Решение № 113 от 24.04.2024, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 113 гр. гр. Добрич, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова

Членове:

Галина Д. Жечева

Станимир Т. А.ов при участието на секретаря Билсер Р. Мехмедова Юсуф като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело № 20243200500089 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК и чл.248 ал.3 изр.2 от ГПК.Подадена е въззивна жалба от В. М. В. от гр.Варна срещу решение №91/21.07.2023 г.,допълнено в частта за разноските с определение №405/03.11.2023 г.,по гр.д.№64/2023 г. на Каварненския районен съд,с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу А. Д. П. от с.Б.,общ.Каварна,обл.Добрич искове,както следва:

-иск с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 2 000 лева,представляваща част от дължима заемна сума от 16 240 лева-главница по договор за заем от 15.07.2020 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на депозиране на исковата молба в съда-14.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;

-иск за заплащане на сумата от 489,45 лева,представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 2 000 лева за периода от 16.09.2020 г. до 13.02.2023 г.;

-иск за заплащане на неустойка в размер на 200 лева /част от цяло вземане в размер на 1 624 лв/ за невърната в срок заемна сума в общ размер 1 на 16 240 лева, като въззивникът е осъден да заплати на А. Д. П. сума в размер на 3 000 лв-разноски за адвокатско възнаграждение.

Подадена е и частна жалба от В. М. В. от гр.Варна срещу определение №405/03.11.2023 г. по гр.д.№64/2023 г. на Каварненския районен съд,с което е допълнено първоинстанционното решение по цитираното дело в частта за разноските,като В. е осъден да заплати на П. сума в размер на 3 000 лвразноски за адвокатско възнаграждение.

В жалбата срещу първоинстанционното решение се сочи неправилност на същото поради противоречие на материалния закон,липса на обстойни мотиви и неправилна преценка на събраните доказателства.Необосновано районният съд приел,че ищецът не доказал наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за заем от 15.07.2020 г. и в частност предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя.За обстоятелствата при сключване на договора и предаване на заемната сума били събрани свидетелски показания,които не били ценени правилно от първоинстанционния съд в съвкупност с останалия доказателствен материал.При наличие на писмен договор ограничението по чл.164 ал.1 т.3 от ГПК не било приложимо,като свидетелските показания били допустими за установяване значението на отделни уговорки по договора.Гласните доказателства били обсъдени едностранчиво с цел обосноваване на крайния извод,а останалите доказателства били игнорирани.Поради горното се стигнало до неправилно тълкуване на договора между страните.Подробно е развито теоретично как трябва да се тълкуват неясни клаузи на договора и такива,относно които съществува спор между страните относно действителното им съдържание,като въззивникът е изложил своето тълкуване на клаузите от процесния договор с обосноваване на извод за сключен между страните валиден заемен договор при реално предаване на заемната сума в деня на подписване на договора.Настоява се за отмяна на решението и за уважаване на исковете,както и за присъждане на сторените от въззивника разноски в двете инстанции.

В отговора на горната въззивна жалба въззиваемият А. Д. П. изразява становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на обжалваното решение,както и за присъждане на сторените от същия разноски 2 във въззивното производство.Сочи се,че изводите на първоинстанционния съд почиват на обсъждане на целия доказателствен материал,правилно тълкуване на договора и приложение на разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК относно свидетелските показания.

В частната жалба на В. В. срещу определението по чл.248 от ГПК се сочи,че същото е постановено по недопустима молба /подадена извън законоустановения срок/,а по същество се твърди неговата неправилност поради необсъждане на възражението на страната за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.С оглед цената на исковете минималният размер на възнаграждението следвало да е неповече от 1 300 лв.Настоява се за отмяна на определението.

В писмен отговор на частната жалба А. П. изразява становище за неоснователност на същата.Молбата по чл.248 от ГПК била подадена в законоустановения срок.Възражение за прекомерност на платеното от П. адвокатско възнаграждение не било заявено своевременно,поради което такова не подлежало на разглеждане.При разглеждането му същото не следвало да се уважава,тъй като присъденото от КРС възнаграждение било съобразено с броя и цената на исковете и правната и фактическа сложност на спора.

Като постави на разглеждане подадените жалби,Добричкият окръжен съд установи следното:

Жалбите са депозирани в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от първоинстанционното решение на 25.08.2023 г.,а жалбата му срещу решението на КРС е подадена чрез куриер на 29.08.2023 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 08.09.2023 г.;препис от атакуваното определение по чл.248 ал.3 от ГПК е връчен на частния жалбоподател на 20.11.2023 г.,а частната жалба е подадена чрез куриер на 30.11.2023 г. при изтекъл срок за обжалване на 04.12.2023 г./.Жалбите са процесуално допустими предвид горното и подаването им от активно легитимирано лице /страна в производството по делото/ с правен интерес от атакуване на неизгодните за него първоинстанционни решение и определение.

По въззивната жалба срещу решение №91/21.07.2023 г.,допълнено в частта за разноските с определение №405/03.11.2023 г.,по гр.д.№64/2023 г.

3 на Каварненския районен съд:

Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по предявените допустими осъдителни искове.По същество е правилно,респ. въззивната жалба срещу него е неоснователна,като съображенията за този извод са следните:

Гр.д.№64/2023 г. на КРС е образувано по повод искова молба вх.

№520/14.02.2023 г.,с която са предявени обективно кумулативно съединени искове от В. М. В. с ЕГН ********** от гр.Варна срещу А. Д. П. с ЕГН ********** от с.Б.,общ.Каварна,обл.Добрич,както следва:

-частичен иск с правно основание чл.79 и сл. от ЗЗД във връзка с чл.240 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 2 000 лева,представляваща част от дължима заемна сума от 16240 леваглавница по договор за заем от 15.07.2020 г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на депозиране на исковата молба в съда14.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;

-иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 489,45 лева,представляваща мораторна лихва за забава върху сумата от 2 000 лева за периода от 16.09.2020 г. до 13.02.2023 г.;

-частичен иск на основание чл.92 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 200 лева /част от цяло вземане в размер на 1 624 лв/,представляваща неустойка по договор за заем от 15.07.2020 г. за невърната в срок заемна сума.

Изложено е в исковата молба,че на 15.07.2020 г. в гр.Варна ищецът В. В. предоставил в заем на ответника А. П. сума в размер на 16 240 лв.Сумата била предадена в брой при подписване на договора,като заемополучателят се задължил да я върне в срок от два месеца.С договора за заем било уговорено и заплащане на лихва за периода на предоставяне на заемната сума,а при невръщането й в срок и на неустойка.Ответникът П. не върнал заемната сума в уговорения срок,който изтекъл на 15.09.2020 г.,както и до настоящия момент въпреки многократни покани от страна на заемодателя.Налице било неизпълнение на договорните задължения от страна на ответника,който 4 дължал връщане на заемната сума,мораторна лихва за забава и неустойка.

В отговора на исковата молба ответникът А. П. оспорва исковете като неоснователни.Същият оспорва получаването на сумата от 16 240 лв по процесния договор за заем и това била причината уговореното обезпечаване на договора по чл.6 ал.1 от същия да не се сбъдне.Представените доказателства не удостоверявали по ясен и категоричен начин получаване на заемната сума от ответника.Подписаният договор за заем съдържал съществени пороци,обосноваващи неговата недействителност.Порочни били в частност клаузите за неустойка по чл.14 и чл.15 от договора.Уговорената по чл.14 от договора неустойка в размер на 0,5% от заетата сума за всеки просрочен ден надхвърляла пределите на обезпечителната си функция и противоречала на добрите нрави.Неустойка не се дължала и поради факта,че реално заем не бил предоставен на ответника.Освен това било уговорено друго обезпечение по чл.6 от договора-чрез недвижим имот на заемополучателя.Клаузата за неустойка по чл.15 от договора също била нищожна.Договарянето на неустойка за забава в размер над месечно допустимия при 10% на годишна база,определен по фиксинг на БНБ с ПМС към датата на договора,също било нищожно.По размер неустойката надхвърляла многократно законната лихва.И двата вида неустойки представлявали способ за незаконно облагодетелстване на ищеца,противоречали на морала и на утвърдените в обществото порядки.Ако се приемело,че е дължима,неустойката следвало като прекомерна да се редуцира до размера на законната лихва.

Не е спорно между страните,че на 15.07.2020 г. е сключен писмен договор за паричен заем между ищеца В. М. В. в качеството на заемодател и ответника А. Д. П. в качеството на заемополучател /договор на листи 4 и 5 от делото на КРС/.Уговорено е по договора,че заемодателят предоставя в собственост на заемополучателя сумата 16 240 лв-заемна сума /чл.1 от договора/,като заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя на 15.07.2020 г.,от която дата се счита сключен договорът за заем /чл.2 от договора/.Според чл.3 ал.1 предаването на сумата ще се извърши в брой.Съгласно чл.4 заемополучателят дължи връщане на заемната сума заедно с уговорената лихва в срок от два месеца,т.е. до 15.09.2020 г.Уговорено е заплащане от заемателя и на възнаградителна лихва /договорна лихва/ в размер на 0,5% месечно от стойността на заетата сума /чл.5 ал.1 от 5 договора/.С чл.6 ал.1 заемателят поема задължение да обезпечи вземането на заемодателя чрез свой недвижим имот /вероятно чрез учредяване на ипотека/нива с площ от ** дка-имот №** по плана на землището на с.Б.,като се сочи,че условията за обезпечаване ще бъдат уговорени в отделно споразумение.Такова допълнително споразумение не се твърди да е сключено,като липсват доказателства и соченото обезпечаване да се е случило.С чл.14 от договора е уговорено заемодателят да дължи неустойка на заемателя в размер на 0,5% от стойността на заемната сума за всеки просрочен ден,ако не предаде сумата в посочения срок,а с чл.15 е уговорена неустойка,дължима от заемателя в полза на заемодателя,в размер на 0,5% от стойността на заемната сума за всеки просрочен ден,ако заемателят не върне на падежа дължимата сума заедно с уговорената лихва.

Договорът за заем е от категорията на т.нар. реални договори.Постигането на съгласие между страните не е достатъчно условие,за да се приеме договорът за сключен.Необходимо е парите или другите заместими вещи да бъдат предадени на заемателя.Договорът за заем се счита за сключен едва след реалното предаване на паричната сума/заместимите вещи.До този момент постигнатото съгласие за сключване на договора е само обещание за сключването му.Процесният писмен договор за заем от 15.07.2020 г. не съдържа ясни и категорични волеизявления на страните за осъществено реално предаване на заемната сума в момента на подписване на договора.Така в чл.2 и чл.3 ал.1 от договора страните използват бъдеще време относно предаване на заемната сума /чл.2-сумата ще бъде предадена от заемодателя на заемателя на 15.07.2020 г.;чл.3 ал.1-предаването на сумата ще се извърши в брой/.Посочените формулировки не обективират съвпадащи насрещни волеизявления на страните за предаване на заемната сума в момента на подписване на писмения договор и в този смисъл посочените клаузи нямат характер на разписка по чл.77 ал.1 от ЗЗД,удостоверяваща предаване на сумата.Според константната съдебна практика /така решение №174 от 23.07.2010 г. по гр.д.№5002/2008 г. на ІV г.о.,ГК на ВКС/ договорът за заем се счита сключен от момента,в който заемодателят даде,а заемополучателят получи заетата сума,а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката независимо от формата на волеизявленията.Наличието на писмено изразени насрещни съвпадащи волеизявления на страните не е достатъчно,като фактическият състав на 6 сделката се счита завършен след реално предаване на паричната сума.Съдържащото се в договора от 15.07.2020 г. обещание на заемополучателя по чл.4 от договора за връщане на заемната сума в срок от два месеца не може да се цени като разписка по смисъла на чл.77 ал.1 от ЗЗД,че сумата е получена от заемополучателя,тъй като не съдържа в себе си изрично признание за получаването й.Че уговорката е за бъдещо предаване на заемната сума,следва и от клаузата на чл.14 от договора,с която е уговорена неустойка,платима от заемодателя,ако същият не предаде заемната сума в уговорения срок.Не е логично предвиждане на такава санкция за заемодателя,ако според предходните клаузи сумата е предадена в момента на подписване на договора.