Решение № 493 от 11.07.2025, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 493 гр. Казанлък, 11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20245510102157 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на „И.“ АД, с ЕИК ***, („Дружеството") със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от изп. директор Г.Т. чрез пълномощник юрисконсулт Д.Н. против Ж. Т. К. ЕГН:

**********, с адрес: *** с правно основание: чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 вр. чл.86 от ЗЗД.

Ищецът „И.“ АД, с ЕИК ***, („Дружеството") със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от изп. директор Г.Т. чрез пълномощник юрисконсулт Д.Н. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Ж. Т. К. ЕГН: **********, с адрес:

***, че дължи на „И.“ АД сумата в размер на 2118,50 лв., представляваща сбор от задължението за главница в размер на 830,49 лв. и възнаградителна лихва в размер на 74,51 лв. по Договор за паричен заем № 4082266/08.03.2021 г. и главница в размер на 1083,64 лв. и възнаградителна лихва в размер на 129,86 лв., по Договор за паричен заем № 4152313/21.05.2021 г.

Моли съда да осъди ответника за направените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на 360,00 лева. Твърди, че Ж. Т. К. в качеството й на заемател сключила с „И." АД в качеството му на заемодател Договор за паричен заем №415313 (Договора). По силата на същия „И." АД е предало в собственост на Ж. Т. К. сумата от 1400,00 лв., която К. се задължила да върне при посочените в Договора условия, а именно - на 8 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 202,25 лв., платими на равни периоди и с падежи.

Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 %, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока 1 на Договора възлизала на 218,00лв. Общата дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлизала на сумата от 1618,00 лв. Първата дължима вноска е следвало да бъде заплатена на 07.04.2021г., а последната - на 19.01.2022 г., до която дата цялата дължима по договора сума е следвало да бъде погасена. Ж.

Т. К. не изпълнявала надлежно задължението си за своевременно заплащане дължима главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи. Към датата на подаване на настоящата искова молба незаплатените дължими суми били в размери както следва - неплатена главница - 1083.64 лв.; неплатена възнаградителна лихва - 129.86 лв., Поради това за „И." АД бил налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на дължимостта на така посочените суми.

На 08.03.2021 г. Жедязка Т. К. в качеството й на заемател сключила с „И." АД в качеството му на заемодател Договор за паричен заем №4082266 (Договора). По силата на същия „И." АД предал в собственост на Ж. Т. К. сумата от 1300,00 лв., като тя се е задължила да я върне при посочените в Договора условия, а именно - на 10 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 155,00 лв., платими на равни периоди и с падежи. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 %, въз основа на който размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на Договора възлизал на 250,00лв. Общата дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлизала на сумата от 1550,00 лв. Първата дължима вноска е следвало да бъде заплатена на 07.04.2021 г., а последната - на 02.01.2022 г., до която дата цялата дължима по договора сума следвало да бъде погасена. Ж. Т. К. не изпълнявала надлежно задължението си за своевременно заплащане дължима главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи. Към датата на подаване на настоящата искова молба незаплатените дължими суми били в размери както следва - неплатена главница - 830,49 лв.; неплатена възнаградителна лихва - 74,51 лв., поради това за „И." АД бил налице правен интерес от предявяване на иск за установяване на дължимостта на така посочените суми.

Срещу Ж. Т. К. било подадено заявление по реда на чл. 410 от ГПК и във връзка с него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 24.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1344/2024 г. по описа на Районен съд - Казанлък, с която на длъжника е разпоредено да заплати на “ Й.” ЕАД сумите, както следва: 1083,64 лв. – главница, 129,86 лв. възнаградителна лихва за периода 22.08.2021 г. до 19.01.2022 г., по договор за паричен заем № 4152313/21.05.2021 г., 830,49 лв. – главница, 74,51 лв. възнаградителна лихва за периода 05.08.2021 г. до 02.01.2022 г., по договор за паричен заем № 4082266/08.03.2021 г.,; законната лихва върху главниците от 04.06.2024 г. до изплащане на вземането, 93,00 лв. разноски по делото, от които 43,00 лева държавна такса и 50,00 лева –юрисконсултско възнаграждение.

Заповедта била връчена на длъжника лично и в законния срок същият е подал възражение. С разпореждане на кредитора било указано да предяви иск на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

2

Ищецът моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски в настоящото производство, както и в образуваното заповедно производство.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез адв. Д. М..

Твърди, че предявеният иск е допустим, но изцяло за неоснователен, счита, че Договор за заем от 21.05.2021г. и Договор за заем от 08.03.2021г. са нищожни на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл.

19 ал.4 от ЗПК.

Твърди, че процесният договор не отговарял на изискваният на чл.11 ал.1 т. 10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.Н ал.1 т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Не ставало ясно какво все включва в ГПР. В договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можел да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за потребителски кредит бил нищожен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Наред с това Договорите за заем били нищожни и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл. 11 ал. 1 т. 10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендирала чрез Договор за гаранция/поръчителство не била включена в ГПР и ГЛП. В Договор за потребителски кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението, предвидено по Договор за гаранция/ поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита.

С предвиждането за заплащане на сумата по Договора за поръчителство, се 3 заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвали да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС№426/2014г.

В случая следвала да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за потребителски кредит следвало да се прогласи за недействителен.

На следващо място, така предвидените ГЛП от 40% и по двата договора, противоречали на добрите нрави.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.З-то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл сочи практика на ВКС /Решение №4/2009г. по т.д.

№395/2008г., Решение №1270/2009 г. по гр.д.№5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, бил да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

4

Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, бил чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал. 1 предл.3 от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.

26. ал.1. пр.З от ЗЗД се е достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ответницата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Възнаградителната лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.20Юг. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.