Решение № 376 от 05.06.2025, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 376 гр. Враца, 05.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Магдалена Б. Младенова-Стоева при участието на секретаря Нина К. Луканова като разгледа докладваното от Магдалена Б. Младенова-Стоева Гражданско дело № 20241420103759 по описа за 2024 година

Производството е образувано по постъпила искова молба от Н. Б. Б., ЕГН:

**********, с постоянен адрес: гр. ****, ж.к. „**“ ** № **, вх. ** ет. **, ап.** и настоящ адрес: гр. **, ж.к. „**“ № **, вх. **, ет. *, ап. **, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г. В производството е приет за съвместно разглеждане насрещен иск от „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Люлин, ж.к. „Люлин“ 7, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г против Н. Б. Б., ЕГН:

**********, с постоянен адрес: гр. ******, ж.к. „****“ **№ **, вх. **, ет. **, ап. ** и настоящ адрес: гр. **, ж.к. „**“ №**, вх. **, ет. **, ап. ***.

В исковата молба се твърди, че на 11.05.2023 г. ищецът сключил с ответника Договор за паричен заем „***” № ****, по силата на който „Вива Кредит” АД предоставило в собственост заемни средства в размер на 2 300,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32 %, годишен процент на разходите 49.49 % и срок за погасяване на заема 15 месеца. В чл.1, ал. 3 от договора било предвидено заемателят да дължи такса за експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 1 689,60 лв., Съгласно чл. 4 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на процесния договор, едно от двете предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, подробно описани в договора, или банкова гаранция, като при неизпълнение се дължала неустойка в размер на 1 126,35 лв. Таксата за експресно разглеждане и уговорената неустойка ищецът следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирали, с което погасителната вноска нараснала на 385,44 лв.

Поддържа се, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за 1 потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Твърди се, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

На първо място се излагат съображения, че в договора е визиран годишен процент на разходите като абсолютна процентна стойност – 49.49 %. Сочи се, че не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изтъква се, че както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Посочва се, че действително в чл. 2, ал. 8 е указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение, като при липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 49.49 %, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 40.32 %, а неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

Навеждат се доводи, че клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, като се касае до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Поддържа се, че клауза като уговорената в чл. 5, ал. 2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 1 126,35 лв. при неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 1 за осигуряване в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити цел, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, като по този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Посочва се още и че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, което я прави нищожна.

Изтъква се, че общата сума, която трябва да заплати заемополучателят за експресно разглеждане на заявка и неустойка за непредоставяне на поръчител или банкова гаранция е в размер на 2 815,95 лв., като с включването на тези суми в ГПР, той ще се промени многократно. Твърди се, че тези суми следва да бъдат включени в ГПР, тъй като са разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като с предвиждането на таксите и неустойките е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Изтъква се, че посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, поради което е налице неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.

22 ЗПК/.

Поддържа се, че по този начин се заобикаля законът – чл. 33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху 2 неплатената в срок сума за времето на забава. Сочи се, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди, като подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.

33, ал. 1 ЗПК.

Излагат се и съображения че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски, което навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД при непредставено обезпечение. Изтъква се, че ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити, като дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.

Поддържа се, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, но в случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК. Сочи се, че предвид това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността на целия договор.

По тези съображения се поддържа, че Договор за паричен заем „****” № **** не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10, 11 и 12 от ЗПК, с оглед което се иска от съда да признае за установено в отношенията между страните, че е нищожен.

Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил писмен отговор, с който се поддържа становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск.

Излагат се съображения, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР, както и не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, а именно предвижданията за бъдещето, а не разходи, част от ГПР, като тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Сочи се, че в настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, като неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Твърди се, че смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Изтъква се, че липсват нарушения и на чл. 19, ал. 3 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Поддържа се, че в случая в договора се съдържа необходимата информация за 3 размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следва да се приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор, като доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.

Сочи се, че няма и нарушаване на нормата на чл. 11, ал. 2 ЗПК, доколкото процесният договор не е сключен при общи условия.

Навеждат се доводи, че процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи – от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби – евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Сочи се, че яко заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди, поради което неустойката има обезщетителна функция и е валидно възникнала. Изтъква се, че законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Посочва се, че в настоящия случай неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Твърди се и че неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения, като поемайки по-голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има правото да не полага подписа си под тях. Поддържа се, че дружеството е изпълнило задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит, като при тази оценка е приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него параметри, а изискването на обезпечение съгласно Договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. Изтъква се и че по своята същност неустойката обезпечава неизпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71 ЗЗД само урежда възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако длъжникът е станал неплатежоспособен, като нормата на чл. 71 ЗЗД е диспозитивна и противоречието на клаузата с нея няма как да води до недействителност.