Решение № 746 от 23.10.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 746 гр. Перник, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Колева при участието на секретаря МИХАЕЛА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело № 20261720104712 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на Г. К. Т. срещу „СТИК-КРЕДИТ“ АД.

Ищецът твърди, че страните са обвързани от договор за паричен заем № ******/06.02.2023 г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в размер на 950 лв., при ГПР 42,58% и ГЛП 36%, като по този начин общият размер на сумата, подлежаща на връщане на кредитора възлизала на 1784,35 лв. Твърди се, че на 23.02.2023 г., 17 дни след сключването на договора, ищцата извършила в полза на ответника плащане в размер на 1023 лв. с основание „Пълно погасяване“.

Изложени са подробни правни съображения за нищожност на договора за потребителски кредит (основани на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора предвиждащи задължение за предоставяне на обезпечение и неустойка при неизпълнение на това задължение), поради което се твърди, че ищцата е следвало да върне единствено чистата стойност, поради което сумата от 73 лв., представляваща разликата между подлежащата на връщане сума – 950 лв., и действително заплатената от 1023 лв., е получена от ответника без правно основание.

При изложените твърдения се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 37,32 евро (равностойността на 73 лв.), представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № ******/06.02.2023 г., ведно със законната лихва от депозиране на ИМ. Претендира разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява оспорва исковата молба и развива подробни правни съображения, че депозирането на същата представлява злоупотреба с права. Посочва, че са образувани още три производства по идентични искови молби, с които се оспорва една и съща клауза за неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях множество договори – гр.д. № 4713/2026 г., № 4709/2026 г. и 4712/2026 г. по описа на РС-Перник, като моли същите да бъдат съединени при условията на чл. 213 ГПК. Възразява, че чрез поведението си във връзка със сключване на множество договори за кредит и иницииране на множество съдебни производства с идентичен предмет, ищецът на практика няма качество потребител, доколкото не задоволява свои лични средства, а организира водене на дела с цел печалба от разноски. Поддържа се, че исковата молба е нередовна, тъй като не съдържа 1 банкова сметка, по която сумата да бъде изплатена, като ответникът по този начин е застрашен от претърпяване на необосновано високи вреди от незабавното образуване на множество изпълнителни дела.

По същество не оспорва обстоятелството, че действително е получил сумата от 1023 лв., като поддържа, че е налице основание за имуществено разместване – действителен договор за потребителски кредит, като излага подробни съображения за сключването на договора от разстояние, както и относно действителността на неустоечната клауза и съответствие на договора със специалните изисквания на ЗПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с осъдителен иск, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.

В процесния случай заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

От съдържанието на процесния договор се установява, че процесният казус се отнася права и задължения, произтичащи от двустранна, възмездна, консенсуална, формална и реална сделка, при която срещу предоставеното ползване на определена парична сума заемодателят /кредиторът/ получава като насрещна престация цената за това под формата на възнаградителна лихва, поради което и с оглед качеството на страните по него, в контекста на дефиницията на чл. 9, ал. 1 ЗПК приложение намират и специалните разпоредби на Закона за потребителския кредит относно неговото съдържание.

С доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се обстоятелства относно 1/ сключването на договор за паричен заем на ******/06.02.2023 г. от разстояние, по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в размер на 950 лв., при ГПР 42,58% и ГЛП 36%, 2/ погасяването от страна на ищцата на сума в размер 1023 лева, 3/ обстоятелството, че ищцата е платила на ответното дружество суми в размер на 37,32 евро над чистата стойност; 4/ че сумата за неустойка не е включена при определяне на ГПР.

Съдът констатира, че в договора са посочени индивидуализиращите данни за страните, размера на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент, размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Договорът обаче не съответства на императивните изисквания на чл. 11, , ал. 1 т. 10 ЗПК, доколкото не е посочен действителният размер на ГПР, което води до неговата недействителност – арг. чл. 22 ЗПК. Конкретно съображенията за това са следните:

Видно от съдържанието на договора – чл. 17, вр. чл. 27 от същия, е предвидено задължение за заплащане на неустойка за непредставяне на кредитора на обезпечение (банкова гаранция или трето лице-поръчител, отговарящо на определени условия ), в тридневен срок от сключване на договора, в размер на 0,9% от заемната сума за всеки ден, в който не е предоставено обезпечение

Настоящият състав намира, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен – и на добрите нрави.

Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при липса на доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното задължение на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето на обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да съобрази 2 възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК). При договора за потребителски кредит вредите за кредитора са свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем, заплащането на възнаграждение за ползването на заемната сума и направените разходи по събиране.

Уговорената с всеки от четирите описани по-горе договора неустойка в случая обаче не обезпечава възстановяването на вредите, т.е. тя няма обезщетителен характер. От неизпълнението на поетото от ответника задължение за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на обезвреда чрез включване на клауза за договорна неустойка. При неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и уговореното възнаграждение за ползването й, кредиторът, с оглед чл. 133 от ЗЗД, има право да се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение. В случая неустойката не е уговорена с оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта й е предвидена кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично задължение на кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение по договора от кредитополучателя.

Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни правила на закона, уговорената неустойка излиза и извън пределите на нравствената допустимост, тъй като създава условия за неоснователно обогатяване на кредитодателя и значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства на изискването за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите.

Неустоечната клауза (чл. 17, вр. чл. 27 от договора) е в отклонение от основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като накърняваща добрите нрави. Нещо повече, предвиденото в чл. 8 парично задължение същата не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното – представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс. Освен това сумата е въведена в процесния договор като санкция за е д н о практически неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на неустойката.

Въз основа на гореизложеното настоящият състав приема, че предвидената сума на практика не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата надхвърля размера на отпуснатата в заем парична сума и от начина на калкулиране и предвидения начин на издължаване на неустойката следва, че тя представлява допълнително скрито „възнаграждение“ за кредитора по предоставения кредит, което съобразно чл. 19 ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в общия размер на ГПР по договора.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите отразява „общите разходи по кредита“ на потребителя, като това понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПК като включващо „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит... в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. В решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Съдът на ЕС е задал още два критерия, въз основа на които разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те са непропорционални спрямо размера на главницата или представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В настоящия случай са изпълнени и двете предпоставки.

В процесния случай към ГПР не е била включена сумата за неустойка. Процесните 3 договори за кредит формално съдържат посочване на ГПР, но размерите на величините, посочени в договора, не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е ситуация, която според настоящия състав следва да се приравни по правни последици на липса на посочване на ГПР. Този извод следва и при съответното тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК с изискването на чл. 22, § 3 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити задълженията по националния закон да не могат да бъдат заобиколени, поради начина на формулиране на договорните клаузи. Значението на точното посочване на ГПР за избора на потребителя дали да получи определен кредит е изяснено в практиката на Съда на Европейския съюз – съгласно т. 62–67 от Решението от 20.09.2018 г. по дело ***** ****** * * ****** * **., това е от съществено значение за правилната конкуренция на кредитния пазар и касае възможността на потребителите да разберат какво ще е задължението им. Поради това следва да се приеме, че неточното посочване на ГПР в договорите за потребителски кредит следва да се приравни на липса на такова посочване, което води до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.