Решение № 4050 от 01.12.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4050 гр. Пловдив, 01.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20225330105656 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано по искова молба А. З. Т. срещу „Вива Кредит“ ООД, с която са предявени искове за прогласяване за недействителна на клауза за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 от договор за кредит № ***,поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща чл.19, ал.4 ЗПК, както и поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

Излагат се твърдения, че между страните е сключен договор за кредит ***, по който ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 1400 лева, платима на една месечна вноска. В чл.4, ал.2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер. Счита, че така уговорените клаузи са недействителни, поради противоречие с добрите нрави и поради заобикаляне на закона, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, както и поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество с излагане на подробни съображения. Моли се за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът предявява насрещен иск срещу ищцата за присъждане на сума в размер на 1093.40 лева – неплатена главница по договор за кредит № ***, сключен с А. З. Т. и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода 24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на насрещния иск – 15.06.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.

Искът е приет за съвместно разглеждане с Разпореждане на съда от 24.06.2022 г.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск от А. З. Т., с който оспорва исковете. Счита, че доколкото договорът за кредит е недействителен не следва да потребителя да плаща нищо по него. В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че ответникът дължи заплащане на претендираната главница прави възражение за прихващане на главницата в размер на 1093.40 лева със свои вземания към ищеца, а именно – 145.80 1 лева – недължимо платена възнаградителна лихва по същия договор за кредит, 504 лева – недължимо платена сума по клауза за неустойка по договора за кредит и 336 лева – недължимо платена сума по клауза такса за експресно разглеждане, до размера на помалкото вземане.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск за признаване за недействителна клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидена в договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона – чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД и противоречие със закона, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Предявени са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД.

Предявено е възражение за прихващане с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

С определение от 09.08.2022 г., изменено с Протоколно определение от 16.11.2022 г., като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за кредит № *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в чл.4, ал.2, така както е посочена като съдържание в исковата молба. Ответникът не оспорва, че размерът на неустойката не е включен към посочения в договора ГПР.

Безспорно е, че по договора за кредит са непогасени сума в размер на 1093.40 лева – главница и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода 24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., както и че е настъпил падежа на всички задължения по договора.

Не се спори, че А. З. Т. е заплатила на „Вива Кредит“ ООД по договора за кредит сума в размер на 247.60 лева –възнаградителна лихва, 378 лева –по клауза за неустойка по договора за кредит и 252 лева –по клауза такса за експресно разглеждане и 30 лева – разходи за просрочени вземания.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Вива Кредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По иска за недействителност на клаузата за неустойка

На първо място ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата за неустойка противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на 2 примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 882 лева – чл.4, ал.2.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.

Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 от договор за кредит № ***, поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

Предвид уважаване на иска на първото посочено от ищеца основание, съдът не дължи обсъждане на другите посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.

3

По насрещния иск на ответника:

Предявени са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Безспорно е, че по договора за кредит са останали непогасени сума в размер на 1093.40 лева – главница и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода 24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., както и че е настъпил падежа на всички задължения по договора.

Спорно по този иск е дали валидно е сключен договора за кредит.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В отговора на насрещните искове са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 от ЗПК.

След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби.

Видно от договора за заем от ***/л.11/, в чл.2, ал.1, т.5 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия няма.

Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 393.40 лева /разликата между общо дължима сума по договора 2591.40 лева– чл.2, ал.1, т.7, отпуснатия кредит – 1400 лева и таксата за експресно разглеждане 798 лева – чл.1, ал.3, който размер е фиксиран за целия период на договора.

В чл.2, ал.1, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 2591.40 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 49. 37 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка и такса за експресно разглеждане следва да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.