Определение № 1717 от 03.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1717 гр. София, 03.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20248002901000 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД чрез адв. Д. М. обжалва решение № 89 от 30.06.2023 г. по в.гр.д. 53/23 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение на ОС-Бургас, за отхвърляне на исковете, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, на банката срещу К. Т. Ф. и М. К. Ф., за установяване съществуването на вземане, произтичащо от неизпълнение на задължението съгласно договор за предоставяне на кредитна линия с ипотека от 15.11.2007 г., както и изявление за предсрочна изискуемост на вземането за връщане на главница за разликата над 60 802.77 евро до напълно предявения размер от 73 404,69 евро, за периода от 27.06.2019 г. до 25.05.2020 г. и за установяване съществуване на вземането за възнаградителна лихва в размер на 10.47 % върху падежиралите, но непогасени вноски за разликата над 2 042.17 евро до 5 021,05 евро, за периода от 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г.; както и за установяване съществуване на вземане за наказателна лихва за просрочие /обезщетение за забава на просрочени плащания/ за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., за разликата над 2 842,36 евро до размер от 4 062,47 евро; и такси над 180.36 евро - такси за периода от 27.11.2019 до 25.05.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ съгласно чл. 417 от ГПК № 417/29.05.2020 г. по ч. гр. дело № 1033/2020 г. до напълно предявените размери.

1

В касационната жалба са изложени съображения за неправилно определяне качеството потребител на физическите лица по смисъла на § 13 от ПЗР на ЗЗП (в сила от 10.06.2006 г.). Изложени са съображения относно липсата на презумпция за това, че физическите лица са потребители, както и за необоснованост на извода на въззивния съд за това, че физическите лица – ответници по исковете са потребители. Излага съображения относно договора за кредитна линия и обстоятелството, че само в отношения с търговци се използва този вид договор, от което следвало, че физическите лица използвали кредита за търговската си дейност. Счита, че следва да има ясни правила за определяне качеството потребител. Нямало съдебна практика относно процесуалните правила за установяване дали едно физическо лице е потребител или не.

Счита, че са нарушени правилата на доказателствената тежест в процеса.

Ответниците трябвало да докажат, че са потребители и кредитът е за задоволяване на нужда от потребителски блага. Счита, че са нарушени, предвидените в чл. 6, и чл. 7 ал. 1 от Директива 93/13 принципи на равностойност и на ефективност, като се позовава на тълкуването на чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от директива 93/13 на, в т. 43 и т. 44 от решение С-600/19 г. СЕС.

Моли да се отмени решението в обжалваните части. Претендира разноски.

В изложението, представено на основание чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК , поставя следните правни въпроси:

1. Счита ли се за преюдициален въпросът относно това дали страна по договор/ правоотношение е потребител и като такъв да се разгледа и установи дали страната е потребител, преди да се приложи потребителската защита?

2. В кои случаи съдът разглежда преюдициалния въпрос относно това дали страна по договор/правоотношение е потребител/ при оспорване от страна на търговеца и/или когато не може по безспорен начин да се извлече от съдържанието на договора/правоотношението?

3. Чия е доказателствената тежест при оспорване/твърдение, че страна в процеса е потребител ?

4. От кой момент съдът прилага потребителската защита, от момента на 2 подаване на исковата молба или от момента на разрешаване на преюдициалния спор дали страна в процеса е потребител ? Посочва допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

5. При пълна процесуална пасивност на страна в процеса, следва ли да се приеме, че ответниците не са доказали качеството на потребител?

По поставените правни въпроси касаторът твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешението съгласно решение по дело С-600/19 г. на СЕС . Според касатора с това решение СЕС е посочил, че съдът не може да компенсира пълната пасивност от страна на потребителите в процеса. Освен това сочи и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

По така формулираните правни въпроси касаторът сочи и наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответниците по касационната жалба М. Ф. и Т. Ф. не са подали отговор на касационната жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, по реда на чл.

287 от ГПК.

К. Т. Ф. и М. К. Ф. чрез адв. П. С. обжалват решението на въззивния съд, в частта, с която е потвърдено решението на Апелативен съд – гр. Бургас, с която е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че К. Т. Ф. и М. К. Ф. като кредитополучатели дължат главница в размер на 60 80,77 евро, възнаградителна лихва в размер на 10,47 % върху падежиралите, но непогасени вноски в общ размер 2042,17 евро, за периода 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г., наказателна лихва за просрочие в размер на чл. 7 от Анекс 1 към договора (обезщетение за забава на просрочени плащания) – 11 вноски с общ размер на главницата 2 842,36 евро за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., 180,36 евро – такси за периода 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г. , законната лихва върху главницата от 28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 417 от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. 1033/20 г.

В касационната жалба оспорват, че е допустимо и възможно банката едностранно да променя лихвения процент, уговорен при сключване на 3 договора. Оспорват уговорките в Анекс 1, 5, 6 и 7, че олихвяваната главница се състои от просрочена главница относно лихви, такси и комисиони, като считат, че са нищожни. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс 5 просрочените задължения са в размер 4 260,34 евро, включвали главница, лихва, такси и комисиони. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс 6 просрочените задължения били 1 528,60 евро и включвали главница, лихви, такси и комисиони и съгласно чл.1, ал. 1 Анекс 7 просрочените задължения били в размер на 1 989,63 евро и включвали просрочена главница, лихви, такси и комисиони. При сключването на всички анекси 1, 5, 6 и 7 била договорена клауза, според която посочените просрочени задължения, състоящи се от просрочена главница, лихви, такси и комисиони се прибавяли към редовната главница по договора за кредит като новоформирана главница и се считала за отпусната при условията на договора за кредит.

Тези клаузи били обявени от първоинстанционния съд като нищожни поради наличие на основанията, предвидени в чл. 26, ал. 4 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 5 от ЗЗП.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. С прогласяване на нищожността на част от клаузите следвало да се приеме, че се връща чистата стойност на кредита, но искът бил недоказан по размер и следвало да се отхвърли. Компонентите от новоформираните главници с прибавени лихви не били посочени отделно, за да се установи чистия размер на кредита. Такива данни липсвали.

Молят да се отмени изцяло решението, в частта, с която са уважени исковете.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Неравнопоставена ли е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка при положение, че в договора не са предвидени начин на изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му. Поддържа, че по поставения 4 правен въпрос е налице допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.

1, т. 1 от ГПК – решение № 87 от 06.11.2019 г. по т.д. 848/17 г, 1 ТО, ВКС, решение № 231 от 02.03.2018 г. по т.д. 875/17 г., 1 ТО на ВКС, решение № 15/18.04.2018 г. по т.д. 2439/16 г, 1 ТО на ВКС, решение 294/27.03.2019 г. по т.д. 1599/17 г, ВКС, 2 ТО.

2. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи, както и да анализира всички писмени и гласни доказателства.

Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие със задължителната практика на ВС ППВС 1/53, ППВС 7/65 , ППВС 1/85 г., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.з. 34/13 г., ВКС, 2 ГО, решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д. 823/10 г, ВКС, 2 ГО, решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. 826/2009 г, 4 ГО на ВКС, както и решение № 235 от 04.07.2021 г. по гр.д. 513/10 г, 4 ГО, решение № 1488/8.11.1999 г. по гр.д. 814/99 г, , решение № 132 от 15.05.2003 г, гр.д. 43/2002 , 4 ГО, решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. 761/10 г., 4 ГО, 4 ГО.

Сочат основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Излагат съображения за необоснованост на съдебното решение, с оглед възприетото заключение на вещото лице, в частта относно това какви суми са погасени от кредитополучателите. Излагат съображения, че съдът неправилно е приложил материалния закон, тъй като след като била установена нищожността на клаузите за включване в дължимата главница на лихвите и просрочена главница, то следвал изводът, че договорът изцяло е нищожен. Освен това счита, че е очевидно неправилно решението и поради това, че липсвало доказване на чистата стойност на кредита, подлежаща на връщане. След като липсвало доказване на чистата стойност на кредита, то следвало да се потвърди извода на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете.

Ответникът „Юробанк България“ АД чрез адв. М. е подал отговор, по реда на чл. 287 от ГПК и оспорва касационната жалба, подадена от физическите лица. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими,

5 подадени от легитимирани да обжалват решението страни, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск от банката срещу ответниците-физически лица е с правно основание чл. 422 ГПК за приемане за установено, че ответниците дължат на Банката (в качеството й на универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД) сумите от 73 404, 69 евро главница за периода от 27.06.2019 г. до 25.05.2020 г.; 5 021,05 евро възнаградителна лихва за периода от 27.06.2019 г. до 18.02.2020 г.; 4 062,47 евро - наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г. и 180,36 евро - такси за периода от 27.11.2019 г. до 25.05.2020 г., ведно със законовите последици от това, законна лихва върху главницата от 28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и да бъдат присъдени съдебните разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 1033/2020 г. по описа на ЯРС, за които е издадена по ч.гр.дело №1033/2020 г. по описа на Районен съд Ямбол Заповед № 417/29.05.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 01.06.2020 г.

Приел е, че исковете на банката срещу физическите лица се основават на неизпълнение на задължения за връщане на кредит, на погасителни вноски, съгласно уговореното, както и отправено и достигнало до кредитополучателите изявление на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Приел е, че спрямо ответника „Вин.ко“ ЕООД решението на първата инстанция, с което е признато установяване на вземанията, е влязло в законна сила.