015/04.03.2025 г., по силата на който ответникът е заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил“, код по НКПД 83322009“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1077 лева.

Сочи, че съгласно длъжностната характеристика на работника, основните му задължения са свързани със своевременното превозване на натоварените стоки по посоченото направление, както и полагане на 1 необходимите грижи за нормалното функциониране на моторното превозно средство, което му е предадено за осъществяване на трудовата му дейност.

Излага доводи, че съгласно Заявка за транспорт № 1/02.05.2025 г. ответникът е следвало да натовари в периода 06.05.2025 г. – 07.05.2025 г. от няколко адреса в Нидерландия общо 26 бр. палети със стока и да ги превози до гр. София, Република България в срок до 10.05.2025 г..

Твърди, че вместо да изпълни нарежданията на работодателя, ответникът натоварил, респективно – превозил, само 13 броя палети със стока.

В резултат на това ищецът излага, че е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в заплащането на неустойка в размер на 2 000 евро (с левова равностойност в размер на 3 911,66 лева) на възложителя по Заявката за транспорт № 1/02.05.2025 г. – „Оувърсийз фрут трейдинг“ ЕООД.

Сочи, че за настъпилата имуществена вреда е съставен Констативен протокол за причинени имуществени вреди № 1/19.05.2025 г., въз основа на който, на основание чл. 207, ал. 1 КТ вр. 210 КТ е издадена Заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност № 1/20.05.2025 г. на работника в трикратния размер на получаваното от него трудово възнаграждение. Сочи, че заповедта е връчена на ответника на 20.05.2025 г., но последният отказал да я подпише.

В исковата молба се твърди, че след връчване на заповедта, но преди влизането и в сила, трудовото правоотношение с ответника било прекратено с връчването на Заповед за налагане на дисциплинарно наказание № 1/27.05.2025 г., което обусловило невъзможността работодателя – ищец да удържи размера на вредите от трудовото възнаграждение на ответника.

Сочи, че горното обстоятелство мотивирало ищеца да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено от РС-Котел и в негова полза била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 3231 лева. Поради подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу заповедта и дадени от заповедния съд указания, предявява настоящия иск с искане съдът да установи вземанията на ищеца спрямо ответника, така както са посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.

Моли за уважаване на предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът Й. К. И. е депозирал отговор, с който оспорва иска като неоснователен.

Признава, че в периода на действие на трудовото му правоотношение с ответника /прекратено на 27.05.2025 г./ е получил възлагане за товарене и доставка на сочените от ищеца 26 броя палети от няколко адреса в Нидерландия.

Сочи обаче, че своевременно /на 06.05.2025 г./ се е явил в Нидерландия с управлявания от него камион с рег. № *** и хладилно полуремарке с рег. № *** в готовност да натовари всички палети, както и да ги достави в България в указания в заявката срок – 10.05.2025 г.

Твърди, че въпреки, че изчакал в Нидерландия до 07.05.2025 г., 2 работодателят му не заплатил своевременно всички товари на контрагентите си в Нидерландия, поради което той успял да натовари, респективно – превози, само 13 от палетата, от първия посочен в заявката за транспорт адрес.

Сочи, че за невъзможостта да натовари всички палета, поради липса на плащане, е уведомил И.Т. – служител на спедитора.

Сочи, че изцяло е изпълнил законовите изисквания, Регламентите и Директивите на ЕС, които уреждат осъществяването на международния транспорт на стоки в ЕС, със спазване на регламентираните почивки за шофьорите.

Излага доводи, че ищецът регулярно не заплаща задълженията си към складовете, от които трябва да се натоварят стоките, именно какъвто бил и настоящият случай, обусловил товаренето само на 13 бр. палети със стока.

Без да оспорва реалното заплащане от страна на ищеца на неустойка по сметка на контрагента му – възложител на доставката, оспорва наличието на настъпили в сферата на работодателя имуществени вреди, с твърдението, че двете фирми са свързани и имат един и същ управител.

С тези аргументи моли за решение при отхвърляне на исковата претенция.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът е сезиран с предявен по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с правно основание чл. 210, ал. 5 КТ, вр. чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ вр. чл. 203, ал.

1 КТ с искане за признаване за установено, че ищецът има вземане спрямо ответника за сумата от 3231 лева, представляваща обезщетение за нанесени от работника на работодателя имуществени вреди, за които е издадена заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност.

За преценка допустимостта и основателността на претенцията, съдът съобрази следното:

Имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от дисциплинарната, административно-наказателната и наказателната отговорност за същото деяние. Работникът или служителят отговаря имуществено за вредите, причинени на работодателя по небрежност /непредпазливост/ при или по повод изпълнението на трудовите си задължения съобразно правилата на КТ, като в случаите, когато се касае за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление, или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон.

Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и ал. 2 КТ - тя е ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на ръководителите - до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е отговорността на отчетниците - те отговарят 3 ограничено до размера на три месечни трудови възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси - в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ/.

Законодателят е предвидил специален ред за реализиране на имуществената отговорност на работника или служителя за случаите, когато се касае за ограничена имуществена отговорност /в която хипотеза попада и разглежданият спор/. В тези случаи, съгласно разпоредбата на чл. 210 КТ работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но не по-късно от една година от причиняването. Ако в едномесечен срок служителят не оспори основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума от трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК.

Самата заповед по чл. 210, ал. 1 КТ поставя началото извънсъдебно рекламационно производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност. По правното си естество същата е изявление за прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за обезщетение срещу вземането на работника за трудово възнаграждение. Чрез нея работодателят предявява претенцията си за обезщетение и упражнява едно субективно потестативно право – правото на прихващане. Правото да издаде такава заповед, респективно да направи волеизявление за прихващане, принадлежи на работодателя като субект на вземането.

Компенсаторното действие на заповедта обаче, не настъпва веднага с връчването й на работника/служителя, защото валидността на компенсацията предпоставя не само изискуемост, но и ликвидност, а последната не съществува, докато работникът не изрази становище по претенцията на работодателя. Законът предоставя на работника едномесечен срок да оспори основанието и размера на предявеното от работодателя вземане – това материалноправно възражение е негово субективно потестативно право.

Упражняването на това право на оспорване в рамките на рекламационното производство има преклудиращ ефект – правото на работодателя да извърши прихващане се погасява и той може да осъществи отговорността на работника или служителя само като предяви вземането си по съдебен ред. Пропускът на работника да оспори вземането на работодателя създава презумпция за ликвидност и открива за работодателя пътя за извършване на удръжките по извънсъдебен начин.

Уредбата на рекламационното производство обаче предполага налично трудово правоотношение. При прекратено трудово правоотношение, субектът на вземането за обезщетение губи качеството работодател и не може да издаде заповедта, слагаща началото на рекламационното производство, а последното става и неизпълнимо като способ за събиране на вземането, поради трудността да се извърши размяната на волеизявленията на участващите в него.

Затова и за случаите, когато работодателят е издал заповед по чл. 210 КТ, но "поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата не може да стане чрез удръжки по реда на 4 предходната алинея, въз основа на заповедта на работодателя или на органа по изречение второ на ал. 1. работодателят може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от размера на вземането"- ал. 5 на чл. 210 КТ /така и в Определение № 239 от 22.06.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 694/2022 г., III г. о., ГК/ В конкретния случай, няма спор по делото, а и се установява от ангажираните писмени доказателства, че между страните по спора е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на сключен по Трудов договор № 00015/04.03.2025 г., по силата на който ответникът е заемал длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил“, код по НКПД 83322009“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1077 лева.

С оглед обстоятелството, че във връзка с изпълняваната от ответника трудова функция на последния биват поверявани материални ценности /превозваните товари и парични средства/, няма спор, че работникът-ответник има качеството „отчетник“.

Безспорно е на следващо място, че процесната заповед за налагане на ограничена имуществена отговорност е връчена при отказ на ответника на 20.05.2025 г. – т.е. в деня, следващ настъпването на вредата, поради което съдът намира, че работодателят е спазил предвидения в закона едномесечен срок.

Установява се на следващо място, че така издадената заповед не е влязла в сила, доколкото в рамките на едномесечния срок за подаване на възражение по чл. 210, ал. 3 КТ, трудовото правоотношение между страните е прекратено с връчването при отказ на 27.05.2025 г. на заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ /за която по делото не се твърди и не се установява да е била оспорвана от работника/.