Определение № 12710 от 31.03.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 12710 гр. С, 31.03.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20241110101786 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на „ТС“ ЕАД, ЕИК **********, представлявано от АА И ИЕ със седалище и адрес на управление:

ГР.С, УЛ.Я №23Б, срещу „Б“ ЕООД с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: гр. С, Ж.К. ******, вх. А, ет.1, ап.2, чрез адвокат А., със съдебен адрес: гр. С, ул. ДГ № 5, ет. 1, офис 2, предявена по реда на чл. 422 от ГПК за установяване дължимостта на вземания, предмет на заповед, издадена по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 63017/2023 г. на СРС, 120 състав.

По делото не е даван ход, предвид възражения на ответната страна и постъпили жалби.

Делото е оставено без насрочване до разглеждане на второ по ред искане за отвод на съдебния състав, направено в открито съдебно заседание, проведено на 16.03.2026 г. от пълномощника на ответника. Съдът е разпоредил делото да се докладва за произнасяне в закрито съдебно заседание с оглед множеството наведени доводи от страната, искаща отвод на състава, след като изтече срока по чл. 151, ал. 1 от ГПК с оглед евентуално искане за изменение на протокола от съдебното заседание.

С допълнителна своя писмена молба с вх. № 83472/17.03.2026 г. ответникът, чрез процесуалния си представител, е посочил дати, на които е възпрепятстван да се яви в съдебно заседание.

В съдебно заседание е изразено становище от представителя на ищеца за липса на основания за даване на отвод на състава.

1

Следва да се разгледат наведените от процесуалния представител подробни доводи за отвод на състава, така, както са изложени в съдебно заседание.

На първо място, ответникът се позовава на оставянето без разглеждане на искането да се разгледа разпоредбата на чл.13, б.“а“ от Вътрешните правила за разпределение на дела, приети от ОС на СРС от 1.11.3016 г. с Определение от 24.06.2024 г., направено по реда на чл.17, ал.2 ГПК, като счита, че априори налага отвод на съдебния състав, тъй като съдиятадокладчик е участвал в Общото събрание, приело вътрешноведомствения акт, чийто инцидентен контрол за валидност бил поискан. Счита, че е налице основание по чл.22, ал.1, т.1 от ГПК. Както са посочили два различни от настоящия съдебни състава (СГС по в.ч.гр.д. № 3126/2025 г. с Определение от 25.09.2025 г. и САС по ч.гр.д. № 2944/2025 г. с Определение от 06.11.2025 г.), актът на съда относно искането по чл. 17, ал. 2 от ГПК подлежи на проверка с крайния акт на съда, а не предварително, като в своето определение СГС е посочил изрично, че „косвеният съдебен контрол се отнася до административен акт, който има значение за гражданското правоотношение, предмет на предявения иск и ако проверката е допустима по валидността му, съдът се произнася със съдебно решение при разрешаване на спора по същество.“ И СГС, и САС са оставили без разглеждане жалбата срещу определението от 24.06.2025 г. в частта, с която е оставено без разглеждане искането по чл. 17, ал. 2 от ГПК.

Видно от самата формулировка на искането на ответника, същият признава, че искането му по чл. 17, ал. 2 от ГПК касае не административен акт, а вътрешноведомствен акт на Софийски районен съд, касаещ правилата на разпределение на делата, за което на Общото събрание на съда са предоставени такива правомощия от Закона и съответните поднормативни актове. Изводът, който настоящият съдебен състав е достигнал в цитираното Определение от 24.06.2025 г., е извод, достигнат от две административни съдилища при извършен пряк съдебен контрол по адм.д. № 6571/2024 г. по описа на АССГ, образувано по жалба на адвокат АЮМ, пълномощник на ответника по настоящото производство, и адвокат НДД, срещу чл. 13, б. „а“ от Правилата за разпределение на дела в СРС, приети с Решение от 01.11.2016 г.

При този контрол АССГ, а след това и ВАС, тричленен състав, по касационно 2 адм.д. № 10182/2024 г. са приели, че атакуваните Правила, приети от ОС на СРС не са административен акт и не подлежат на съдебен контрол по реда на АПК. ВАС е приел в мотивите си, че правилно първоинстанционният съд е приел, че Правилата в оспорената пред него част имат характер на вътрешноведомствен акт, като е допълнил, че такива актове не подлежат на съдебен контрол, защото имат вътрешен и най-често организационен характер, който е във връзка с административната дейност, осъществявана от органа.

Да се приеме, че с участието си в Общото събрание на Софийски районен съд, на което са били приети оспорваните Правила за разпределение на делата съдията-докладчик се явява съдия, спрямо когото е приложима разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 от ГПК и дължи отвод, означава да се приеме, че всички съдии, участвали в това Общо събрание и на които са били разпределяни дела по реда на правилото на чл. 13, б. „а“ са такива, които следва да се отведат на същото основание и то без да се държи сметка съответните съдии дали са гласували „за“ приемането на конкретното правило или са гласували по друг начин („против“ или „въздържал се“). Настоящият съдия-докладчик е разгледал стотици дела, образувани по реда на чл. 422 от ГПК, което може да се установи при искане на информация от администрацията на съда. Съдията-докладчик е давал своя отвод винаги, когато е имало обстоятелства, които биха могли да поставят под съмнение вземането на обективно решение по спора, основано на събраните доказателства, като е съобщавал съответните факти и обстоятелства, които са го изисквали. Това е факт, който е проверим в архивите на съда. Наличието обаче на едно правило за разпределение, което е валидно за всички съдии в този съд, не може да бъде основание за отвод, защото не е факт от субективно или обективно естество, което да въздейства на формирането на вътрешното убеждение на съдията-докладчик, без значение от опита за внушение на обратното.

Излагането на съображения, че отказът на съда да приложи защита по повдигнат по делото въпрос нарушавал правото на защита на правата и законните интереси на ответника, в това число и правото на достъп до съд и справедлив съдебен процес и ефективни правни средства за защита, при произнасяне с определение, с което искането по чл. 17, ал. 2 от ГПК без разглеждане, не се основават на обективни факти. При извършване на 3 проверката на окончателния акт на съда въззивната и евентуално касационната инстанции биха извършили проверка и на това определение, така както СГС и САС изрично са посочили в цитираните по-горе определения. Актът, макар и да не подлежи на самостоятелна проверка, подлежи на такава ведно с акта по същество. В такъв случай, няма нито лишаване от достъп до съд, нито от справедливен съдебен процес и ефективни правни средства за защита. Ответникът, след като е участвал в производство пред АССГ и ВАС, по което е направен пряк съдебен контрол на атакуваното правило на чл. 13, б. „А“ от Правилата на СРС за разпределение на делата, е бил наясно, че същите не съставляват административен акт по своя характер.

Същият разполага с възможността да оспорва изводите на настоящия съдебен състав при инстанционната проверка на крайния съдебен акт.

Не на последно място, аргументите, че са налице основания за отвод по чл. 22, ал. 1, точки 5 и 6 от ГПК, доколкото по делото се били натрупали достатъчно обстоятелства, пораждащи съмнения в безпристрастността на съдебния състав, което не му позволявало да продължи да разглежда производството по смисъла на т.2.5 от Бангалорските принципи (цит.: „2.5.

Съдията си прави отвод от участие в производство, в което не е в състояние да се произнесе безпристрастно по въпроса или в което на един разумен наблюдател може да изглежда, че съдията не е в състояние да се произнесе безпристрастно по въпроса.“), настоящият съдебен състав счита за необосновани и неподкрепени от конкретни факти. Настоящият съдиядокладчик не е участвал при решаване на делото в друга инстанция, нито е бил свидетел или вещо лице по делото (т. 5), за каквито факти няма обективни данни и такива не се сочат. Ответникът сам признава в отговора на исковата молба, че производството по чл. 422 от ГПК се явява продължение на производството по чл. 410 от ГПК. Установителното производство, образувано по реда на чл. 415 във връзка с чл. 422 от ГПК е възможно само и единствено при проведено такова по реда на чл. 410 и следващите от ГПК, по което е постъпило възражение в законовия срок от длъжник, или заповедта е била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на длъжник. С Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, точка 9, е прието, че “искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за 4 изпълнение, е създадено изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда, съгласно чл.125 ГПК“ и „съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ.415, ал.1 ГПК.“, които изводи кореспондират с твърдяното от ответника в отговора му на исковата молба, че настоящото производство се явява продължение на това по чл. 410 от ГПК.

Не на последно място, в настоящия случай не е налице „разумен наблюдател“ по смисъла на цитираните от ответника Бангалорски принципи, а именно: някой, който се явява „основателно, справедливо и информирано лице“, което „може да повярва“, че съдията не е в състояние да реши въпроса безпристрастно, както и че „разумен наблюдател“ би бил както справедлив, така и информиран.

В определението от 24.06.2024 г. вече са обсъдени горните доводи, в това число и относно твърдението за участие в различни инстанции, разглеждащи предмета на спора, поради което не са налице предпоставки за повторното им излагане.

Относно доводите на ответната страна за искане на отвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, поради наличие на съмнение в безпристрастие на съда, формирано у ответника, които обаче не са подкрепени с твърдения за конкретни факти, които го навеждат до пристрастност на съдията-докладчик в полза на едната или другата страна. Излагането на общи съображения без конкретика, постоянното повтаряне, че съдията-докладчик следва да се отведе, защото се бил произнесъл по начин, който не е в съответствие с очакванията и исканията на страната, искаща отвода, води до изводи, които не са в съгласие с доводите на ответната страна. Да се приеме, че инициирането на проверката на актовете на съда или даден способ на упражняване на процесуалните права на страна по делото са основание за отвеждане на съдията-докладчик, би означавало да се приеме, че всеки съдия следва да се отведе от дело, по което веднъж се е произнесъл с акт, с който е отказал на една от страните да уважи нейно процесуално искане.

Извършването на проверка на актовете на съда е част от съдебната 5 дейност. Всяка страна разполага с процесуалните си права, както намери за добре и в свой най-добър интерес. Съдът е длъжен да оказва съдействие на страните по делата, а не да препятства упражняването на техните процесуални права. От друга страна, съдът е длъжен да следи и да не се злоупотребява с права, съгласно разпоредбата на чл. 3 от ГПК. Участниците в съдебните производства и техните представители дължат да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, като дължат също така да изнасят пред съда само истината. Обстоятелството, че съдебният състав е отказал да уважи едно или друго доказателствено или процесуално искане не може да бъде тълкувано като наличие на обстоятелство по чл. 22 от ГПК за даване на отвод. Несъгласието с актовете на съда можи е следва да се изразява по определения в Гражданско-процесуалния кодекс ред, а не чрез опит за указване на натиск върху съдебния състав за даване на отвод или за произнасяне по конкретен начин, съобразно интересите на съответната страна.